Култура / Брой 4 (3017), Април 2025

„Адвент“, Гюнар Гюнарсон, превод от исландски Светла Стоянова, издателство ICU, 2025 г.

В „Пътешествие до центъра на Земята“ Жул Верн пише, че няма по-умно животно от исландския кон. „Нищо не го спира, нито снегове, нито бури, нито непроходими пътеки, нито скали, нито ледници. Той е храбър, невзискателен, сигурен“ (превод Кирил Тодоров). Такъв е и героят на Гюнар Гюнарсон в изключително популярната и обичана повест „Адвент“, която за първи път излиза на български, благодарение на издателство ICU.

Името на героя е Бенедикт и в първите седмици на предрождественските пости той се подготвя за път. Слага във вързопа си малко храна, взима вълнени чорапи и в първата неделя от адвентния календар се отправя на поход към непристъпните възвишения, брулени от снежни бури, за да открие безпризорните овце, останали в планината. Придружават го верните му другари – кучето Лъв и овенът Ейтитъл. Наричат ги троицата и въпреки че тези спасителни походи са чиста проба лудост, овчарите изпитват смесица от благодарност и изумление пред смелостта на Бенедикт и двете животни.

Всъщност той държи да отбележи, че това не са животни. „Вече се познаваха истински и връзката им беше неразривна, каквато може да бъде само между коренно различни създания.“ Те са това, което са. Нито повече, нито по-малко. Още тук читателят се сблъсква с интелигентния отказ на Гюнарсон да предложи елементарна алегория. Тъй като от самото начало се промъква подозрението, че Бенедикт, кучето и овенът са алегория за Отец, Син и Светия Дух (все пак са назовани няколко пъти като троица), лесно може да се падне в капана на опростяването. Когато обаче пробваме да определим кой кой е, сметката не излиза. Остава ни да видим къде ще ни отведе пътешествието.

А какво пътешествие е това! Гюнарсон майсторски създава величави, красиви и понякога меланхолични картини. Пътя Бенедикт изминава във въодушевление, но и в самота. Сред опасните върхове, в свистящата буря тримата другари се доближават толкова близо до смъртта, че читателят почти предвкусва трагичния край, преди отново да проблесне надеждата. Досущ като циклите в живота – най-мрачно е непосредствено преди изгрева, а описанията са майсторски пресъздадени. Исландската природа рядко се е разгръщала с такова превъзходство – едновременно недостижима и желана:

Хладен здрач се спускаше над планинското село, денят се беше оттеглил и луната скромно надничаше иззад облаците, прилични на носени по течението ледени късове – видения на планини от лед, които бледнееха в далечината и сивееха едва доловимо.

В послеслова си Йон Калман Стефансон („Тъгата на ангелите“) отбелязва нещо много прозорливо. Описанията на Гюнарсон често носят лесен за изпускане подтекст, той разчита на една или две думи, които добавят нови пластове. Когато например Бенедикт изгася фитила на свещта на излизане от стаята, авторът добавя: „Жалко е да се оставя свещ да гори напразно“. Хубаво е книгата да се чете бавно – за да се разгърнат всички възможности за интерпретация. Ако все пак читателят бърза, може да я отметне на един дъх, понеже основното е достъпно за всеки.

И все пак, ако се изкушим да изведем една основна тема, която дори Гюнарсон си позволява да назове директно няколко пъти, то това е темата за жертвоготовния човек, за праведника, който непременно посвещава живота си на другите. Това себеотрицание е втъкано в скромната дреха на Бенедикт, който за себе си мисли само когато отбелязва, че са минали 27 години, откакто е положил традицията да издирва изгубените овце на другите (тогава е бил на 27 години). В чистотата на снега Гюнарсон е уловил чистотата на душата му, за да ни представи вдъхновяващия образ на един истински светец.

С годините беше осъзнал, че всъщност целият му живот е един адвент. Какво друго би могъл да бъде? Какво представлява човешкият живот на земята, ако не една несъвършена служба, посветена на вярата в нещо по-свято, на вълнението и избора да сториш някому добро?