Култура / Брой 2 (3025), Февруари 2026

Мъж с воинския псевдоним Коня и друг, наречен Плъха, се крият в разнебитено мазе някъде на фронтовата линия в Украйна. Защо Коня, който е израснал в Полша, участва в тази война? В новия си роман „Нулевата линия“ полският писател Шчепан Твардох разказва за войната в Украйна от личен опит. Той многократно е превозвал провизии до фронта, пътувал е с войници и е рискувал живота си. Интервюто с него немското Radio Eins прави, преди Твардох да получи Узедомската международна литературна награда за 2025 г.

Често се казва, че писателите се нуждаят от дистанция, за да опишат определени събития. Вашият роман е с подзаглавие „Роман от войната“. Защо решихте да се лишите от тази дистанция и да пишете „от войната“?  

Не зная дали съм се отказал от дистанцията. Романът описва това, което съм видял, преживял и чул. Той се основава в известна степен на моя собствен опит. Въпреки че не съм войник и не съм участвал в боевете, прекарах много време в окопите. Познавам събитията, които описвам. От друга страна, бях само гост там. Мога да дойда и да си тръгна, когато поискам. Започнах да пиша в Киев. Връщайки се от Донбас, бях дълбоко погълнат от историите, които чух от войниците. Седнах в един ресторант и започнах да пиша в бележника си. Но това беше само началото. Цялата книга е написана на бюрото ми, това ми осигури дистанция.

В послеслова отбелязвате, че е трябвало да напишете роман, а не репортаж, за да се доближите възможно най-много до истината. Каква истина имате предвид?

От двайсет години пиша романи, работя с инструментите, които познавам най-добре. Това беше една от причините да избера романовата форма. Втората беше, че зад много от моите герои стоят действителни личности. Ако пишех нехудожествена литература, трябваше да бъда много по-внимателен в описанията. За да не им навредя. Фикцията е като защитна стена, с която пазя приятелите ми. Хората, които познавам и на които желая само добро. Има и трета причина – убеден съм, че романът е много важно постижение на нашата цивилизация. Като квантовата физика или готическата катедрала. Романът ни позволява да опишем живота правдиво. Полифонично. В цялото му многообразие, дълбочина и сложност. Нехудожествената литература има своите граници. В нея не можеш да опишеш вътрешния живот на героите, защото просто не го познаваш. В романа трябва да направиш точно това.

Във вашата книга има факти, които не ми бяха известни. Например, че много от бойците носят собствена екипировка, главният герой Коня дори е финансирал собствен дрон. Или че колумбийци, изпратени от наркокартели, се сражават в редовете на украинците.

Един от тях е бил изпратен от картел, чух тази история, нямам представа дали е истина. Просто е добра история. И тук фикцията дава по-голяма свобода за действие. Защото не ми се налага да проверявам верността на тази история, чух я, следователно мога да я използвам.

Кое според вас е важно да знаем за тази война?

Тази война е финансирана до голяма степен чрез краудфъндинг[1]. Според настоящите ми познания до 80% от загубите, причинени на врага, на руснаците, са от дронове. А доскоро оборудването с дронове беше финансирано от хора като мен. От голям брой доброволци, които работят заедно, за да снабдяват украинската армия с това, от което тя се нуждае. Зная, че украинската армия е започнала да се оборудва с FPV бойни дронове[2]. Разузнавателните дронове, дроновете Mavic[3], автомобилите и всичко друго все така се финансира чрез краудфъндинг от цивилни и от самите войници. Това според мен е важно, защото досега не съм чувал за война, която да протича по този начин.

Книгата започва с цитат от „Илиада“, в който Ахил се двоуми дали да влезе във войната и така да постигне вечна слава, или да се прибере у дома, да се откаже от славата, но да живее дълго. Може би славата е това, което прави войната привлекателна?

Славата е важна валута в една война. Защото като известен войник можеш да размениш тази слава срещу неща, от които се нуждаеш. Например достъп до скъпа поддръжка като артилерийска атака. Ако си известен бригаден командир, привличаш добри войници, защото добрите войници искат да служат на добър командир. Ала славата трябва да се спечели. Тя не идва автоматично с военния чин. Може да си все още сержант, когото началниците приемат като равнопоставен. Това е друга – хоризонтална, не вертикална, йерархия в армията, но Ахил има предвид друг вид слава. Тази, която е отредена на братята Ратушни[4]. По-известният от двамата беше много млад поет и активист, който се биеше от 2014 г. Той загина и цялата нация скърбеше след неговата смърт. На погребението в Киев дойдоха хиляди хора, за да му отдадат почит. Той имаше брат, който загина преди месеци. Остана майката, загубила двамата си синове във войната и днес пазителка на паметта за тях. Те постъпиха като Ахил, постигнаха вечната слава. Ала изгубиха живота си. Изгубиха възможността да обичат, да имат деца, да пишат стихотворения… Те изгубиха всичко, но получиха вечна слава. Тяхно ли беше решението? Не зная. Те не избегнаха военната служба, записаха се като доброволци. Приеха риска да изгубят живота си, за да защитят своята родина. А майката? Разбира се, че е трагедия, но от друга страна, тя казва: „Така ги възпитах“.

Вашият главен герой Коня е интелектуалец от Варшава, той познава мисленето за войната още от Античността. И отива на война. Друг герой – Дима, е барман в Берлин, с активен нощен живот по клубовете. Има ли общовалидно обяснение защо тези мъже стават войници? Или показвате, че обяснението е индивидуално при всеки и невинаги е рационално?

Повечето войници, които срещнах, са против войната. Те се бият, защото трябва. Това не е техният начин на живот. Те просто трябва да защитят страната. А защитата на страната не е абстрактна идея, не е абстрактен патриотизъм. Защитават своите семейства от изнасилвания, убийства и масови гробове. Защото това правят обикновено руснаците, откакто познаваме Русия. Да се върна на въпроса ви: да, сигурен съм, че мотивацията на всеки войник е различна. И тя може да се промени с времето. Първият импулс може да е защитата на страната. Хората воюват и защото не искат да изоставят приятелите си в беда. Общата битка създава силна връзка между хората. Братска връзка между хора, които всеки ден гледат смъртта в очите. И така продължаваш да воюваш, за да не изоставяш братята, своите другари. Зная, че звучи малко клиширано или банално, но точно за това става дума.

Коня, вашият герой, води диалог. С кого разговаря и как ви хрумна този начин на разказване?

Може да се каже, че цялата ситуация се разиграва с главата на Коня. Вътрешният глас, който му говори, е гласът на важна за него личност. И това е глас на скръбта, който дава обяснението защо той участва във война, която не е неговата. Защото аз вярвам, че той търси изкупление. Дали то изобщо е възможно – той не е сигурен. Тази война се води сякаш от птичи поглед. Чрез дронове. Мисля, че дистанцията, която изградих между разказа и протагонистите, отговаря в известен смисъл на този птичи поглед към войната – от перспективата на дрон. Това чувствах, докато пишех романа: някой гледа към Коня отвисоко.

Книгата не съдържа призив за прекратяване на войната. Нито решение как войната изобщо може да бъде прекратена. Защо?

Защото в целия ми опит не е имало край на войната. Не виждам края на войната. Когато разговарям с войници, винаги чувам гласа на испанския философ Сантаяна. Той пише за 11 ноември 1918 г., когато наблюдава млади английски войници и офицери, празнуващи края на войната. Сантаяна казва: „Войната никога няма да свърши“. Той има предвид, че войната за тези мъже никога няма да свърши. Той пише, че само мъртвите са видели края на войната. Човек остава дълбоко белязан, когато е бил част от огромното, ужасяващо преживяване на битката, когато е бил вътре в нея. Въздействието е толкова дълбоко, че завинаги променя човека, той завинаги остава във войната.

Накрая, позволете ми един личен въпрос. Какъв е вашият мотив да присъствате в тази война? Да окажете помощ, да сте сред войниците?

От моя дом в Пироговице, Горна Силезия, до окопите в Донбас е ден и половина път с автомобил. Войната е толкова близо до дома ми, толкова близо до границата на страната ми. Тя ме засяга толкова непосредствено, че не можех да я игнорирам. Изпитах порив да помогна, поне по скромния начин, който ми е възможен, например с набиране на средства, купуване на оборудване като коли, дронове, оптични мерници. Просто да помогна в това велико и благородно дело да защитим хората, които искат да живеят така, както искат, а не по начин, който им е наложен.

Превод от немски Людмила Димова