Култура / Брой 3 (3006), Март 2024

По идея на арх. Петър Баталов

Тъмнозелената мотриса е фино издължена, швейцарска. Стара, но реновирана. Ретро дизайнът отговаря на естетическите предпочитания на Бертов, буди асоциации с един недалечен уикенд край Панчаревското езеро, изживян с любима жена. Бяха си го въобразили като Женевското.

Вечер като вечер, топла за ноември. Бертов се прибира след работа, позяпал е сергиите на „Славейков“, арт базар някакъв, хора, дрънкулки всякакви.

Пресичат „Раковска“ със звънкане (Бертов харесва този звук!), движат се бавно по тесния „Граф Игнатиев“, пълен с пешеходци, които вървят неразумно по релсите. Иззад покривите на сградите тъмнината аленее. Не е слънчево сияние. „Гори ли нещо, или са осветили Стадиона заради мача?“ – пита се Бертов.

Сега минувачите сякаш са повече, сгъстяват се и трамваят трудно си пробива път, напредвайки по маршрута си. Усеща се напрежение, сиянието, забелязано от Бертов, вече грее отчетливо и той се промушва зад ватмана, за да си осигури директен контакт. И други пътници се вторачват в аления залез, който не е залез.

Наближават кръстовището между „Графа“ и още два булеварда. Спират. Площадчето с паметника, тротоарите, платното отвсякъде са задръстени. Две пресичащи се тълпи, злобни, крещящи, вкопчени в схватка между релсите. Отляво отряд полицаи с щитове и шлемове размахват палки, отдясно – закачулена и маскирана орда, замеря с камъни, бутилки и железа униформените.

Сиянието! То се излъчва от два запалени боклукчийски контейнера, избутани посред улицата – хвърлят искри като минивулкани, огряват околността, преобразена на преизподня.

Огънят очертава фигурата на Патриарха, качена на мраморен пиедестал и извисяваща се в цял ръст над площадчето, което е любимо място за срещи, делови и приятелски, включително и на Бертов. Наричат скулптурата от бронз „Попа“ заради брадата, расото и кръста в лявата ръка, макар мъдрецът, комуто е посветен паметникът, да е канонизиран за светец.

Който слиза – слиза. Други се качват в трамвая. Сбутват се, но Бертов запазва стратегическата си позиция зад ватмана, откъдето проследява театъра на военните действия.

– Протестиращи – обажда се Бертов.

– Гамени! – възмущава се възрастен мъж.

– Ами ченгетата?! – натъртва ватманът. – Дай им само да бият.

Тийнейджър един, с вид на геймър, вдига поглед от телефона си и възкликва:

– Бру-тал-но! Тая игра не я знам.

Девойката до него, и тя геймърка, се засмива:

– Виж, може да я има онлайн.

Изнервен, ватманът хлопа по звънеца. Остро, тревожно, пронизително. Иска да потегли.

Дали стреснато от звънтенето, или неясно от какво, людското множество се разделя като библейското Червено море, ударено с жезъла на Мойсей. Сражението спира. Двете воюващи сили се оттеглят, влачат ранените, оставят кървави дири.

Релсите са свободни. Мотрисата минава със скърцане по ръба на образувалата се просека. Метал дере друг метал.

– Game over – произнася геймърът.

Но не. Затишието е мимолетно. Коридорът се затваря, битката се подновява. Тела се стелят, пожарът гори, чуват се стонове, клетви, молби.

Бертов се обръща. Да вярва ли на очите си! Озарен, бронзовият светец е прехвърлил светия кръст в дясната си ръка. Вдига го високо, кима угрижено, мълви беззвучно.

Сетне бавно-бавно прекръства счепканото до смърт човешко гъмжило.