Списание Култура - лого

месечник за изкуство, култура и публицистика

  • За изданието
  • Контакти
  • 02 4341054
  • Уводна статия
  • Тема на броя
  • Интервю
  • Сцена
  • Идеи
  • Изкуство
  • Книги
  • Кино
  • Музика
  • Под линия

Култура / Брой 1 (2954), Януари 2019

23 01

Светлана Алексиевич: Отчаянието няма да ни спаси

От Ирина Недева 0 коментара A+ A A-

С писателката Светлана Алексиевич разговаря Ирина Недева

Защо книгите на писателя са неговата история и какъв е постсъветският опит на несвободата? Интервюто с нобелистката Светлана Алексиевич е взето на Централноевропейския форум в Братислава, в рамките на мрежата на центровете за дебат Time Тo Тalk.

Често се опитват да ви сплашат, през лятото отменихте срещи с читатели в Одеса заради отправени заплахи. Единадесет години живяхте зад граница, едва наскоро се завърнахте в родината си. Как гледате на опитите да ви накарат да замълчите?

Писателите в постсъветското пространство – в Русия или Беларус, където живея – отдавна са свикнали да са в конфликт с властта. Да сме в конфликт с властта – така живеем ние. Много по-труден е конфликтът със собствения ни народ – онова, което преживяваме, когато за Лукашенко са 80 %, а за Путин – 70 %. Конфликтът със собствения ни народ е нещо далеч по-трагично.

Как се справяте с този конфликт?

Сложно е, но няма други варианти. Просто трябва спокойно да си вършиш работата.

Не се ли страхувате?

Всички си падаме малко фаталисти. Вече съм на години и не се боя. Седемдесет години са си една добра възраст. В Русия твърдят, че съм бандеровка и русофобка. Заминавам за Украйна и виждам, че там властите трудно контролират ситуацията, заявявам го и изведнъж отново попадам в списъка на враговете. Трудно е да си миротворец. Все пак ме извадиха от този списък, в Украйна знаят, че съм на тяхна страна. И затова съм в конфликт с Путин. Положението в Украйна е много сложно, там все прозира някаква „руска следа“ или има „развихряне“ на някакви млади хора. Така загина един наш беларуски журналист – Павел Шеремет, който дори не беше разследващ журналист, а балансиран, аналитичен журналист. Ала ето че на някого не му се понрави неговата позиция. Отивал е на работа, когато взривиха колата му. Няколко месеца преди това бях в Киев, дадох му интервю. А пък собственият ни президент Лукашенко казва, че аз клеветя руския и беларуския народ.

Защо?

Защото книгите ми били клевета срещу великото ни минало. Само че не знам как ГУЛаг се вмества в него. Много е сложно. Опозиционната преса взима интервюта от мен, а официалната – не.

Не е ли по-лесно да си враг на диктатора или враг на народа, отколкото да си под приятелски огън? Не е ли това по-страшно?

Всичко е еднакво страшно. Страшни са и интелектуалците. Когато отиваш в Русия, не знаеш дали „Крим е наш“ или „не е наш“. Голяма част от интелектуалния елит взе страната на Путин.

Изгубихте ли приятели?

Много. Наистина много. Поставени сме пред такъв избор. И както казах, изходът е само един: спокойно да се работи. Отчаянието няма да ни спаси.

В книгите си описвате историите на хората. С какво спомените на хората са опасни?

Защото има „държавна истина“, а държавата си присвоява и колективната памет. Най-сложното в работата ми е следното: отиваш при човека и трябва да го освободиш от тази „държавна памет“. За да пробиеш до личната му памет.

Само при тоталитарните режими ли е така, или е характерно и за либералната демокрация?

Нямам опит от демокрацията. Целият ми живот си мина така. Бяхме свободни само за няколко месеца при Горбачов и в август 1991 г. при Елцин. Всяка година отбелязват 7 ноември, деня на революцията, а кой отбелязва „августовската революция“ от 1991 г.? Всички я забравиха. Путин я нарече „геополитическа катастрофа“. Нали загубихме „такава велика империя“.

Когато бяхте дете, подозирахте ли за разликата между официалната истина и другата истина?

Разбира се. Родителите ми все пак бяха селски учители. Баща ми беше директор на училището, живеехме на село. Домът ни бе пълен с книги, но на улицата беше много по-интересно. Да слушаш какво си говорят старите жени, които по селска традиция вечер сядат навън, разговарят. Само жени. Мъжете им бяха загинали. А ние бяхме малки – десет-дванайсетгодишни – и ги слушахме. А тези жени, останали без мъже, разказваха за ужасите на войната, за много страшни неща, но и за любовта. Как нейният Иван си тръгва, за последната нощ… Възторг пред живота, любовта и страшното… Всичко бе смесено. А в книгите това отсъстваше. Истината въобще не се разрешаваше, нямаше я в книгите. Едва ли не излизаше, че нямаше загуби от руска страна. А пък аз ходех лятото при баба си в Украйна, веднъж вървяхме през едно поле и тя ми каза: „Не ми се ходи натам, ето тук убитите лежаха един връз друг“. След войната, когато разораваха тези поля, излизаха кости, части от човешки тела. Така че животът бе страшен, интересен и тайнствен, а книгите – плоски и патриотични.

Родителите ви разговаряха ли с вас за случилото се?

Никога. Баща ми беше комунист. Почина неотдавна и преди смъртта си помоли да сложат в гроба му неговия партиен билет. Смяташе, че идеята е прекрасна, но Сталин я е развалил.

Не сте разговаряли дори за войната?

Не. Татко е бил механик във военновъздушните сили. Попаднал е в обкръжение, мъкнал на гърба си свой приятел. Целият бил омазан в нечистотии, докато го измъкне. Веднъж си бе пийнал и ми разказа тази история. Иначе беше отчаян защитник на великата сталинска победа. А простите хора на село казваха истината. Никаква пропаганда.

Обикновените хора са били по-близо до истината от баща ви?

Да. Забелязах още докато пишех книгата си „Войната не е с лице на жена“, че у хората с образование се е натрупала много книжна лъжа, някаква баналност. А простите хора – без Чехов, без Толстой, без Дамян Бедни – казваха това, което си е.

Книгите ви са много критични. Събирате спомени, но те засягат важни политически теми. А казвате, че искате да пишете за любовта, за остаряването. Как става така?

Нямам нови идеи за някакви социални проекти. Не смятам, че писателят трябва да се повтаря. И освен това, що се отнася до политическото, струва ми се, че вече съм проучила този свят. А екзистенциалният свят днес ми е много по-интересен. И дори книгата ми за любовта пак ще е за това кои сме ние, защо не можем да бъдем щастливи, какво разбираме под щастие, как го търсим, какво казваме. Пак ще е книга за това що за хора сме.

Отново ще е политическа?

Но не на опростено равнище. По-лична ще е. С по-сложен рисунък. Ще стига по-дълбоко. Например книгата ми „Време секънд хенд: краят на червения човек“ завършва с една най-обикновена жена, разказваща как не е случила на щастие. През цялото време повтаря: „Виж как люлякът цъфти, виж колко е красиво, как не ми се иска да остарея, а бях толкова хубава…“. Ето го сложния рисунък на човешкия живот.

Смятате ли се за феминистка?

Може би да. Във всеки случай мъжете винаги са усещали у мен силната жена. И им е било трудно с мен.

Имате една дъщеря. Тя страхува ли се за вас?

Стараем се да не говорим за това. Харесва ми казаното от Бродски: „да не правим от себе си история с политика“. Главното е какви книги пиша, а не какво друго правя. Книгите на писателя са неговата история. Но когато осъдиха книгата ми „Цинковите момчета“, чувството беше ужасно. Мислех си: „Що за безумие, що за робство е това? Убили са сина на една жена, а тя пак е на страната на държавата“.

Защо?

Защото всички ония генерали са ѝ наговорили, че аз съм оклеветила синовете им, цинковите момчета. „Синовете ви са герои, а тя ги изкарва убийци!“. Особено ме разтърси една жена, разказът ѝ бе потресаващ: как сама е възпитала сина си, пратили го в Афганистан, а не е трябвало – нали е едно дете. Когато я видях, другите майки ми казаха: „Донесоха ковчега на Наташа“. И тя ме посрещна с налудничави очи, обезумяла. Все ми повтаряше: „Напиши, напиши цялата истина. Аз всичко ще ти разкажа“. Седеше край ковчега и хлопаше по него: „Вътре ли си, синко, ти ли си? Ковчегът е малък, а ти беше два метра….“. После идвам в съда, а тя – там.

Затова ви питах за „приятелския огън“. Този ужас не ви ли накара да замлъкнете?

Когато отидох в съда, се приближих до нея и рекох: „Наташа, написано е както ти го разказа“. Как не са научили сина ѝ да стреля, а той бил добър строител, ремонтирал дачата на генерала. Нито веднъж не е хвърлял граната, нито веднъж не е стрелял, а го изпращат в Афганистан. Ей тъй, още първия месец. Всичко това го написах. А тя ми отвръща: „На мен ми е нужен син герой“. От това ми призля. Че дори такова страдание – да изгубиш детето си – пак не прави човека свободен. През цялото време, докато пишех книгата си, ме мъчеше въпросът: „Защо нашето страдание не ни прави свободни“. Робството е много, много дълбоко. Такава е историята ни. Крепостното право не е било чак толкова отдавна. Това е постсъветският опит.

Как виждате бъдещето, следващите десет години?

Не ми харесва онова, което напоследък виждам у нас. Щом включиш телевизора, веднага те залива вълната на самохвалството – за някаква ракета, каквато нямат американците, или за друго някакво оръжие. Една милитаризация на съзнанието. Не мога да приема целия този антиевропеизъм и антиамериканизъм, това състояние на агресия сред народонаселението.

Ако има обективна информация, това няма ли да промени възгледите на хората?

Не, не мисля. През 90-те години бяхме романтици. Смятахме, че утре ще настъпи свободата. Сега знаем, че това е един много, много дълъг път.

Искам да ви попитам и за „колективния Путин“, за отъждествяването с мъжа диктатор. Смятате ли, че светът щеше да е по-различен, ако се ръководеше от жени? Войната все пак е мъжко дело.

Ние, демократите, дълго се питахме: защо мълчи народът, къде е народът? Но ето че дойде Путин и в третия си мандат някак се прероди. Сякаш чу нещо, което измисли не той, а народът: желанието за велика Русия, да не си изтриват краката с Русия. А никой не говореше за това, че искаме да живеем достойно. Всички искаха велика Русия. И Путин се оказа не онзи лидер, който води народа напред, а обратното – той заложи на тъмните сили. Това е философията на губещите. У нас малцина спечелиха, а губещите са мнозинство – бедните и нещастните. И отново вместо достоен живот им обещават идея – велика Русия. И това се „купува“ от народа. Формира се някакво мощно и единно тяло, нещо много характерно днес. Пътувах наскоро из Русия, бях във Вологда и останах потресена от чутото: „Крим е наш“, „Путин направи страната велика“…

Кога ще излезе новата ви книга? И за какво ще е тя – за любовта или за старостта?

Още не знам. Старостта е много интересна тема, един от главните проблеми на съвременната цивилизация. Поне още трийсетина години живот ни подари цивилизацията. Човекът никога не е живял толкова дълго. И не е живял за себе си.

Все пак ви се удава да обичате човека?

Винаги казвам, че обичам нашите хора поотделно, а историята не я обичам.

Светлана Алексиевич е родена през 1948 г. в Западна Украйна, тя е дъщеря на украинка и белорусин. Завършва журналистика в Държавния университет в Минск, работи за „Селская газета“ и литературното списание „Неман“. Своя метод да разказва художествено отделни съдби, превръщайки ги в хроника на Съветския съюз, използва за пръв път в книгата „Войната не е с лице на жена“ (1983 г.), документирала преживяванията на войници, партизани и цивилни по време и след Втората световна война. В „Цинковите момчета“ (1989 г.) думата получават ветерани от Афганистан и майки на загинали войници. Заради тази книга завеждат срещу нея съдебни процеси. „Чернобил. Хроника на бъдещето“ (1997 г.) е потресаващ документ за трагедията на засегнатите от ядрената катастрофа от 1986 г. А последната ѝ книга „Време секънд хенд: краят на червения човек“ (2013 г.) е разказ за колапса на Съветския съюз. Нобелов лауреат за литература през 2015 г. и една от носителките на тазгодишната награда на името на Анна Политковская, връчвана от международната неправителствена организация RAW in War.

Споделете

Автор

Ирина Недева

Коментари

За да добавите коментар трябва да се логнете тук
    Няма намерени резултати.

Архив

  • Архив на списанието
  • Архив на вестника

Изтегли на PDF


  • Популярни
  • Обсъждани
  • Не можех да не поставя „Хага“
    18.09.2023
  • Как мислим Септември ’23? Разговор с Веселин Янчев
    18.09.2023
  • Събиране на камъни, разхвърляне на камъни
    18.09.2023
  • Болката и изкуството. Разговор с Иван Вирипаев
    18.09.2023

За нас

„Култура“ – най-старото специализирано издание за изкуство и култура в България, чийто първи брой излиза на 26 януари 1957 г. под името „Народна култура“, се издава от 2007 г. от Фондация „Комунитас“.

Изданието е територия, свободна за дискусии, то не налага единствено валидна гледна точка, а поддържа идеята, че културата е общност на ценности и идеи. 
Езикът на „Култура“ е език на диалога, не на конфронтацията.


Съобщение

Очаквайте новия, седми брой на сп. „Култура“ в началото на месец септември.

Навигация

  • За изданието
  • Контакти
  • Абонамент
  • Регистрация
  • Предишни броеве
  • Автори

Партньори

  • Портал Култура
  • Книжарница Анджело Ронкали
  • Фондация Комунитас

Контакти

  • Адрес: София, ул. Шести септември, 17

  • Телефон: 02 4341054

  • Email: redaktori@kultura.bg

 

Редакционен съвет

  • проф. Цочо Бояджиев

  • проф. Чавдар Попов

  • проф. Момчил Методиев

Следвайте ни

© Copyright 2023 Всички права запазени.

CrisDesign Ltd - Web Design and SEO