Култура / Брой 10 (3023), Декември 2025

„Спрингстийн: избави ме от нищото“, САЩ, 2025 г., режисьор и сценарист Скот Купър. В ролите: Джеръми Алън Уайт, Джеръми Стронг, Стивън Греъм, Пол Уолтър Хаузер и др.

Гумите свистят по мокрия асфалт, двигателят бумти, а Брус Спрингстийн натиска педала и кадилакът го отнася в безкрайната нощ, която го зове от дете. Той е срамежливият рокаджия, Шефа, момчето, което ще избяга от Ню Джърси, за да заживее само на няколко километра от родния си дом. През последните години Спрингстийн често поглежда в огледалото за обратно виждане, за да си спомни началото на своята депресия. Автобиографията му Born to Run излезе през 2016 г., a две години по-късно последва концертният моноспектакъл, заснет и като филм – Springsteen on Broadway, който засега остава най-интимната среща с музиканта. „Спрингстийн: избави ме от нищото“ е логична стъпка в саморефлексията на звездата. Проектът не е изненада и поради икономически причини, особено след филмите за „Куин“, Елтън Джон, Елвис, Роби Уилямс и Боб Дилън. Камерън Кроу тепърва се е захванал със спомените на Джони Мичъл. Продуцентите сякаш се питат кой ни остава, а гласът на режисьора Скот Купър подхвърля: Спрингстийн?

Спомням си първия път, когато някой ми препоръча албума „Небраска“. Беше ми представен като музика за хора, които не харесват Брус Спрингстийн. У нас мнозина не го харесват, останали с впечатлението, че Born in the U.S.A. е патриотичен зов, а всъщност е точно обратното. Така неразбран откриваме музиканта и във филма на Купър. Слязъл от сцената на най-успешното си турне покрай албума The River, той е обзет от необходимост да се затвори, да остане сам и да разрови дълбоките слоеве на психиката си, за да открие автентичния глас на песните. Това се оказват героите от албума „Небраска“ – записан с подръчна техника в спалнята на дома му.

За разлика от изброените биографични филми, „Избави ме от нищото“ е учудващо спокоен филм. Досущ като интровертния си герой, в него отсъстват бомбастични изпълнения или схемата „от люлка до гроб“. Купър избира един от тихите периоди в кариерата на музиканта и може би най-интересния и подценен албум, за да разкрие същността на Спрингстийн.

Пулсиращото сърце на филма са отношенията на Брус с баща му. В поредица от ретроспекции виждаме някои ключови моменти от спомените му, родени в ранна детска възраст. Един от най-добрите монтажни преходи е в самото начало, когато тежките стъпки на бащата, който се качва заплашително към детската стая, преминават в дивия ритъм на барабаните на сцената. Веднага става ясно, че първото е неразривно свързано с второто и скоро филмът за музикант се преобразява в медитация на мъж в депресия. Периферната тема е тази за безкомпромисната визия на артиста. Брус отказва да запише албума, който продуцентите искат, а след това настоява да използва несъвършения запис от дома си. В качеството на негов мениджър влиза Джеръми Стронг в освежаващо позитивна и подкрепяща роля.

Скот Купър за пореден път демонстрира влечение към истории за самотници. Не е изненада, след като възприема Майкъл Ман за свой ментор, че първите му два филма („Лудо сърце“ и „Вън от пещта“) се занимават с мълчаливци, притиснати от вътрешните си стени, които бягат от себе си. Спрингстийн пасва разкошно в тази филмография и е очевидно, че Купър допринася с лично отношение. Филмът диша, уважителен е към Брус, без да го обожествява, и разполага с достатъчно намигвания към почитателите на дискографията му. Освен това си позволява да цитира разказите на Фланъри ОʾКонър и два филма от Терънс Малик и Чарлз Лотън, което винаги помага.

Но за кого е този филм в крайна сметка? За феновете или за незапознатите? Към „Избави ме от нищото“ няма особен интерес и това е очаквано. В него отсъстват апокрифни факти от митологията на музиканта, които феновете не са прочели вече в автобиографията му или в едноименната книга на Уорън Зейнс, от която Купър черпи. От друга страна, незапознатият зрител трудно ще заобича Спрингстийн само от този филм. Буквалният превод от английски на заглавието би бил: Избави ме от никъде и сякаш Купър е поел в тази посока. Блуждаещата и плаха режисура пропуска възможността за нещо експериментално и безкомпромисно, какъвто е самият албум „Небраска“.