Култура / Брой 8 (3011), Октомври 2024

Разговор с проф. Атанас Стаматов

„Едва ли е случайно, че в онова време на криза Иван Хаджийски и неговите съвременници сериозно са дискутирали върху възможността за ново българско възраждане. Аз лично намирам за напълно разбираем техния морален патос. Може би в някаква степен този патос ни е необходим и днес, за да пренесем духовната жарава на Възраждането в сърцата на днешните българи, а не кичозно-битово да копираме и показно да демонстрираме приобщеността си към старината“

В средата на 30-те години на ХХ в. в сп. „Философски преглед“ започват да излизат големите социални студии на Иван Хаджийски. Кое отличава изследователския му стил в обрисуването на определени социални типажи – на селянина, еснафа, парвенюто, войника, иманяря?

Основа на неговия самобитен стил са „теренните“ изследвания, които по мащаб и прецизност са без аналог в междувоенната ни хуманитаристика. При стиковането на получените резултати с изходната концептуална схема на изследването Иван Хаджийски винаги дава предимство на емпирично констатираните факти. Ако има нещо чуждо на неговото творчество, това е шаблонът. Концептуалните схеми, които използва, са по-видими в ранните му творби, а в зрелите – публикувани в сп. „Философски преглед“ – те са почти незабележими. Освен това, за разлика от други народоведи като Димитър Маринов например (сп. „Жива старина“), Хаджийски не просто архивира оцелялото във времето, но и проследява социалните му метаморфози, търсейки евристични подходи за извличане от традицията на себестроителни стратегии за бъдещето. При обрисуването на различните социални типажи авторовото присъствие е двояко – от една страна, в непредубедената обективност на констатираното, а от друга – в екзистенциалната съпричастност към историческата съдба на типажа. Така дефинитивно определеният „колективен“, „масов“ човек излиза от типологичната рамка и заживява всекидневния живот на задругаря, еснафа, войника. Тази втора страна е причината авторовите текстове често да звучат като художествено-белетристични внушения. Ала ако по-внимателно проследим терминологичните словоупотреби в текстовете му, ще се уверим, че във всеки конкретен случай те са определяни доволно еднозначно. Друга особеност на неговия стил е в отказа целенасочено да „дисциплинира“ жанрово текстовете си. Той не се притеснява от това как ще бъдат квалифицирани – като публицистика, есеистика или научно изследване. Това му позволява свободно да ползва нормативно необременен език. Своеобразието на стила си Иван Хаджийски умело използва за постигане на преследваните цели – видимо участие в културния дебат на деня и ефективно въздействие върху читателя при формиране на неговата гражданска позиция.

Как обаче духът на европейското време между двете световни войни присъства в текстовете на Иван Хаджийски? Нека очертаем духовния контекст на онази епоха, той е важен. Един произволен паралел – Хаджийски е почти връстник на Хана Аренд.

Духът на европейското време между двете световни войни битува в сянката на три глобални събития, разтърсили света през 20-те и 30-те години на миналия век – Първата световна война, Руската революция и Голямата депресия. На историческата сцена неудържимо нахлуват човешките колективности. Триумфът на волята потиска гласа на разума и съвестта. Автономността и автентичността на човешкото битие в света губят стойност в теорията и практиката. Политическо олицетворение на тези тенденции е възходът на болшевизма в Съветска Русия, на фашизма в Италия и националсоциализма в Германия. Емблематични за осмислянето на тези тенденции са изследванията на Мартин Хайдегер „Битие и време“ (1927) и Хосе Ортега и Гасет „Бунтът на масите“ (1930).

На България е било съдено не просто да съпреживее всичко това, но в добавка да премине през още две войни (Балканската и Междусъюзническата) и две въстания (Владайското и Септемврийското). Осъществяването на националния идеал остава мираж, а травматизмът на несбъдването обсебва българската духовност и над нея тегне „жребият на кризата“. Струва ми се, че най-убедително свидетелство за това обзело българина чувство намираме в студията на Спиридон Казанджиев „Историческо време“ (1930). Но както отбелязва проф. Иван Шишманов, гръцката дума „криза“ буквално значи „решение“, предполагаем „решителен обрат“, за добро или лошо, в развоя на една ситуация. Не един и двама са авторите у нас, които в осмислянето на европейските културни реалии търсят национално валидни решения. Например такива опити върху дилемата „личност – общество“ предлагат Спиридон Казанджиев – „Колективният човек“ (1932), Янко Янев – „Героичният човек“ (1934), Атанас Илиев – „Човекът-маса като творец на нова култура“ (1939). Но в последна сметка адаптирането у нас на европейския дух се осъществява под общия знаменател на „родното“. Разтерзаният следвоенен човек намира приют в колективизма на родното. Връщането към родното дава шанс и на интелектуалния ни елит най-сетне да изпълни своя дълг – да впише в европейския културен контекст българското (пример за което е движението „Родно изкуство“).

Творчеството на Иван Хаджийски изцяло е попило духа на това време и е един от най-оригиналните негови отгласи у нас. При това, както констатира Цветозар Томов, разработваната от Хаджийски проблематика винаги е била съзвучна със социокултурните интереси, тежнения и търсения на съвременниците му.

Цветозар Томов обаче определя Иван Хаджийски като „синкретичен социолог“, Димитър Михалчев го смята за „социален психолог“. Що за интелектуална фигура е този талантлив млад троянчанин, който завършва философия, но се препитава като столичен адвокат?

Военните години и годините на икономическата депресия извеждат не една психика из нейните обичайни орбити. Това е базисният фактор за рязкото повишаване на обществения интерес към проблемите на социалната психология. Социално-психологическите изследвания и портретувания се превръщат не само в потребност, но и в мода на деня, а Иван Хаджийски е един от най-талантливите и убедителни изразители на тази тенденция. Ето защо, както неговите съвременници, така и изследователите му основателно го определят като „социален психолог“. Но добре известно е, че в предговора към първото издание на „Бит и душевност на нашия народ“ проф. Димитър Михалчев намира автора за „единствения досега български социолог“. За професора историческият материализъм е социологическата теория на марксизма и след като троянчанинът използва в изследванията си заимствани от марксизма социални концепции, то той следва да бъде квалифициран и като „социолог“. Към това Цветозар Томов добавя и определението „синкретичен“, доколкото за Иван Хаджийски всекидневието в цялото му многообразие е основен обект на изследванията му, а за предмет подбира социални проблеми и персонажи, положени в това многообразие. Ако условно разпластим „синкретичността“ на неговите изследвания, то Хаджийски с основания може да бъде определен още като етнограф, историк краевед, социален антрополог, културолог, а защо не и етик, след като всеки от портретуваните персонажи се представя и с присъщото му морално кредо. Струва ми се, че без особен риск да допуснем грешка, можем да го определим като „синкретичен народовед“, в чието лице не едно и две хуманитарни изследователски направления намират било своя предтеча, било своя първопроходец или утвърден представител.

В сп. „Философски преглед“ излиза и една от най-известните му студии под малко странното заглавие „Оптимистична теория за нашия народ“. Що за „теория“ е това, която при това не е чак толкова „оптимистична“?

Наистина „Оптимистична теория за нашия народ“ е най-популярното, най-често цитираното, най-преиздаваното негово произведение. В случая може би е подходящо за отговора на въпроса да си помогнем с едно сравнение. За да въздейства върху „народната свяст“, Иван Вазов поема ролята на любящ, поощряващ утешител, който се стреми да акумулира моралния капитал на Възраждането и да го положи като градивна за сънародниците си сила. Различна за себе си роля избира еленчанинът Стоян Михайловски – това е ролята на строгия морален наставник, който по-често сочи бъдещето, а не миналото и както казва Иван Богданов, „гони към него тълпите с бича на словото“. Хаджийски споява тези два подхода в структурата-сандвич на творбата си. Неговата критика към недъзите на съвременността е безпощадна. Разбира се, такава действителност не дава кой знае какви поводи за оптимизъм. Ала този не особено „вкусен“ пълнеж може да бъде преглътнат, щом го поставим между нравствения образ на патриархалното българско общество, на Българското възраждане и очаквания облик на човека в „светло бъдеще“, което трябва да настъпи по силата на обективните исторически закономерности. В едно от изследванията си – цитирам по памет –  той буквално твърди, че „историческото изследване иска въпросът да бъде разглеждан с оглед на нравствеността, която ще установи обществената група на бъдещето“. И така – в случая оптимизмът е аргументиран през нравствения облик на патриархалния българин, положен върху общото владеене на средствата за производство и живот, както и върху една от четирите Марксови периодизации на историята, структурирана именно чрез признака „форми на собственост“; оттук и убеждението на автора за необратимия ход на историческия процес към ново обобществяване на средствата за производство и живот. Вторият фактор – периодизацията на историята – е концептуалният гръбнак на изследването (както впрочем и в „Бит и душевност“), което е дало основание на Иван Хаджийски да определи изследването си като „теория“, но за съжаление, тази „теория“ носи и някои от недъзите на марксисткото обществознание. Очакването, че връщането към общо владеене ще промени моралния облик на народа ни, би могло да има коректив в облика на вече претворяващия „светлото бъдеще“ съветски човек. Нека отбележим, че сътрудничеството между младия троянчанин и проф. Димитър Михалчев започва буквално месеци след като професорът се е върнал от посланичеството си в Москва (1934–1936) и вече печата в сп. „Философски преглед“ статиите си за живота в Съветска Русия. Можем само да гадаем дали Михалчев е споделял с Хаджийски наблюденията си от Страната на съветите, или последният, като всички останали читатели, се е информирал от страниците на списанието. Но било по цензурни, или някакви други съображения, авторът не маркира в творбата си този възможен ракурс.

От произведенията на Иван Хаджийски тръгват множество „крилати фрази“ и наблюдения на обществения ни живот, превърнали се дори в клишета – за песимизма на българите, за недъзите в демократичността ни, около причините за Априлското въстание. Кое ги прави безсмъртни?

Нека припомним, че за Иван Хаджийски както „песимистичните“, така и „оптимистичните“ страни в характерологията на нашенеца не са родово субстанциално кодирани, а са продукт на конкретен социален контекст. Още с второто изречение в описанието на парвенюто той декларира позицията си, че „душевността на човека се определя от обществения му бит“. Казано с други думи, те не са предопределено дадени на българина, а са продукт от неговия свободен избор и начин на живот.

Що се отнася до трайното присъствие на неговите „крилати фрази“ в обществения ни живот и превръщането им дори в клишета – струва ми се, че за това има поне три причини. Първо – то се корени в таланта на Иван Хаджийски като наблюдател, който умее да улавя, да умозре и да води своя читател от индивидуалното и уникалното в неговата катадневна масовост към типологично общото в неговата архетипна универсалност. На второ място може да поставим неговата неоспорима авторова почтеност. Пред своите читатели той винаги държи радикално открити както резултатите, които постига в изследванията си, така и пътищата, които го водят към тях. И на трето място ще спомена безспорната му дарба да казва „в малко – много“, сиреч дарбата на афористичния изказ. Ето някои примери относно социално-политическия живот, които и днес не са изгубили своята валидност: „Пред нашето общество стои един голям и съдбовен въпрос: из кой път трябва да бъде поведена близката ни политическа история – по пътя на демокрацията или по пътя на авторитаризма и автокрацията?“.

За Иван Хаджийски „мълчанието е гражданска смърт“ и е пагубно, рушително, когато „политическото безразличие се изтъква като висша мъдрост“. Той пита: „Колко политици у нас са политици, понеже не ги бива за нищо друго“ и това оставя „обществените дела да се развиват със страшни исторически производствени разходи“. Убеден е, че „когато няма корупция отгоре, такава е немислима и долу“, и задава въпроса: „Какво би станало, ако днес се гласува закон, по силата на който кражбата отново да се наказва с рязане на ръце? Та с дигане на крака ли ще бъдат гласувани последващите закони?“.

Да спрем дотук. Позицията на автора е безвъпросно ясна. А нашата?

Защо над трудовете на Иван Хаджийски след 1944 г. е наложена забрава чак до 60-те г., когато ги преиздават наново? Марксистките идеолози в един момент си го „присвояват“. Можем ли да твърдим, че историческият материализъм е методологията, която ползва Иван Хаджийски?

Не бива да пренебрегваме факта, че за известно време Иван Хаджийски е членувал в Комунистическата партия и там пряко е търпял влиянието на Марксовото учение. Това влияние е по-видимо в ранните му творби – например някои Енгелсови тези от „Произход на семейството“, частната собственост и държавата могат да се открият метаморфозирали в „Любов и брак“ на Хаджийски. Възгледите на младия троянчанин видимо еволюират в резултат на общуването му от 1937 г. насетне с проф. Димитър Михалчев. Добре известно е, че интересът на Михалчев към марксизма не е спорадичен. Той датира от времето на едногодишния му престой в Швейцария и Германия като ученик петокласник, изпратен да усъвършенства немския си език. Учителят му по физика в одринската гимназия го снабдява със съчинението на Г. В. Плеханов „Ролята на личността в историята“. Михалчев редовно следи и изявите на руските легални марксисти в сп. „Научное обозрение“ и чрез австрийските пощи си изписва книгите на Рудолф Щамлер и списанието на Карл Каутски Die Neue Zeit. Вярно е, че той не демонстрира своя интерес към марксизма като политическо пристрастие, но ранните си работи върху научния характер на историята публикува освен в сп. „Мисъл“ и в органа на широките социалисти сп. „Ново общество“. До края на творческия си път защитава схващането, че материалистическото разбиране на историята е реално ценното в Марксовата теория, и дори упреква българските марксисти за „дърводелския начин“, по който боравят с този „фин инструмент за познание“. В близкото обкръжение на професора можем да изброим не едно и две имена на хора с леви убеждения, като Михаил Димитров например. Лидерът на Ремкеанската школа у нас намира в лицето на Иван Хаджийски автора, който добре познава Марксовата философия на историята и я прилага в изследванията си, без да робува на идеологически догми. Както вече стана дума, Иван Хаджийски в трудовете си винаги е готов да коригира концептуалната схема на изследването в интерес на констатираните факти. И най-беглото сравнение ни убеждава, че зрелите му творби са несравними като научност, стил, език с обичайните за онова време брошурен тип марксистки пропагандни издания. За мен творческият тандем „Михалчев – Хаджийски“ все още е един открит изследователски въпрос в българската философска мисъл.

Сега да се върнем към началото на въпроса – защо над трудовете на Иван Хаджийски след 1944 г. е била наложена забрава? Някои изследователи смятат, че в първите години след деветосептемврийския преврат той просто не е бил актуален. „Забравен“ е, защото на дневен ред са били практическите въпроси за пълно овладяване на политическата власт в страната. После идват годините на култа и Иван Хаджийски се оказва „марксист – ама не дотам“. Тази догматична оценка откриваме в монографията на Иван Щипски дори през 1972 г. През 60-те години обаче, покрай дебата за отношението между историческия материализъм и социологията (Живко Ошавков обнародва през 1958 г. монографията си „Историческият материализъм и социологията“), научното дело на Иван Хаджийски отново влиза в полезрението на обществоведите, а и на властимащите.

Дали „марксистките идеолози“ имат основание да си го присвоят? Не виждам как това може да се случи. Иван Хаджийски е бил толкова широко скроен като човек и автор, че такова упражнение ми се струва безсмислено. Той общува без идеологически задръжки с Димитър Михалчев и Спиридон Казанджиев, с Йордан Йовков, Иван Кинкел и ген. Кирил Станчев, с Чудомир и Атанас Примовски, но и с Никола Вапцаров, Георги Караславов, Христо Радевски, Тодор Павлов. Безспорно Хаджийски е един от най-ярките представители на междувоенната ни хуманитаристика и всеки опит за идеологическото му „капсулиране“ би било посегателство върху пълноценността на неговото творческо дело.

Какво е значението на Иван Хаджийски като социолог на всекидневието, като изследовател на индивида във военизирани условия?

Приносът му като изследовател на всекидневието е основополагащ за обществознанието у нас. В текстовете си по един удивителен начин той демонстрира възможността за продуктивен научен синтез между историята, етнографията, социологията и икономиката в полето на всекидневието. На този проблем специално внимание отделя Цветозар Томов в книгата си „Иван Хаджийски. Време, творчество, съдба“ (1990). Този подход донякъде напомня методологията на френската школа „Анали“. Тук ще си позволя да отворя една скоба. В навечерието на демократичните промени у нас трескаво се търсеха нови проблемни полета за тематично обновяване на изследователския процес, който да ги доближи до практиките в живия живот. Тогава група млади преподаватели и студенти проведоха последователно две конференции в научноизследователската станция „Гьолечица“ на СУ „Св. Климент Охридски“, посветени на всекидневието – „Маркс и проблемът за всекидневието“ (1983) и „Всекидневието като теоретичен проблем на марксизма“ (1984). Оттогава интердисциплинарните конференции всяка година сменят темите си, но продължават вече четиридесет години и имат своя несъмнен принос за развитието на родната ни хуманитаристика. И да добавя: фактът, че в катедра „Социология“ на Софийския университет е обособено звено „Учебно-изследователска лаборатория по социология на всекидневието“, а в университетския curriculum присъства дисциплината „Социология на всекидневието“, е красноречиво доказателство, че идеите на Иван Хаджийски са живи и творческите му търсения не са били напразни.

Що се отнася до „индивида във военизирани условия“, то по проблемите на военната психология пише и Спиридон Казанджиев от позицията на фронтови офицер, пряк участник във войните. Но истината е, че относно ролята на казармения бит и дисциплина за превръщането на личността в „безличие“ студията на Иван Хаджийски „Психология на военната дисциплина“ и до днес си остава ненадмината. В нея е демитологизиран воинският живот и в детайли са проследени практиките, които трябва да изградят новия човек, при което „нито една съставка от целокупната личност на човека не остава, без да бъде засегната и променена“. В тези практики се включват отделянето от цивилния живот, остригването, обличането в униформа, безпрекословното подчинение съгласно принципа на единоначалието и дори т.нар. „самокомандване“, което трябва да доунищожи последните остатъци от стария човек в новия човек-воин. Винаги, когато чета тази студия, съм се питал нужно ли е това обезличаване на човека? И по необходимост ли изпълнението на воинския дълг го изисква?

Хаджийски идеализира изгубените нравствени ценности на Възраждането. Понятен ли е моралистичният му патос днес?

Факт е, че превърнахме себеокайването в общонационално занимание. Всеки здравомислещ българин чувства, че нещо в обществото ни се е поломило. Молим се да не е безвъзвратно. Разбира се, не е необходимо професионално да се занимаваш с етика, социална философия или социология, за да схванеш, че иде реч за ценностната система – системата, която филтрира въздействията на средата и определя отношението ни към света. Ако оставим встрани обичайните идеализации, в новата ни история Възраждането е епохата, белязана от социалния конструктивизъм на вярата и духовността. И няма нищо необяснимо в това, че се обръщаме именно към него, колчем изгубим вяра в собствените си сили и възможности да спрем „чудовището на хаоса“, опустошаващо всекидневно живота ни. За разлика от днешната българска интелигенция, възрожденската ясно и разбираемо е задавала ценностите и целите, които стоят пред българина като фактори на неговия напредък. И той е следвал посочените му „приоритети“ не на думи, а на дело – делил е от залъка си и е строил училища и църкви, изписвал е книги от странство и е бил ревностен спомоществовател за издаването им, стремил се е да наеме най-добрите даскали за чадата си и в току прохождащата новобългарска просвета е споявал патриархалните добродетели с общочовешките ценности на евангелския морал. Просвещение, нравствено издържано поведение и пословично трудолюбие – това са трите опорни точки на българския социален идеал през Възраждането, и то до степен да се прокламира като етнонационални идентификации на българското. В една своя дописка до „Цариградски вестник“ от 1851 г. Йордан Хаджиконстантинов заявява: „И ако ме попита некой школский человек – ли си или не си болгарин? Аз полноответам: болгарин сам. Че не е честно на моето словено-болгарство да творим зло и лукавство, прави болгарин не лажи, не завидуе, не денгубуе, не лицемерствуе, за печена кокошка верата си не разменуе...“.

Едва ли е случайно, че в онова време на криза Иван Хаджийски и неговите съвременници сериозно са дискутирали върху възможността за едно ново българско възраждане. Аз лично намирам за напълно разбираем техния морален патос, включително така, както го изразява младият троянчанин. Може би в някаква степен този патос ни е необходим и днес, за да пренесем духовната жарава на Възраждането в сърцата на днешните българи, а не кичозно-битово да копираме и показно да демонстрираме приобщеността си към старината. С оглед на състоянието, в което се намира понастоящем обществото ни, би било добре по-често да си задаваме въпроса – нима днес е несвоевременна приложената от просветителите ни формула на напредъка? Пак повтарям – просвета, нравствено възпитание, трудолюбие. В това отношение има на какво да ни научат изследванията на Иван Хаджийски, когато преосмисляме и заявяваме като дух и действие нравствения си облик в регистъра на общочовешките ценности.

Въпросите зададе екип на сп. „Култура“

Проф. Атанас Стаматов (род. 1953 г.) е преподавател по история на българската философска култура в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор е на книгите: „Памет без давност – болка без лек“ (1994), „Европейски проекции върху българската философска култура“ (1996), „Tempora incognita на ранната българска история“ (1997). Съставител и автор в редица колективни издания като: „Философия на историята в България: 1878–1948“, „Избрани извори за българската история – том 1 – Древните българи и земите на Балканския полуостров до VII в.“ (2002), „Философският ХХ в. в България“, т. I–III (2009/2019), както и на книгата „Отгласи. Разговори с Цочо Бояджиев“ (2020).