Култура / Брой 7 (2990), Септември 2022

През ум нe би ми минало да стъпя в този град, ако не си бях намерила работа в него. Трудно се живееше с двете пенсии, хеле пък с неговата. Само допреди 3–4 години той все още рисуваше, продаваше по някоя картина. Най-важното, беше с незамъглен ум. Тъй че и да са ни липсвали средства – поглеждахме се в очите, колкото да се уверим, че нищо не се е променило – нямаме претенции един към друг, няма да капризничим, човек знае и две, знае и двеста.

Хапвахме какво да е и тръгвахме покрай реката. Все още дълги разходки правехме – чак докато отънее водата нагоре към изворите. Е, вече не разговаряхме така оживено както някога – с неизменните спорове, но и с неизменното разбирателство помежду ни, заради което и в което бяхме преживели заедно повече от 30 години. Репликите ни станаха откъслечни, той се отнасяше нанякъде, загубваше представа къде сме, кога сме, какво предстои. Алцхаймерът ме плашеше. „Начална фаза“, казаха, но на мен ми се струваше, че може и да бъркат с диагнозата. Чак после...

Когато започвахме, той прехвърляше 50-те, аз бях наполовина на неговите. Допреди няколко години се случваха мигове на оживление. Преди съвсем да млъкне, боите да се напукат като засъхнало гюбре...

И ето ни тук, където не познавахме никого. По цял ден висях в офиса и през час-два му звънях – как си, взе ли си лекарството, яде ли, пусни радиатора, спри радиатора, пий вода, стига си пил вода! Какво правиш? Подреждаш?

Цял живот подреждаше. Не, не стаята, из бита той бродеше усмихнат и само на гости. Каквото – такова. Четките си подреждаше, боите, себе си някак, дрехите ли, косата ли. Ако носеше очила, със сигурност цял ден би им бърсал стъклата.

Картините подреждаше най-вече. Те, обърнати с гръб, наредени до стената, но той ги подрежда. Не, не, тази не тук, в никакъв случай.

– Както са разположени нещата, всичкото е там. Онова зелено, помниш ли, гледахме го с теб нахвърляно по платното, по гората му, по баира му... Ама не е така, само хората нахвърлят, вечно ги мързи, често не разбират...

Така говореше, докато се черпехме. Черпехме? Хайде де, той пиеше, аз на ужким – по капчица, до чашка, никога не съм умеела. Правех му компания. Не обичаше да ходи в кръчми, при приятели. Че той приятели имаше ли? Не му се виждаше важно. А пиенето го имаше за много важно. Обясняваше ми – някому можело и да разбърква нещата. Не и нему, подреждало ги нему...

Вече не, не ги говореше тия, нищо не говореше, нищо и не пиеше, а за подреждане – подреждаше. Заваря го, документи наизвадил, сто пъти ги завърти, откъм лицевата страна, наопаки, наляво-надясно, този тук, онзи – там... Какво правиш? Стресне се, пък се усмихне. Веднъж, може и по друг повод да беше, рече: „Ред ми е“.

Вече нямаше разходки по реката. И река нямаше. В този град излизахме в градинката зад блока, правехме по обиколка, цялата очуканост нямаше търпение да се приберем. Не знам защо, но докато изпълзявахме по стълбите към жилището, си спомнях как рисуваше. В картините му може и понякога да е липсвало нещо, но никога нямаше нищо излишно...

Приберем се, седне, метне крак върху крак, клати единия и гледа нанейде. Заразмества краката, колебае се, един до друг ли прибрани, или? Ставаше ми смешно, отстрани изглеждаше като да се упражнява в разни стойки. Той и стойки, боже мой!... Ставаше ми страшно, точно ей така ще стане. Ще се прибера някоя привечер след работа...

Не мога да си кривя душата, разсейваше ме работата. Имах свестни колеги, с някои можеше за всичко да си говориш. Понякога на тръгване от офиса се отбивахме в кафенето отсреща.

Позакъснях тогава, час ли, два ли. Тичах после, влязох изтръпнала.

Едната му ръка плътно до тялото, другата малко встрани, с разперени пръсти, като че нещо в дланта трябва да сложа. Краката изпружени, главата назад опъната. Вторачен нанейде. Викам си, поне да му затворя очите. Бързам, ама е минало време, не се получава.

Нямах останали сълзи, тръгнах да изваждам телефона,            син имахме, все ми казваше: „Мамо, само спокойно, мамо, всичко ще бъде наред!“.