Култура / Брой 1 (2954), Януари 2019

С писателката Светлана Алексиевич разговаря Ирина Недева

Защо книгите на писателя са неговата история и какъв е постсъветският опит на несвободата? Интервюто с нобелистката Светлана Алексиевич е взето на Централноевропейския форум в Братислава, в рамките на мрежата на центровете за дебат Time Тo Тalk.

Често се опитват да ви сплашат, през лятото отменихте срещи с читатели в Одеса заради отправени заплахи. Единадесет години живяхте зад граница, едва наскоро се завърнахте в родината си. Как гледате на опитите да ви накарат да замълчите?

Писателите в постсъветското пространство – в Русия или Беларус, където живея – отдавна са свикнали да са в конфликт с властта. Да сме в конфликт с властта – така живеем ние. Много по-труден е конфликтът със собствения ни народ – онова, което преживяваме, когато за Лукашенко са 80 %, а за Путин – 70 %. Конфликтът със собствения ни народ е нещо далеч по-трагично.

Как се справяте с този конфликт?

Сложно е, но няма други варианти. Просто трябва спокойно да си вършиш работата.

Не се ли страхувате?

Всички си падаме малко фаталисти. Вече съм на години и не се боя. Седемдесет години са си една добра възраст. В Русия твърдят, че съм бандеровка и русофобка. Заминавам за Украйна и виждам, че там властите трудно контролират ситуацията, заявявам го и изведнъж отново попадам в списъка на враговете. Трудно е да си миротворец. Все пак ме извадиха от този списък, в Украйна знаят, че съм на тяхна страна. И затова съм в конфликт с Путин. Положението в Украйна е много сложно, там все прозира някаква „руска следа“ или има „развихряне“ на някакви млади хора. Така загина един наш беларуски журналист – Павел Шеремет, който дори не беше разследващ журналист, а балансиран, аналитичен журналист. Ала ето че на някого не му се понрави неговата позиция. Отивал е на работа, когато взривиха колата му. Няколко месеца преди това бях в Киев, дадох му интервю. А пък собственият ни президент Лукашенко казва, че аз клеветя руския и беларуския народ.

Защо?

Защото книгите ми били клевета срещу великото ни минало. Само че не знам как ГУЛаг се вмества в него. Много е сложно. Опозиционната преса взима интервюта от мен, а официалната – не.

Не е ли по-лесно да си враг на диктатора или враг на народа, отколкото да си под приятелски огън? Не е ли това по-страшно?

Всичко е еднакво страшно. Страшни са и интелектуалците. Когато отиваш в Русия, не знаеш дали „Крим е наш“ или „не е наш“. Голяма част от интелектуалния елит взе страната на Путин.

Изгубихте ли приятели?

Много. Наистина много. Поставени сме пред такъв избор. И както казах, изходът е само един: спокойно да се работи. Отчаянието няма да ни спаси.

В книгите си описвате историите на хората. С какво спомените на хората са опасни?

Защото има „държавна истина“, а държавата си присвоява и колективната памет. Най-сложното в работата ми е следното: отиваш при човека и трябва да го освободиш от тази „държавна памет“. За да пробиеш до личната му памет.

Само при тоталитарните режими ли е така, или е характерно и за либералната демокрация?

Нямам опит от демокрацията. Целият ми живот си мина така. Бяхме свободни само за няколко месеца при Горбачов и в август 1991 г. при Елцин. Всяка година отбелязват 7 ноември, деня на революцията, а кой отбелязва „августовската революция“ от 1991 г.? Всички я забравиха. Путин я нарече „геополитическа катастрофа“. Нали загубихме „такава велика империя“.

Когато бяхте дете, подозирахте ли за разликата между официалната истина и другата истина?

Разбира се. Родителите ми все пак бяха селски учители. Баща ми беше директор на училището, живеехме на село. Домът ни бе пълен с книги, но на улицата беше много по-интересно. Да слушаш какво си говорят старите жени, които по селска традиция вечер сядат навън, разговарят. Само жени. Мъжете им бяха загинали. А ние бяхме малки – десет-дванайсетгодишни – и ги слушахме. А тези жени, останали без мъже, разказваха за ужасите на войната, за много страшни неща, но и за любовта. Как нейният Иван си тръгва, за последната нощ… Възторг пред живота, любовта и страшното… Всичко бе смесено. А в книгите това отсъстваше. Истината въобще не се разрешаваше, нямаше я в книгите. Едва ли не излизаше, че нямаше загуби от руска страна. А пък аз ходех лятото при баба си в Украйна, веднъж вървяхме през едно поле и тя ми каза: „Не ми се ходи натам, ето тук убитите лежаха един връз друг“. След войната, когато разораваха тези поля, излизаха кости, части от човешки тела. Така че животът бе страшен, интересен и тайнствен, а книгите – плоски и патриотични.

Родителите ви разговаряха ли с вас за случилото се?

Никога. Баща ми беше комунист. Почина неотдавна и преди смъртта си помоли да сложат в гроба му неговия партиен билет. Смяташе, че идеята е прекрасна, но Сталин я е развалил.

Не сте разговаряли дори за войната?

Не. Татко е бил механик във военновъздушните сили. Попаднал е в обкръжение, мъкнал на гърба си свой приятел. Целият бил омазан в нечистотии, докато го измъкне. Веднъж си бе пийнал и ми разказа тази история. Иначе беше отчаян защитник на великата сталинска победа. А простите хора на село казваха истината. Никаква пропаганда.

Обикновените хора са били по-близо до истината от баща ви?

Да. Забелязах още докато пишех книгата си „Войната не е с лице на жена“, че у хората с образование се е натрупала много книжна лъжа, някаква баналност. А простите хора – без Чехов, без Толстой, без Дамян Бедни – казваха това, което си е.

Книгите ви са много критични. Събирате спомени, но те засягат важни политически теми. А казвате, че искате да пишете за любовта, за остаряването. Как става така?

Нямам нови идеи за някакви социални проекти. Не смятам, че писателят трябва да се повтаря. И освен това, що се отнася до политическото, струва ми се, че вече съм проучила този свят. А екзистенциалният свят днес ми е много по-интересен. И дори книгата ми за любовта пак ще е за това кои сме ние, защо не можем да бъдем щастливи, какво разбираме под щастие, как го търсим, какво казваме. Пак ще е книга за това що за хора сме.

Отново ще е политическа?

Но не на опростено равнище. По-лична ще е. С по-сложен рисунък. Ще стига по-дълбоко. Например книгата ми „Време секънд хенд: краят на червения човек“ завършва с една най-обикновена жена, разказваща как не е случила на щастие. През цялото време повтаря: „Виж как люлякът цъфти, виж колко е красиво, как не ми се иска да остарея, а бях толкова хубава…“. Ето го сложния рисунък на човешкия живот.

Смятате ли се за феминистка?

Може би да. Във всеки случай мъжете винаги са усещали у мен силната жена. И им е било трудно с мен.

Имате една дъщеря. Тя страхува ли се за вас?

Стараем се да не говорим за това. Харесва ми казаното от Бродски: „да не правим от себе си история с политика“. Главното е какви книги пиша, а не какво друго правя. Книгите на писателя са неговата история. Но когато осъдиха книгата ми „Цинковите момчета“, чувството беше ужасно. Мислех си: „Що за безумие, що за робство е това? Убили са сина на една жена, а тя пак е на страната на държавата“.

Защо?

Защото всички ония генерали са ѝ наговорили, че аз съм оклеветила синовете им, цинковите момчета. „Синовете ви са герои, а тя ги изкарва убийци!“. Особено ме разтърси една жена, разказът ѝ бе потресаващ: как сама е възпитала сина си, пратили го в Афганистан, а не е трябвало – нали е едно дете. Когато я видях, другите майки ми казаха: „Донесоха ковчега на Наташа“. И тя ме посрещна с налудничави очи, обезумяла. Все ми повтаряше: „Напиши, напиши цялата истина. Аз всичко ще ти разкажа“. Седеше край ковчега и хлопаше по него: „Вътре ли си, синко, ти ли си? Ковчегът е малък, а ти беше два метра….“. После идвам в съда, а тя – там.

Затова ви питах за „приятелския огън“. Този ужас не ви ли накара да замлъкнете?

Когато отидох в съда, се приближих до нея и рекох: „Наташа, написано е както ти го разказа“. Как не са научили сина ѝ да стреля, а той бил добър строител, ремонтирал дачата на генерала. Нито веднъж не е хвърлял граната, нито веднъж не е стрелял, а го изпращат в Афганистан. Ей тъй, още първия месец. Всичко това го написах. А тя ми отвръща: „На мен ми е нужен син герой“. От това ми призля. Че дори такова страдание – да изгубиш детето си – пак не прави човека свободен. През цялото време, докато пишех книгата си, ме мъчеше въпросът: „Защо нашето страдание не ни прави свободни“. Робството е много, много дълбоко. Такава е историята ни. Крепостното право не е било чак толкова отдавна. Това е постсъветският опит.

Как виждате бъдещето, следващите десет години?

Не ми харесва онова, което напоследък виждам у нас. Щом включиш телевизора, веднага те залива вълната на самохвалството – за някаква ракета, каквато нямат американците, или за друго някакво оръжие. Една милитаризация на съзнанието. Не мога да приема целия този антиевропеизъм и антиамериканизъм, това състояние на агресия сред народонаселението.

Ако има обективна информация, това няма ли да промени възгледите на хората?

Не, не мисля. През 90-те години бяхме романтици. Смятахме, че утре ще настъпи свободата. Сега знаем, че това е един много, много дълъг път.

Искам да ви попитам и за „колективния Путин“, за отъждествяването с мъжа диктатор. Смятате ли, че светът щеше да е по-различен, ако се ръководеше от жени? Войната все пак е мъжко дело.

Ние, демократите, дълго се питахме: защо мълчи народът, къде е народът? Но ето че дойде Путин и в третия си мандат някак се прероди. Сякаш чу нещо, което измисли не той, а народът: желанието за велика Русия, да не си изтриват краката с Русия. А никой не говореше за това, че искаме да живеем достойно. Всички искаха велика Русия. И Путин се оказа не онзи лидер, който води народа напред, а обратното – той заложи на тъмните сили. Това е философията на губещите. У нас малцина спечелиха, а губещите са мнозинство – бедните и нещастните. И отново вместо достоен живот им обещават идея – велика Русия. И това се „купува“ от народа. Формира се някакво мощно и единно тяло, нещо много характерно днес. Пътувах наскоро из Русия, бях във Вологда и останах потресена от чутото: „Крим е наш“, „Путин направи страната велика“…

Кога ще излезе новата ви книга? И за какво ще е тя – за любовта или за старостта?

Още не знам. Старостта е много интересна тема, един от главните проблеми на съвременната цивилизация. Поне още трийсетина години живот ни подари цивилизацията. Човекът никога не е живял толкова дълго. И не е живял за себе си.

Все пак ви се удава да обичате човека?

Винаги казвам, че обичам нашите хора поотделно, а историята не я обичам.

Светлана Алексиевич е родена през 1948 г. в Западна Украйна, тя е дъщеря на украинка и белорусин. Завършва журналистика в Държавния университет в Минск, работи за „Селская газета“ и литературното списание „Неман“. Своя метод да разказва художествено отделни съдби, превръщайки ги в хроника на Съветския съюз, използва за пръв път в книгата „Войната не е с лице на жена“ (1983 г.), документирала преживяванията на войници, партизани и цивилни по време и след Втората световна война. В „Цинковите момчета“ (1989 г.) думата получават ветерани от Афганистан и майки на загинали войници. Заради тази книга завеждат срещу нея съдебни процеси. „Чернобил. Хроника на бъдещето“ (1997 г.) е потресаващ документ за трагедията на засегнатите от ядрената катастрофа от 1986 г. А последната ѝ книга „Време секънд хенд: краят на червения човек“ (2013 г.) е разказ за колапса на Съветския съюз. Нобелов лауреат за литература през 2015 г. и една от носителките на тазгодишната награда на името на Анна Политковская, връчвана от международната неправителствена организация RAW in War.