31 публикации
Култура / Екип на „Култура“
Метафизик в конкретното. Разговор с проф. Божидар Кунчев
07.07
2024
Поезията за него бе одухотворяване на битието, бунт и протест, а не пропаганда на една или друга идеология. Изкуството за него бе една самостойност, която не трябва да обслужва чужди цели. Убеждението му беше, че „поетът трябва да има една хигиена по отношение на различни натрапливи внушения на общото съзнание и на общите предразсъдъци за живота“. С мисълта за злотворната сила на формулите и недоказаните и преднамерени внушения, които скриват истината и се опълчват срещу действителната същност на изкуството, Далчев казваше: „Един принцип, който иска да обясни всичко, в действителност не обяснява нищо“. Тъкмо заради това негово мислене той щеше да бъде дълго време отричан... Той наистина бе чужд на „идеалите“ на онази епоха. Защото, както го е написал, „безсмислено е всяко дело, което не служи на живота, и всяка човешка дейност, която няма за цел щастието на човечеството...“. Безумие бе, че го дефинират като чужд на народа си. Този „чужд“ на своя народ поет един ден ще напише прекрасното си стихотворение „Към родината“ – навярно едно от най-добрите в пренаситената ни с фалшив патос патриотична лирика... Колкото до неговия „субективизъм“, Далчев не би могъл да бъде друг. Самият той се нарича „приватен поет“, автор, който пише само от свое име, защото винаги е държал „на своята автономия от живота“. [...]
За новите читатели и независимите издатели. Разговор с Антоанета Колева, Тодорка Минева и Йонко Йончев
23.05
2024
Издателската работа е рисково движение по ръб, напомнящ планински хребет – трябва да удържаш крехък баланс, иначе от едната страна падаш във финансовите сметки и икономическите изисквания, а от другата – в „чистата култура“, което те обрича на фалит. Движението по този рисков ръб е и като движение под зависимост или под независимост. Да си независим издател означава да имаш пълната свобода сам да определяш издателската си политика и да имаш консистентна издателска политика, години. И най-вече да поддържаш висок етос. Какво значи това в книгоиздаването ли? Например да не допускаш книги с човеконенавистни идеи или с отровни за твоето общество в конкретния момент идеи. [...]
Кант между политиката и историята. Разговор с проф. Стилиян Йотов
22.04
2024
Кант показва, че за да може да съществува правен и миротворен ред, трябва държавите да са републики, което на неговия език означава демокрации. Второ, трябва да имаме изградено международно съобщество. Трето, трябва да бъдат признати задължително някакви човешки права, виждаме го днес в проблема с миграцията и правото на търсене на убежище. В този смисъл възниква големият проблем доколко този проект е реалистичен. Неговата реалистичност при Кант се опира на няколко аргумента. Единият е природата: самото земно кълбо подсказва множество възможности за съжителство, защото кълбото няма привилегировани точки, всички те са еднакво отдалечени от центъра. Второто важното нещо е търговията. В този смисъл Кант показва, позовавайки се Мандевил, че взаимната изгода и егоизмът могат да допринесат за общото благо. Няма някакъв Абсолютен дух, който да ръководи света, виждаме едни инерционни моменти, може би дори предразумно морални, които ни тласкат към някакво съжителство и към усъвършенстване. В този смисъл глобализацията, каквито и да са критиките към нея, се опитва отново да ни говори на космополитен език. За съжаление, фразата „русский мир“ няма нищо общо нито с мира, нито космополитизма. [...]
Хуманизъм „на предела“. Разговор с професорите Стоян Атанасов и Александър Кьосев
22.03
2024
Преходът на Цветан Тодоров от структурализъм към нещо като не-структурализъм е свързан с личността на изследователя и преживения опит. А този преживян опит е драма. Той е истински конфликт с дълбоки и несъзнавани неща, които откриваш на късни години и с които трябва да се справиш. Това е преживян опит, който може да преобърне човека, може да го промени радикално. В редица от книгите на Цветан Тодоров наблюдаваме тази драма на преобръщанията: българското е особена форма на универсалност, то е граничният тоталитарен опит. Тоест онова, което застрашава истински емигранта и му внушава нощни страхове. Емигрантът Цветан Тодоров прекрасно би могъл да мине без тази драма. Би могъл да си бъде чист французин, а българското, както впрочем прави Юлия Кръстева, да го остави настрана, да го превърне не в политическа, а в езикова драма. Но той не прави това, връща се тук и внезапно, сякаш в един миг, се сблъсква със своето възможно аз – какво би станало с мен, ако бях останал в България? Започва процес на сериозно осмисляне, който при човек като Цветан Тодоров е свързан със сериозно изследване, това не е просто някакво лично философско размишление. Така той научава за лагерите повече, отколкото мнозина други, и се конфронтира с „предела“. [...]