Култура / Брой 1 (2954), Януари 2019

С фотографа Тихомир Стоянов разговаря Оля Стоянова

Семейство Стоянови са въображаеми герои във въображаемия архив на Тихомир Стоянов. Под това име фотографът създава събирателен образ на социалистическото семейство. Тихомир Стоянов работи чрез т.нар. намерена фотография – жанр, който не е популярен у нас, но пък може да разказва много истории.

Отдавна ли носите в себе си колекционерската страст? Защото тя обикновено не се отключва внезапно.

Да, през целия си живот винаги съм колекционирал – стандартните неща: лепенки от дъвки, марки, кенове, кибрити, цигарени кутии… Дори не съм си давал сметка, че имам такава склонност. В един момент ми се стори уморително да почиствам колекциите всяка седмица и се отказах от тях. И се прехвърлих на марки и фонокарти, тази колекция все още я имам.

Какво е колекционерството? Свързано ли е при вас с паметта?

Да, свързано е, всяко нещо, което е част от колекцията, носи някаква памет и кореспондира с миналото ти. Благодарение на него се връщаш назад и имаш маркери за време. Знам, че за тези мои занимания „вина“ има баща ми, който винаги е събирал стари вещи… Когато бях малък, ме водеше по търгове, битаци, там, където търсеше своите съкровища.

Помните ли момента, когато си казахте, че чуждата снимка е важна и трябва да се запази? Попадала съм на къщи, които се продават, и хората оставят дори сватбените снимки на родителите си по стените. Винаги съм се чудела защо го правят.

Първоначално събирах тези снимки, просто защото ми харесваха, от чисто фотографска гледна точка – красиви снимки, красиви пейзажи, някакви емблематични места. Може би година или две след като започнах да събирам снимки и негативи, започнах да забелязвам ценните моменти от живота на непознати хора – изоставени, забравени, изгубени от нечия памет. Голяма част от архива ми идва именно от такива къщи – със смяната на имуществото, с преместването в нов град хората изоставят миналото си. Или не го оценяват.

Неминуемо идва момент, когато човек престава да познава голяма част от лицата в семейните албуми и те нищо не му говорят. Но повечето хора пазят тези албуми. Как събрахте всички тези снимки?

По битаците в България, от различни антикварни магазини. Имам дори връзка с хора, които почистват тавани и мазета и когато открият стари албуми, снимки, негативи или книги, ми се обаждат. Но най-вече от битаците.

И колко струват тези снимки?

Понякога стотинки, друг път лев, два, пет, десет. Купувал съм кутии със снимки и негативи за смешни пари. Те са обезценени, защото за хората, които ги продават, нищо не значат. Те са само стока. Зимата много често ги хвърлят в огъня, който палят на битака, за да се стоплят. Много пъти ми се е случвало да спасявам снимки от огъня и винаги съм се чудел как те в един момент имат стойност, в другия – не струват нищо. И това винаги ме е натъжавало. Може би затова реших, че трябва да се съхраняват паметта, историята, свидетелствата за нея.

Колко време мина от събирането на чужди снимки до узряването на идеята за „Семейство Стоянови“?

Поне две или три години си купувах разни неща. По-късно реших, че искам да съхранявам, да запазя важни елементи от всекидневието, да запазя важни събития в българското семейство. Започнах да изследвам цели семейства, защото попадах на огромни архиви – над сто, двеста или триста филма. Вече знаех за жанра намерена фотография или vernacular photography. Някъде 2011–2012 г. започнах целенасочено всяка седмица да ходя до битака, започнах да търся хора, които да ми намират стари снимки.

„Семейство Стоянови“ ли е първата идея, която се роди от чуждите фотографии?

Не, първата идея за проект или нещо, което искам да покажа от намерените неща, е една серия с телевизори. Една дама, може би на 20–21 години тогава, си купува през 1968 г. фотоапарат „Смяна“ от ЦУМ – имам касовата бележка, имам дори и кутията на „Смяната“. И няколко месеца по-късно решава да си снима телевизора – от първия кадър до кадър 36 е снимала само телевизора. И така няколко филма. Абсолютно целенасочено. Кадрите са от един период, в който пропагандата е жестока – това е 1968 г., времето на Пражката пролет, контролът е голям. На телевизора са героите на деня, важните хора от онзи момент. Става въпрос за изчистени кадри – един телевизор в рамка и познато или непознато лице. Докато гледаш кадрите, могат да ти хрумнат хиляди истории. Започнах да се интересувам от онова време, от заснетите лица и онзи, който ги е заснел. Ходих до Златния фонд на БНТ и там ми помогнаха да разпозная някои от лицата. Други ги познавах – Анахид Тачева, Любка Кумчева, Лили Иванова, има политически фигури, има и дисиденти.

Очаквах, че тези чужди фотографии ще представят една неофициална версия на живота по онова време, а излиза, че проектът представя точно официалната версия.

Да, виждаме официалните герои на деня. През 1968 г. не всеки е имал телевизор в дома си. През 1969 г. започва големият бум на телевизията, у нас са купени около 1 млн. телевизори. С този проект започнах да ходя по фестивали, на един от тях през 2015 г. се запознах с Жан-Мари Дона – интересен човек, артист, дизайнер, колекционер, и бях напълно пленен от онова, което прави. Занимава се с vernacular photography, издава фотокниги и когато му показах моят проект, очаквах, че ще бъде впечатлен, а той погледна снимките и каза: „А, да, телевизори. Имам хиляди. Хората много са снимали телевизорите си“. И дори не разгледа снимките докрай. Тогава ми спомена, че най-много са снимани убийството на Кенеди и кацането на Луната. Тогава най-често хората са вдигали фотоапарат към телевизора. По-късно се оказа, че и аз имам такива снимки – кацането на „Аполо“, излъчено по БНТ. Това е времето, когато хората са се събирали заедно пред телевизора, за да видят важните събития. Разказах на Жан-Мари Дона какво има в архива ми – какво най-често българинът изхвърля, какво най-често можеш да намериш при антикваря или на битака, какви са нещата, които губят стойността си. И той ми предложи да започнем да мислим за семейството – за този период от живота, който го няма документиран и не се намира в официалните архиви.

У нас има ли архив от любителска фотография?

Няма. Държавният архив наистина е огромен, много е богат, но това са поръчкови фотографии, в тях има много постановки, много режисура, докато в любителската фотография, въпреки че има поза, светът е такъв, какъвто е. И какъвто е бил. Кадрите не са режисирани. В този случай любителят просто вдига фотоапарата и снима.

Значи можем да гледаме на тези фотографии като на неофициалната версия на онова време на контрол?

Да надникнем зад витрината на социализма. Тези снимки са онази непоказвана част.

Какви хора са семейство Стоянови? Изглеждат ли щастливи на тези снимки?

Да, изглеждат щастливи. Но аз не казвам, че социализмът е лош или че е добър. Тези хора изобщо не разказват за социализма – за трудностите и за мъките си. Те разказват за всекидневието си, за това, което се случва в живота им – за нормалните неща, за цикъла на живота – раждането, училището, казармата, сватбата, тези традиционни моменти, които ни разкриват миналото. Когато започнах да качвам снимките на семейство Стоянови в интернет, си дадох сметка, че ако едно такова семейство съществуваше и имаше възможност да качва снимки днес, щеше пак тези снимки да поства. При семейната фотография няма голяма разлика – и днес хората снимат онова, което са снимали преди трийсет години. Може присъствието пред обектива да е различно и самото отношение да е различно, но поводите да извадиш фотоапарата остават едни и същи.

Как се е променило качеството на снимките?

Днес има далеч по-некачествени снимки. Снимане заради снимането, докато тогава се е обръщало много голямо внимание на фотографията и спусъкът не се е натискал така безцеремонно и хаотично.

Защо семейството се казва Стоянови? Защото сте Тихомир Стоянов?

Това е закачка. Фамилията е много популярна в България, но можеха да бъдат и семейство Иванови. Да не дълбаем, така съм решил – при измислянето на правилата, на концепцията да не се взимаме толкова насериозно. Това важи и за фотографията с целия този професионализъм, супертехническа грамотност, изображението да бъде идеално, до всеки пиксел и детайл… По-скоро искам да говорим на други езици. В документалната фотография днес много правила се нарушават и това я прави много по-интересна и много по-възприемчива. По-важна е душата на това, което е в кадъра, и това, което е зад кадъра.

И все пак каква е историята на семейство Стоянови?

Историята на семейство Стоянови не цели да разкаже исторически факти. Семейството не следи събитията. Нямам за цел да съм абсолютно точен и да следвам хронологията, това е моят прочит. То е събирателен образ на българското семейство, но поднесен, без да казва кое е черно и кое бяло.

Много ли са хората, които се занимават с намерена фотография?

Този жанр поставя нещата в нов контекст и служи на артиста, за да разкаже истории. Има страшно много колекционери, които събират фотографии по теми – едни събират военни фотографии, снимки от спортни прояви, кадри от живота при социализма. Но артистите, които намират смисъл в тези снимки, не са много. Откакто преди две години създадох в Инстаграм профила на семейство Стоянови – Imaginary Archive, започнаха да се появяват хора, които се интересуват от жанра и искат да направят свои проекти. А това много ме радва и съм готов да им подам ръка. Архивът е отворен изцяло – може да служи и за други цели, да разказва нови истории. Да е полезен на фотографи, историци, писатели, на всички, които се занимават с факти. При намерената фотография има едно правило: когато искаш да работиш по един фотографски проект, е безсмислено да започнеш да търсиш решения, ако можеш да го реализираш с вече заснета фотография. Това има отношение към безспирното снимане в днешния дигитален свят.

Когато всички снимат, фотографът разказва една история и без да снима?

Да. Има достатъчно много съществуваща фотография, за да продължаваме да снимаме.

Звучи като вид реакция срещу консумативизма. Има ли общо със съвременните тенденции на отказ от купуването?

Да, има и желание за съживяване – да се вдъхне нов живот на нещо, желание да го извадиш от прахта. Има завръщане във всичко – старата техника, старите дрехи, старата мода, аналоговата фотография много силно се завърна, хората започнаха отново да снимат на филм. В много отношения този поглед напред и свръхтехнологията предизвикаха хората да се обърнат и да погледнат назад. И традиционните методи далеч повече ги задоволяват, защото в тях има повече съдържание, повече дух и живот, повече връзка с този, който ги използва.

Този жанр позволява ли историята да бъде манипулирана?

Зависи какво правиш и с какви намерения тръгваш. При рекламното гуру и куратор Ерик Кеселс, който се занимава с намерена фотография, има абсолютно вмешателство, то обаче работи много добре. Но всичко зависи от целите на проекта.

И все пак продължавате ли да снимате? И колко често вдигате фотоапарата?

Притежавам фотоапарат, снимаме се, имам две деца и прекрасна съпруга. Документираме нещата, които се случват днес. Но при мен има и пресищане – когато преглеждам архива и пред очите ми минават хиляди кадри на ден, много по-трудно изваждам фотоапарата.

Тихомир Стоянов е роден в София през 1978 г. Завършва фотография в Техническия университет. През 2015 г. основава Imaginary Archive – български архив от намерена фотография, който включва над 10 000 негатива и диапозитива. В края на 2016 г. създава профил на Семейство Стоянови в Инстаграм, където публикува фотографии от всекидневието на социалистическото семейство. През 2017 г. е селектиран за Bring Your Own Paper на Международния фотографски фестивал „Срещи в Арл“, Франция. В началото на 2018 г. в галерия SYNTHESIS Тихомир Стоянов за пръв път показа извадка от проекта „Семейство Стоянови“.