Култура / Брой 4 (3017), Април 2025

На Велики четвъртък (16 април 1925 г.) софийската катедрала „Св. Крал“ („Св. Неделя“) отрано е препълнена с народ. Тук е целият Министерски съвет, начело с премиера Ал. Цанков, генералитетът, в храма има множество жени и деца. Погребалният кортеж тръгва от дома на убития генерал Константин Георгиев. Покойният е депутат от управляващия „Демократически сговор“ и секретар на Дружеството на запасните офицери. Кому е било потребно да ликвидира запасния генерал пред църквата „Св. Седмочисленици“? Тревожен въпрос, останал на първо време без отговор.

Царят закъснява за опелото заради погребението на главния си ловджия Петър Котев, убит в Арабаконак. Катедралният храм не може да побере стеклото се множество и Софийският митрополит Стефан нарежда да преместят ковчега към олтара, поради което присъстващите министри минават напред и вече не са под купола. Така, без да знае, владиката Стефан спасява живота им.

В 15.20 ч. дяконът благоговейно поднася Евангелието на владиката. С думите „Мир всем“ митрополит Стефан приканва присъстващите да чуят Евангелието от св. Йоан. Със силния си глас владиката чете думите на Христос в Йерусалим: Истина, истина ви казвам: който слуша словото Ми и вярва в Оногова, Който Ме е пратил, има живот вечен, и на съд не дохожда, а е минал от смърт към живот (Иоан. 5:24).

Едва митрополит Стефан произнася думите „от смърт към живот“, когато 25 килограма динамит взривяват Божия дом. Тухли, греди и железа се сгромолясват върху множеството. Куполът над централната част на храма се срутва; „адската машина“ създава у присъстващите усещането, че е настъпил краят на света. Навред има трупове и осакатени тела. Ето как една германка описва трагедията: „Прозвуча ужасен удар, стъклата на витрините се разхвърчаха. Всички побягнаха на улицата, само аз останах да седя като закована. Но каква гледка се разстла пред очите ми. Църквата „Св. Неделя“ наполовина съборена, на улицата възбудена човешка тълпа, наоколо безредица, коли, покрити с течаща кръв и буквално окъпани в прах хора, коли с ранени – накратко, потресаваща гледка“ („България от първо лице. Мари Айхорн в София 1924–1925 г.“, съст. Юл. Рот и П. Стоянович, 2022 г.).

Атентатът е извършен от Военната организация на БКП, но е планиран и финансиран от Москва и от Коминтерна. През февруари 1924 г. Коминтернът обсъжда „българския въпрос“ и решава, че курсът към въоръжена борба е правилен. На 2 април БКП е разпусната по силата на Закона за защита на държавата (ЗЗД). По този начин тя губи легалните си източници на финансиране и става зависима единствено от парите на Москва. А те не са никак малко. Само за следващите шест месеца се предвиждат около 60 000 долара, огромна сума за времето. Така Коминтернът на практика „купува“ БКП. Съгласно инструкциите на Коминтерна започва подготовка за ново въоръжено въстание и установяването на работническо-селска власт. В писмо до Военния център Станке Димитров-Марек пише: „Аз смятам, че трябва, Виктор (Георги Димитров) смята, че може!“.

Но как да стане това? Военната организация на БКП в периода 1924–1925 г. тръгва да поваля властта с индивидуален терор. Държавата отговаря с контрамерки и „законна самоотбрана“. Съставят се списъци на лица, които трябва да бъдат „неутрализирани“. Черни страници от мартиролога на българския ХХ век.

Равносметката от атентата е ужасяваща: около 140 души загиват в храма, но поне още 50–60 си отиват по-късно от нараняванията си. Сред убитите има 13 генерали и 22-ма висши офицери. Загива и кметът на София Паскал Паскалев. Но не е редно да пропускаме и другите „случайни жертви“ от списъка на убитите: Алберт Израел, търговски служещ, Ангел Якимов, стругар на гарата, Елена Морфова, детска учителка, Верка Миланова, ученичка, Роза Давидова, ученичка, Петър Димитров, ученик. Не можем да изброим всички, които висшият функционер на БКП Петър Абаджиев характеризира впоследствие като „отбор сволоч“. Онези, които партията е решила да избие или изтрови без колебание и жал.

А онова, което следва след атентата, е също страшно. Военните на свой ред отмъщават за честта на пагона. Така изчезват Гео Милев, Христо Ясенов или Йосиф Хербст, които нямат нищо общо с кървавите престъпления. Сред офицерите от прословутата „Трета секция“, извършвали екзекуциите, има млади капитани и майори, които вземат дейно участие в превратите и на 19 май 1934 г., и на 9 септември 1944 г. Някои от тях комунистическата власт ликвидира, други обаче правят завидна кариера, дори стават генерали. Но това е друга част от историята на България в бездната.