Култура / Брой 3 (3006), Март 2024

„Роден съм и съм учил тук, целият ми живот е минал в България, но нося нещо от някъде другаде. Може би това стимулира в мен желанието да гледам по-внимателно. Вероятно е и въпрос на природата ми, на това, че съм съхранил любопитството си през годините.“ На 15 март проф. Крикор Азарян щеше да навърши 90

През последните години винаги свързвам месец март с проф. Крикор Азарян. За него интуитивно си спомням не в зимния декември, когато си тръгна от този свят, а винаги през пролетта, когато идва, за да сътвори своята удивителна театрална вселена. Ако беше жив, на 15 март 2024 г. той щеше да навърши 90 години и със сигурност щяхме да искаме да чуем думите му за хората, за изкуството, за вълненията…

Откакто го няма – почти 15 години вече – не спирам да провокирам в интервюта негови студенти и колеги да си спомнят за Коко (така продължават да го наричат всички). И те го правят. С уважение, без преструвка, без замисляне. Например Малин Кръстев, който не е негов ученик, но е сред любимите му актьори: „В Азарян имаше толкова мъдрост, до него човек се чувстваше спокоен. И много се смеехме. А когато Коко почина, аз спрях да се смея. Някак си вече не ми е смешно. Коко правеше света цветен, смешен, интересен, парадоксален, неочакван“.

Или пък споменът на Койна Русева: „Коко ми написа двойка в първи курс. Ей такава голяма двойка ми сложи, че свят ми се зави! Ужас! Но тази двойка беше по-скоро педагогична. Сърдех се, но от онзи момент нататък разбрах, че без работа нищо няма да стане. Няма по-добър педагог от проф. Азарян. Всичко, което е казвал, е законово положение“... И на Стефка Янорова: „Крикор Азарян умееше да възпитава стил и вкус у студентите си. Умееше да подхранва индивидуалността и лудостта на актьора“.

Както всяка година, на рождения ден на своя професор момчетата и момичетата на Коко ще се съберат и ще си спомнят за него. Дни по-късно, на 3 април, в рубриката „БНТ представя“ по Канал 1 ще бъде излъчен документален филм на Росен Елезов и Хелия Чавдарова за личния свят на Азарян.

В репортерския си архив пазя интервюта, които слушам сега, и се убеждавам колко вярно звучат независимо от отминалото време. Избирам откъс от наш разговор преди четвърт век, в навечерието на 65-ия му рожден ден и премиерата на постановката му по „Буре барут“ от Деян Дуковски в Театър „Българска армия“. И тогава режисьорът събра сериозното и смешното, а когато го попитах за смъртта, която постоянно присъстваше в спектакъла, той отвърна: „Да, има доста смърти, но и много хумор. Хората се заразяват, смеят се на неочакваността на нещата и накрая – след като си се смял, си тръгваш тъжен. Тъжен най-вече заради това, че виждаш себе си някъде там и че нещо от теб го има и в тях. Откриваш някаква обърканост, незнание къде, как и за какво да реализират моженето си, енергията си“...

Защо балканецът като типаж често ви занимава като режисьор, проф. Азарян?

Да, балканецът и в частност българинът е сред темите, които най-много са ме интересували. И не е случайно, че автори като Йордан Радичков, Иван Радоев, Никола Русев са най-поставяните автори от мен. Понякога си мисля, че може би това е от факта, че съм арменец и че родителите ми са дошли някъде от Турция. Роден съм и съм учил тук, целият ми живот е минал в България, но нося нещо от някъде другаде. Може би това стимулира в мен желанието да гледам по-внимателно. Вероятно е и въпрос на природата ми, на това, че съм съхранил любопитството си през годините. И досега обаче не мога да кажа какъв е българинът. Но зная какъв не е.

Интересно. Какъв не е българинът според вас?

Той не е ксенофоб. Не е глупав, не е ограничен. Отворен е. Може би един от проблемите му е формулиран от Ботев: „Не знаеш позор ли е или слава“. Тоест има неща, в които българинът бърка категориите. Помните прословутия пример с разказа на Елин Пелин за Андрешко, който оставя бирника в блатото – героизира се, вместо моралът и посланието да е в обратното – за надхитряването на закона, за погазването на порядъка, на държавността. И позволявам си да мисля, че може би много от бедите и проблемите ни произтичат именно от това.

А не мислите ли, че една от причините е, че българинът е изплашен човек, страхува се. И ако е така, кои са демоните, които пораждат този страх?

Мисля, че страхът е нещо, което не е важи само за България. Като гледам какви специални устройства за заключване на врати и за наблюдение показват в чуждестранни филми, като се замисля за цялото това развитие на охранителната система – то не идва от сигурност, а точно от несигурност. Преди години също във филми, в това число и руски, на мен ми правеше впечатление по колко ключалки имат по вратите си героите и си казвах: „Абе тия хора от какво се страхуват?!“. А сега полека-лека и у нас дойде този страх. Но това са обстоятелствени подробности и не мисля, че е основният проблем.

Ключовата фраза в „Буре барут“ е, че това, което за света е прецедент, у нас е система.

Да, тази фраза силно впечатлява зрителите. Има много истини в нея. В пиесата има епизод, в който действието се развива в едно купе: влакът не се движи, има час и 40 минути закъснение и не се знае кога ще тръгне. Или пък друг епизод – в последен автобус на последна спирка хората седят, чакат шофьора и не знаят кога ще тръгне рейсът… Знаем какво се случва за 3-минутно закъснение в други държави – оставки, уволнения. А при нас това е нормално. Разбира се, описаното е метафора, отнася се и до много други неща. Но то е от сферата на абсурда, тоест нещо е ненормално, но ти привикваш към него и започваш да го възприемаш като естествено. Ако обаче променим примерите, четейки вестниците, виждам, че по цял свят има такива абсурди. Може би в Х и У страна, по-развита, европейска, влакът няма да закъснее и автобусите тръгват точно навреме, но пък други абсурди се случват и мен ме изумява, че там са привикнали към тях. Аз изобщо не много оптимистично гледам към ставащото по света.

Защо?

Защото… особено медиите с глобализацията на комуникациите започнаха да създават псевдогерои, псевдокумири. При цялото ми уважение към паметта на принцеса Даяна – не знам, може би това е една нещастна жена с несполука в брака и т.н., но не мога да си обясня това тя да стане еталон на ХХ век, фигурата, за която най-много е писано. Питам се кой от нас знае колко велики хирурзи умряха, колко светила на науката и културата умряха, а ние така и не чухме нищо за тях.

Само медиите ли раждат псевдогерои?

Не, някаква система ги ражда. Просто медиите са най-прекрасното средство, стават проводници. А и благодарение на това, така да се каже, процъфтява бизнесът… Не знам дали наистина става дума за пари, аз от икономика и политикономия не разбирам. Мисля, че има криза на духовни ценности. Някак си смисълът на съществуванието се изпари, човек вече не мисли за това. Няма време или пък никой не си спомня казаното от Кант, че когато гледа небосвода, добива усещането, че съществува нещо; докосва се до смисъла на съществуванието. Перифразирам, разбира се…

Да ви върна към театъра, където поставяте съвременни автори, но и Шекспир, и Чехов, и български драматурзи. Чувствате ли необходимост от подобно редуване?

Аз съм много спонтанен човек. При мен нещата никога не са програмирани. Правя това, което ми харесва. И нещо повече, харесвам текстове, в които виждам истини, които ме вълнуват. Важно ми е, като чета, да разбирам, че авторът не лъже. А към истините е необходимо да има още две неща: да са казани по неочакван начин и да има неясни зони, в които да се питам: „Защо?“. Когато тези истини ги разбера до половината на пиесата, престава да ми бъде интересно. Третото условие – да има неясни неща – е изключително важно. Тоест всичко останало в творбата да ме е ангажирало достатъчно, но да има и петна, за които да се събуди любопитството ми: „А, какво е искал да каже с това?!“. Ето, тогава се захващам с тази пиеса. И винаги съм се убеждавал, че театърът се ражда именно от неясните моменти, които в процеса на работа ми се изясняват. Това не значи, че точно това е крил или премълчал авторът, но по някакъв интуитивен, логичен път аз достигам до моя истина за тези, така да се каже, тайни ями в творбата.

Често поставяте спектакли в чужбина – част от оцеляването на българския режисьор в края на ХХ век ли е това?

Не. Да чукна на дърво, не съм оставал без работа. Отивал съм, защото ние сме една общност. Поставял съм и в Полша, и в Сърбия, и в Русия… И навсякъде съм се убеждавал, че след първите репетиции, в които езиковата разлика се преодолее, ние в театъра си имаме някакъв свой език, интернационален. Първо, притежаваме основното – авторския текст, което вече е половината от общуването. От тук нататък сме… как да кажа… маймуни. Там, където думите не стигат – жестът помага; там, където текстът не достига – с играта си ще подскажеш. В театъра присъства целият изразителен аксесоар на човека. Ето затова отивам, интересно ми е. Например, когато правих „Дванайсета нощ“ с театралната трупа на Армен Джигарханян в Москва, имаше грузинка, евреин, узбек, беларус, руснаци, украинец, арменец. Тяхната многонационалност ме наведе на мисълта да развия Илирия, където се развива действието, като интернационално средище. И се получи една карнавалност от нации, народности, култури, получи се нещо като Вавилонско стълпотворение…

Работните пътувания са ми някак необходими за освежаване на творческия процес. Необходими са ми, за да се измъкна от навиците. Защото няма нищо по-вредно за изкуството от навика.

В чужбина творците оплакват ли се от неща, за които го правят българските им колеги?

Където и да съм отишъл, навсякъде творците се оплакват. И това е нормално. Творецът не може да бъде доволен. Недоволството му е природно, то до известна степен стимулира таланта.

От време на време се захващате и с политика. Защо го правите – по принуда или по собствено желание?

Не, никой не ме е принуждавал. Въпрос на характер е. Не само защото в чисто теоретичен план човек трябва да бъде гражданин. Има хора, които тази работа не ги вълнува, а мен политиката и общественият живот ме вълнуват. Никога обаче не съм бил член на политическа партия и никога не бих станал, защото това е обвързване и би ограничило индивидуалността ми, правото ми да казвам „не“, когато мисля, че трябва да кажа именно „не“. Моята ангажираност е въпрос на природа…

… и изпитвате необходимост да се занимавате и с това?

Да, човекът е обществено животно.

Някои ваши колеги обаче смятат, че творецът трябва да е далече от обществения живот и политиката, защото те го омърсяват.

Има нещо вярно в това. Разбирам ги. Просто аз не съм в тази категория. Разбира се, при тази моя малка ангажираност аз успявам да си извоювам някакво право – само тогава участвам, когато мога свободно да си казвам мнението. И не бих останал където и да е, ако видя, че то е неприятно или че няма смисъл. Тогава бих си тръгнал.

Имам и много личен въпрос. Животът ви е свързан с друг творец, съпругата ви е Валентина Радинска – лесно ли се съжителства с поетеса?

В живота си съм имал доста трудности и ако в нещо ми е провървяло, то е първо, че съм имал добри родители, обикновени хора, без особено образование, но вкъщи съм бил обграден от любов, никога не съм ги виждал да се карат, което и мен е направило неконфликтна личност; второ, че и в брака ми е така – имам два и винаги съм бил обграден от внимание. Казвам го, защото отговорът ми на вашия въпрос по-скоро звучи обратно – по-трудно е да се съжителства с мен. Не съм капризен или конфликтен, но поради работата ми най-малко внимание съм обръщал на най-близките си хора. И в това отношение съм им задължен. А ако трябва да кажа нещо повече за Валя, истината е, че в най-трудните моменти тя е безкрайно предана, а това аз най-много ценя. Валя е земна, аналитична, разумна и най-важното – дори когато мълчим, се разбираме.

Пред какво сте безсилен?

Пред злото. Не съм от хората, които злото може да ги мотивира да се борят. Не съм герой, раним съм. Злото ме обезсилва, стъписва ме. Стъписва ме, че може да има хора, способни на злини. В такива моменти не знам как да се преборя, защото алтернативата на това да се смалиш и да онемееш е и ти да станеш зъл. Предпочитам да излизам победен, вместо да променя природата си и да се демонизирам, да намеря съответните средства и на злото да отвърна със зло. Атанас Далчев има много хубав стих, за съжаление, точно не го помня и силно ще перифразирам споделеното от него, че животът налага да ожесточиш беззлобното си сърце.

Веднъж казахте, че по-борбени са посредствените…

Бих добавил и повече, въпреки че не знам дали е вярно. Обикновено се казва, че знанието е сила. За мен незнанието е сила.

Защо?

Виждам го всеки ден. Светът е релативен, относителен. Нищо не е само черно и нищо не е само бяло, всичко е в нюанси. И само от незнание и от ограничено мислене човек може да бъде уверен, че едното е черно, а другото е бяло, че това е така, а онова е иначе. А знаещият човек, този, който има познания за нещата и живота, той никога не може да бъде категоричен. И аз мисля, че това е едно от заболяванията в края на ХХ век. Много станаха хората, на които всичко им е ясно. А когато те са облечени и във власт, от това се случват и грешките, и глупостите, и несправедливостите.

А кои са радостите ви в живота?

Радвам се на работата си. Особено когато потръгнат нещата, вървят добре репетициите и се получи общност в трупата. Радвам се да се връщам вкъщи вечер, при семейството. Обикновено бързам, защото ми е хубаво. Радост е за мен да общувам с дъщеря си, да споделям с нея. Радост е и работата ми със студентите. Аз ги уча що е театър, говорим за професията, за изкуството, за творчеството, за литературата, за кино, за театър. Това, което аз знам, споделям, а в замяна получавам от тях мисленето на младите днес, техните тревоги, проблеми. Това в най-голяма степен ме доближава до живота днес, а чрез тях се зареждам с днешния ден. Така ме подхранват!

Някои от 20-годишните днес обаче, вероятно без да съзнават какво правят, наричат „динозаври“ в изкуството хора, които отдавна са се доказали. Възрастта порок ли е?

Проблемът за младите и старите винаги е съществувал. И винаги е имало посредствени посредници, които са стимулирали този конфликт. Когато бях студент в Театралната академия, на нас ни преподаваше Боян Дановски. Беше един от най-възрастните преподаватели, но той за мен беше пример и… това е… Е, разбира се, не е приятно човек да чете или да слуша за себе си като за нещо вече отминало, като за нещо от вчерашния ден. Но ние сме малка страна, общо взето, добре се познаваме и за мен е много ясно кой и защо пише подобни неща. Те могат до някаква степен да ме огорчат, но не могат да ме накарат да се усъмня в това, което правя. Не ми влияят.

И последно – кое е нещото, което никога не бихте искали да промените у себе си?

Чувството ми за удивление. Мисля, че способността да се удивляваш и умението да не преставаш да го правиш в известен смисъл те правят глупав в очите на другите, наивен. Но предпочитам да бъда за някои глупав, но не и да загубя това свое чувство, защото то подхранва това да продължавам да мога. Изкуството е нещо в същността си наивно и безсмислено, но само в категориите на прагматичното, на бита, на потреблението. А една картина, едно музикално произведение, един спектакъл – от гледната точка на невидимия свят, който съществува във всеки човек… Важният въпрос е дали той го осъзнава и го употребява. И това е нещото, което ние наричаме духовно. Духовното не можеш да го пипнеш, не можеш да седнеш на него, не можеш да се качиш върху него, не можеш да го изядеш…

* * *

Крикор Азарян не е просто човек на театъра, той е от личностите еталон в съвременната българска култура. Мерило за талант, за такт и за човешко достойнство. До последно остана свързан най-вече с Театър „Българска армия“, но името му е част от историята и на други столични и извънстолични трупи. Още се помнят постановките му по Чеховите „Чайка“, „Три сестри“ и „Вишнева градина“, Йовковата „Албена“, Радичковите „Януари“, „Лазарица“ и „Опит за летене“, „От земята до небето“ от Никола Русев, „Бая си на бълхите“ от Боян Папазов, „Кълбовидна мълния“ от Иван Радоев, „Крал Лир“ от Шекспир, „Случка в зоопарка“ от Едуард Олби, „Последният запис“ от Бекет, „Трамвай „Желание“ от Тенеси Уилямс, „Колекцията/Гара Виктория“ от Пинтър…

Съпругата му Валя Радинска споделя: „Рядко ще срещнеш толкова толерантен към света и хората човек, колкото и да е бил нараняван от тях. Коко ме научи на много неща. Моите остри ръбове се изгладиха в неговата мекота. Да си толерантен, да си по-търпелив към другите и техните недостатъци, защото и ти ги имаш… Ако някой е лишен от агресивност, това беше той. В същото време имаше толкова много духовна сила. Правеше впечатление на крехък, колеблив човек, а бе със стоманен пълнеж“.

Последната му премиера – „Вишнева градина“ в Народния театър, е едва месец преди да си отиде. Режисьорът е болен. Знаят го и той, и всички в малката театрална общност, увлечена от вълнението му по Чеховата пиеса. Преди да влезе в болницата, той им дава лист със сетните си към тях слова: „Скъпи колеги, имам една молба. Десет минути преди представлението просто се съсредоточете и си припомнете какво точно иска вашата героиня или герой в живота на пиесата. Сигурен съм, че това са неща, които и вие искате, и вас ви вълнуват. Искате да ви харесват, да направите впечатление, да сте известни, да сте велики и най-важното – да ви обичат. Направете това и ще разберете, че няма защо да играете нищо. Бъдете си вие и без да лъжете, изповядайте вашите страхове и надежди. Бъдете честни и заразителни. Ваш Коко Азарян“.