Култура / Брой 5 (2968), Юни 2020

„Знам защо пее птицата в клетка“, Мая Анджелоу, превод Христина Керанова, издателство „Лист“, 2019 г.

Мая Анджелоу – една от големите авторки в американската литература, е позната и у нас. Въпреки че първата ѝ автобиографична книга – „Знам защо пее птицата в клетка“, заради която Анджелоу получава номинация за Пулицър, едва сега излиза на български език.

Мая Анджелоу е не само писателка и поетеса, тя е актриса и общественичка, университетска преподавателка, танцьорка и бунтарка, една от големите фигури на движението за граждански права на чернокожите през ХХ в., авторка на 7 автобиографични книги и 14 стихосбирки. На български език преди две години излезе нейна книга – последната част от биографията ѝ „Мама и аз, и мама“.

Сега обаче се връщаме към началото със „Знам защо пее птицата в клетка“ и към онези първи години, когато тригодишната Маргарит Джонсън, както е истинското име на Мая Анджелоу, пътува от Лонг Бийч, Калифорния, до Стампс, Арканзас, заедно с брат си – четиригодишния Бейли. Децата са изпратени на това дълго пътуване сами, с етикети, закачени на китките на ръцете им – „До заинтересованите“. Семейството им се е разпаднало, а двете деца отиват при баба си, която от тук нататък ще наричат „Мамо“. Бакалията на Мама Джонсън, която баба ѝ държи близо 25 години, ще бъде наречена Магазина, а Мая Анджелоу ще пише тази дума винаги с главна буква. Така, както винаги пише с главна буква и думите Мама, Майка, Негър, Черен и Чернокож.

„Знам защо пее птицата в клетка“ е много лична и много болезнена книга, но в същото време тя обхваща голям отрязък от американската история и най-вече поставя на фокус борбата за правата на чернокожите жени. Мая Анджелоу успява да улови духа на онова време през наблюденията на едно малко момиче, което дори не си дава ясна сметка какво се случва около него. Може би затова Маргарит Джонсън често си мисли, че тя носи вина за нещастията, които я сполетяват – на седем години е жертва на изнасилване, мъжът е убит след това, но тя дълго замлъква и не говори в продължение на години, защото приема, че носи вина за смъртта на насилника.

Трябваше да спра да говоря. Открих, че за да постигна идеалната вътрешна тишина, трябва само да се прилепя към някакъв звук като пиявица. Започнах да се вслушвам във всичко. Вероятно се надявах, че след като чуя всички звуци, ама наистина чуя и складирам дълбоко в ушите, светът около мен ще утихне. Влизах в стаи, където хората се смееха, гласовете им удряха стените като камъни, а аз просто си мълчах – насред веселбата.

Така или иначе онова момиче, което казва, че на десет години вече се чувства много старо и мъдро, дълго не успява да проумее сложния свят на възрастните. Но затова пък продължава да го наблюдава с изумление. След това ще се научи как функционира този свят, но ще се сблъска с още едно неразбиране. Светът на белите хора ще продължи да ѝ изглежда също толкова абсурден и несправедлив.

Белите деца щяха да имат шанс да станат галилеевци, госпожикюри, едисоновци и гогеновци, а нашите момчета (момичетата изобщо не се споменаваха) щяха да се опитат да станат джесиоуеновци[1] и джолуисовци[2].

Оуенс и Кафявия бомбардировач бяха големи герои в нашия свят, но кой училищен администратор в царството на белите богове в Литъл Рок има право да решава, че тези двама мъже трябва да са ни единствените герои? Кой решава, че ако Хенри Рийд иска да стане учен, трябва да работи като ваксаджия, като Джордж Уошингтън Карвър, за да си купи един въшлив микроскоп?

Повече от 50 години са изминали от първото издание на „Знам защо пее птицата в клетка“, но историите не са изгубили силата си. Но не литературата е водещата сила тук. Мая Анджелоу малко пише за книги и за процеса на писане. Друга е движещата сила в живота ѝ - желанието да промени абсурдите в света, в който живее. Същите онези абсурдни порядки и закони, които онова малко момиче на име Маргарит Джонсън не може да разбере как така някой е допуснал да съществуват.