Култура / Брой 5 (3028), Май 2026

Томас Ман и войната в Украйна

Есето е специално предоставено от автора за сп. „Култура“. През октомври т.г. той ще гостува за поредица от срещи с читатели в София, Пловдив и Варна по покана на фондация „Комунитас“

„Руският народ умее да търпи и тъй като не обича свободата, а я възприема като липса на надзор – поради което тя в известен смисъл действително се превръща за него в безнадзорност – той въпреки горчивите разочарования ще се чувства все пак по-добре и по-естествено при новия грубодисциплинарен ред; ще се чувства дори „по-щастлив“, отколкото при републиката. Добавете към това и неограничените средства за измама, упояване и затъпяване, с които разполага режимът. Интелектуалното и морално равнище е вече толкова ниско, че импулсът, необходим за истинско възмущение, просто няма откъде да дойде.“

В този цитат от писмото на Томас Ман до Рене Шикеле (2 април 1934 г.) замених само една дума: „руски“ вместо „немски“. Историческите паралели между нацистка Германия и путинска Русия са поразителни. Най-новата руска история превърна немския класик в наш съвременник.

През целия си живот Томас Ман води диалог с руската литература и дори последният му текст, писан броени дни преди да си отиде от този свят, е посветен на Чехов. Като млад автор той се учи на писателско майсторство от руските класици, а сега сам ни преподава урок как да живеем във времена на фашизъм.

Днес ние, руските дейци на културата, можем по-добре да разберем какво са чувствали и преживели Томас Ман и други немски интелектуалци: езикът на Пушкин и Толстой се превърна в език на военнопрестъпници и убийци. По света Русия още дълго ще бъде отъждествявана не с руската музика и литература, а с бомбите, падащи върху украински деца.

Понякога по железопътните релси два влака се движат успоредно в една и съща посока, прозорец до прозорец. И виждаш хората в съседния вагон на една ръка разстояние: един чете, друг дреме, а трети те гледа право в очите. По същия начин и ние – с разлика от няколко десетилетия – седим в паралелни исторически влакове, носещи се стремглаво към катастрофата.

Хитлер успя да отрови духовно германския народ – сега Путин стори същото с моя народ. През 1940 г. Томас Ман определя немските победи като „стъпки в безкрайно блато“. Русия повтори почти буквално тези стъпки в бездната. Бясна шовинистична пропаганда в стила на Гьобелс. „Руският свят“ като Велика Германия. Крим като Судетите. Омраза към украинците досущ като към евреите. Путин като фюрер: „Има Путин – има Русия!“.

Leiden an Deutschland, „Страдание по Германия“ – така озаглавява Томас Ман своите дневници. В множество публикации от 30-те години той предупреждава за нацистката заплаха, но сънародниците му не го чуват или не искат да го чуят. „Страдание по Русия“ – така бихме могли да озаглавим безчислените публикации на руски писатели, които години наред излизаха в опозиционни издания, предупреждавайки за опасността от фашистки режим в Русия. Моите сънародници само викаха радостно: „Крим е наш!“.

Призивите за бойкот на Олимпийските игри не бяха чути нито през 1936, нито през 2014 г. Независимо от приетите още през 1935 г. „Нюрнбергски расови закони“, тогава в Берлин пристигат представители на близо 50 страни. Хитлер приватизира великите победи на германския спорт. Путин си присвои великите победи на руския спорт. И те действително му принадлежат – нали именно той организира специалната операция на тайните служби за подмяна на урината на напомпаните с допинг спортисти.

Томас Ман се проваля в опитите си да пробуди зомбираните германци и е принуден да емигрира. Руската култура днес може да съществува единствено в емиграция. В самата Русия човек трябва или да пее патриотични песни, или да мълчи. Но може ли културата да съществува отвъд проклятието на територията, заразена от фашизъм? Томас Ман ни дава отговора. След като се установява в САЩ, той заявява в едно интервю: „Където съм аз, там е Германия. Аз нося моята немска култура в себе си“. Чрез примера на Германия той ни обяснява защо културата е несъвместима с режима на Путин: „… В моите очи книгите, отпечатани в Германия между 1933 и 1945 г., са не просто лишени от стойност – човек не бива дори да ги взема в ръце. Те са пропити от кръв и позор; всички те трябва да бъдат заличени... В нацистка Германия бе невъзможно да се създава култура, това означаваше да се разкрасява разложението, да се придава блясък на престъплението“ („Защо няма да се върна в Германия“). Всички диктатори използват културата, за да „украсяват“ своите престъпления.

Всяка диктатура се храни от врагове и войни. В своето „Бонско писмо“ от 1936 г. Томас Ман описва не само нацистка Германия, но и бъдещата путинска система на власт: „Смисълът и целта на националсоциалистическото държавно устройство се коренят единствено в това и в нищо друго – да се превърне германският народ чрез железния гнет над всяко инакомислие в инструмент за „бъдеща война“.

В предвоенните години Томас Ман страда от търпимостта на Запада към Хитлер и политиката на „умиротворяване“ не по-малко, отколкото от случващото се в самата Германия. Войната на Путин срещу Украйна стана възможна единствено благодарение на дългогодишните усилия на т.нар. Putinversteher – „разбирачите на Путин“ – в демократичните страни. Отчаяният призив на руските писатели за бойкот на Световното първенство по футбол през 2018 г. не беше чут от западните политици. Войната срещу Украйна, която продължаваше вече четвърта година и бе отнела хиляди животи, не спря държавите по света, отправили се към Русия, за да играят футбол пред погледа на Путин. Диктаторът прие това като мълчаливо съгласие с агресията. Пътят към 24 февруари 2022 година беше открит.

Днес руската култура попадна под валяка на culture cancelling точно както германската някога. На американските студенти, които отказвали да изучават културата и езика на страната, донесла на света човеконенавистна идеология и война, Томас Ман отговарял: отвращението към политическия режим не бива да се пренася върху културата, тя няма нищо общо с това. Ала това е през 1938 г. По-късно, когато стават известни ужасите на нацизма, той променя мнението си и стига до убеждението, че съблазняването и оскверняването на германския народ от Хитлер са подготвени от самата немска история и култура, и най-вече от романтизма. „Сринал се до едно жалко масово равнище – равнището на Хитлер – немският романтизъм изригна като истерично варварство, като пристъп на високомерие и престъпност, завършил с национална катастрофа, с небивал физически и психически крах“ („Германия и германците“).

Сега и ние, руснаците, трябва да преразгледаме руската класика и да я прочетем наново през призмата на войната в Украйна. Това ще бъде важен опит, тъй като ние никога не сме гледали на нашите класици от тази перспектива, никога не сме долавяли имперските нотки във великите романи. Оставихме се да бъдем съблазнени от прословутата „детска сълза“ в „Братя Карамазови“, затваряйки очи за фанатичните призиви на Достоевски за православен кръстоносен поход срещу Запада, за омразата му към неславянските народи и особено към славяните, „предали Русия“. Не приехме сериозно наивните твърдения на Толстой, че истината живее в неграмотния руски селянин, а не в образованието, културата и постиженията на западната цивилизация.

И все пак на варварството не можем да противопоставим нищо друго освен културата. В романа „Лоте във Ваймар“ Томас Ман превръща Гьоте в свой аватар и говори за народа, потъващ в мрака на нацистката идеология: „Те не ме обичат – и с право, аз също не ги обичам, значи сме квит. Аз нося своята германскост в себе си – а те нека вървят по дяволите заедно със злобното си филистерство, наричащо се Германия. Те си мислят, че те са Германия. Ала Германия – това съм аз. И дори всичко да се срине из основи, тя ще живее в мен“. Германия загива пред очите на писателя, съсипана от Хитлер и неговата война. Сега Русия загива пред очите ни. Тогава залогът е бил оцеляването на германската култура – днес става дума за оцеляването на руската.

Томас Ман оставя Гьоте да изрече определението за това що е германскост: „Свобода, просвещение, всеобхватност и любов. Фактът, че те не го знаят, не променя нищо. Тук се корени трагедията между мен и този народ“. Но това е и моята „рускост“: свобода, просвещение, всеобхватност и любов – и тя няма нищо общо нито с Германия, нито с Русия. Това е нашата обща човечност, която надхвърля рамките на националното и живее в световната култура.

Но нима симфониите и поемите са отговорът на бомбите и затворите? Най-добрите книги на човечеството са не за омразата, а за любовта. Обречена ли е културата на поражение в битката срещу варварството? За Томас Ман отговорът е ясен: не! Културата, демокрацията и цивилизацията трябва да умеят да се защитават. „Европа ще съществува само ако хуманизмът стане мъжествен, ако се научи да носи доспехи и да действа, воден от прозрението, че свободата не бива да бъде индулгенция за онези, които се стремят да я унищожат“ („Хуманизъм и хуманитарни науки“, 1936 г.). Само „войнственият хуманизъм“ може да спаси световната култура. Варварството трябва да бъде победено със сила. Това е може би най-важният урок на Томас Ман за нас, руснаците: ако човек обича страната си, трябва да ѝ пожелае съкрушително поражение в нейната несправедлива война.

Томас Ман води своята лична битка чрез радиобеседите Deutsche Hörer! – „Германци, чуйте ме!“[1]. В първите си предавания той все още таи надеждата, че неговият съблазнен от нацистите народ ще се опомни и ще въстане срещу диктатурата на Хитлер. Писателят наивно вярва, че германците наистина желаят поражението на Хитлер така силно, както и самият той: „Германци, адът дойде при вас заедно с тези вождове. Нека те и всичките им лакеи погинат в пъкъла! Едва тогава могат да ви бъдат дарувани спасение, мир и свобода“ (ноември 1941 г.). Но тази надежда в здравите сили на Германия бързо избледнява. Чудовищните престъпления на режима и мълчанието на народа го принуждават да заговори за колективната вина на германците.

„... Защото няма две Германии – една зла и една добра, а само една, в която най-доброто бе лукаво преобразено в най-зло. Лошата Германия – това е добрата, поела по грешен път. Добрата е тази, която потъна в нещастие, вина и погибел. Ето защо за немския дух е невъзможно да се отрече напълно от злата, обременена с вина Германия и да заяви: „Аз съм добрата, благородна и справедлива Германия в бели одежди, а злата – нея оставям на вас за изтребление“.“

„Злата“ Русия на Путин е поелата по грешен път „добра“ Русия, потънала в нещастие, вина и погибел. Как да си обясним факта, че милиони руски мъже и жени подкрепят престъпленията на собствената си държава и отиват с готовност на война, за да убиват украинци? Къде минава границата между „злата“ руска държава и „добрия“ руски народ?

Бил ли е изобщо чут Томас Ман от своите германски радиослушатели? Или думите му са потънали като отчаян зов в пустотата? Отново и отново говорел той за масовото изтребление на евреите навсякъде, където е стъпил германският ботуш – във Франция, в Австрия, в Полша: „По данни на полското правителство в изгнание общо 700 хиляди евреи са вече избити или измъчвани до смърт от Гестапо [...] Германци, знаете ли това? И какво мислите по този въпрос?“ (27 септември 1942 г.).

Отговорът, даден през 1945 г., гласи: „Ние не знаехме нищо“.

Предполагам, че по време на войната повечето сънародници на Томас Ман са го смятали за предател. Точно както в Русия днес възприемат като предатели емигриралите руски автори, които подкрепят Украйна. Всички книги, статии, публикации в интернет – моите и на други писатели, критикуващи режима – така и не успяха да достигнат до руското население, което върви подир своя вожд в пропастта. Получавал ли е Томас Ман, подобно на нас, смъртни заплахи от своите съотечественици като „национален предател“?

Години наред той записва своите радиообръщения, без да знае ще чуе ли някой изобщо гласа му. За германските слушатели неговите думи са опасни послания. Така наречените „радиопрестъпления“ се наказват сурово – понякога със смърт. Тези речи са жизненоважни преди всичко за самия него. Това е битката, която той води срещу Хитлер – за немската култура и немския език. „Да оцелееш, значи да победиш. Аз се борех и проклинах враговете на човечеството със самия факт на своето съществуване. Тъй че това е и лична победа“ („Възникването на „Доктор Фаустус“, 1949 г.). Той защитава своята Германия и правото да се чувства германец, брани достойнството на своята „германскост“, изтъкана от свобода, образование, всеобхватност и любов. Дава ни пример как писателят не бива да се предава дори когато е откъснат от своите читатели, предаден и оклеветен от собствената си страна. Днес ние трябва да защитаваме нашия език от Путин и военнопрестъпниците точно както Томас Ман е защитавал своя език – почти съвсем сам, като „национален предател“, изправен срещу собствената си страна и собствения си народ.

На 28 март 1942 г. родният му град Любек е атакуван от съюзниците в отговор на унищожението на Ковънтри. Стотици хора загиват в пламъците, разрушена е и къщата на „Буденброкови“. Не му е било лесно да изрече тези думи: „Мисля за Ковънтри и не възразявам срещу поуката, че за всичко трябва да се плати“. Колективната вина, както и падащата върху дома бомба не пита кой живее там. Трябваше ли немските деца да плащат за смъртта на английските деца?

С ярост Томас Ман призовава за бомбардировки над немските градове: „Две хиляди летящи хуни на ден над това блато от лъжи – няма друг изход. Тази безмерна подлост, тази непоносима, обръщаща стомаха измама, това мръсно оскверняване на думите и идеята, чудовищното наслаждение от убийството на истината, всичко това трябва да бъде унищожено, трябва да бъде заличено на всяка цена и с всички средства“ (28 март 1944 г.).

Моите украински приятели казват: „Ако след всяка ракета, паднала върху Харков или Киев, последва взрив в Москва или Санкт Петербург – войната ще приключи по-бързо. Това е единственият път към мира“. Трябва ли сега руските деца да платят със смъртта си за смъртта на украинските деца?

Томас Ман дава отговорите – ала това са неговите отговори на моите въпроси. Има ли изобщо моралното право един емигрант, живеещ далеч от войната, да вменява колективна вина на целия народ? Трябва ли и руските градове да погинат „под дъжд от огън и жупел“, ако това е цената на мира? Да кажеш, че за всичко трябва да се плати, означава да поемеш отговорност за децата, които днес все още се смеят, но скоро ще станат жертви на колективната вина. Готов ли съм аз да поема тази отговорност?

„Все повече ще стават жителите на Любек, Хамбург, Кьолн, Дюселдорф, които няма да има какво да възразят и чувайки тътена на Кралските военновъздушни сили над главите си, ще им пожелават успех.“ Ще могат ли моите сънародници да пожелаят успех на украинските ракети?

Томас Ман вярва в бъдещето на своята страна. „Милостта стои много по-високо от всяко кърваво отмъщение. Аз вярвам в доброто, вярвам в бъдещето на Германия, колкото и отчайващо да е нейното настояще, колкото и безнадеждна да изглежда разрухата. Но стига толкова приказки за края на немската история! Германия не свършва с този кратък и мрачен исторически епизод, носещ името на Хитлер“ („Защо няма да се върна в Германия“). В крушението на държавата, превърнала се в инструмент на тиранията, Томас Ман съзира шанс: „Гьоте стига дотам, макар и в разговори, да възжелае германска диаспора. „Германците – казва той – трябва да бъдат разселени и разпръснати по целия свят като евреите!“ И добавя: „За да се развие в пълнота и за благото на народите онова огромно добро, което носят в себе си“. Това огромно добро съществува. Но то не можа да намери израз в традиционната форма на националната държава“ („Германия и германците“).

Томас Ман е можел да вярва в демократичното бъдеще на Германия, защото след унищожаването на нацистката държава това бъдеще е било в ръцете на съюзниците, окупирали страната. А какво ще е бъдещето на моята страна? Кой ще гарантира демократичното бъдеще на Русия? Кой ще извърши депутинизацията? Следващият Путин? Кой ще проведе „Нюрнбергски процес“ над военнопрестъпниците? Самите военнопрестъпници? Вярвам ли аз в демократичното бъдеще на Русия?

Своята последна радиобеседа на 10 май 1945 г. Томас Ман завършва с думите: „Повтарям: въпреки всичко завръщането на Германия към човечността е велик час“. Ще настъпи ли изобщо някога този велик час – завръщането на Русия към човечността?

Превод от руски Димитрина Чернева

Михаил Шишкин (р. 1961 г.) е сред най-известните съвременни руски белетристи и публицисти. Той разбива стереотипа, че „руският писател може да твори само в Русия“, и от трийсет години живее и пише романите и есетата си в Швейцария. Много от тях са отличени с престижни награди и са преведени на над трийсет езика, включително на български: „Венерини коси“ (2007), „Моите. Есета за руската литература“ (2025). През последните години писателят работи активно за обединение на свободната руска култура срещу политическия режим в Русия.