Култура / Брой 2 (3005), Февруари 2024

Христо Комарницки, карикатурист, в. „Сега“

По принцип обществото ни реагира вяло и апатично на подобни събития. Не мисля, че демонтажът на Паметника на съветската армия прави изключение. Той развълнува сравнително малка част от населението. Хората с активно отношение към случващото се винаги са малцинство. Разбира се, има една група, която съзнава какво е реалното предназначение на този монумент, издигнат в центъра на столицата като тотем на един режим, за да маркира и държи в състояние на подчинение територията и населението ѝ. За тези хора паметникът е лично бреме и те приемат с радост и облекчение този твърде закъснял във времето акт на освобождение от зависимостите. Мисля си, парадоксално, че и за раздялата с Паметника на съветската армия трябва да сме благодарни на Русия. Ако Путин не бе започнал агресията срещу Украйна, демонтажът може би никога нямаше да се случи.

На другия полюс са носталгиците, за които човекът с шпагина в ръка е символ на така жадуваното минало. Те възприемат болезнено всяка промяна като посегателство върху собствения им живот. Но и двете групи са сравнително малобройни и ограничени поколенчески. За останалите, особено за по-младите, Паметникът на съветската армия е просто част от пейзажа, силует на фона, в чието подножие са карали скейтборд или са пили по бира с приятели. Това обяснява и немощната подкрепа за онези политически сили, които се опитаха да трупат активи, защитавайки паметника.

* * *

По стара и изконна българска традиция демонтажът на МОЧА ни се случи като природно явление. Някак стихийно, без предварителен ясен план, без идея и мисъл за бъдещето. Никак няма да се учудя, ако постаментът остане в това състояние на недовършен перманентен ремонт в продължение на години, докато отшумят и утихнат страстите и стане ясно накъде ще духа вятърът. Голямото ми опасение е, че на освободения терен могат да се развихрят най-различни лични, групови, партийни и патриотични амбиции и интереси, мегаломански артистични проекти на жадни за изява родни гении. Мога единствено да се надявам столичната управа да прояви достатъчно мъдрост и да успее да парира навреме подобни апетити, за да се случи най-хубавото – мястото да бъде превърнато в достатъчно дълго и старателно проектиран и изпълнен парк-градина, уютен и направен по човешка мярка. Градът има нужда от това.

* * *

Все повече узрявам за идеята, че е добре да се направи резерват, събрал на едно място паметниците от онази епоха, с които щедро е осеяна страната. Освен като туристическа атракция такъв резерват може да е полезен за съхраняване на паметта и запознаване на поколенията с историческото минало. Мисля, че имаме нужда да докажем, най-вече на самите себе си, че сме културна нация, не някакви набедени варвари, и един такъв проект би могъл да допринесе за това. Не е задължително този парк да е в столицата. Намирам за добро предложението да се премести паметникът в Димитровград. Надявам се да се намери управленска воля и визия, за да се случи и това.