Образът на Хилендарския монах. Разговор с Кирил Топалов

Образът на Хилендарския монах. Разговор с Кирил Топалов

Паисий е историк в точния смисъл на думата. Той се доверява само на източници и ако има и легендарни неща в „Историята“ му, те се дължат на тях. Така ги е намирал, не е съчинявал нищо. Паисий не е някакъв благороден фантазьор, както някои учени след 1944 г. се опитаха да го представят. Не, той е истински историк, основава се само на авторитетни исторически сведения, дори понякога спори с тях. За мен Паисий е и историк, и писател, защото много емоционално описва някои събития. Да не говорим за изрази като описанието, че българите са имали „скръб върху скръб и жалост върху жалост“ при падането си под турско робство. Това са писателски метафори. Той си е поставял и една чисто публицистична задача. „История славянобългарска“ притежава определена концепция, тя не е хаотичен разказ. Предисловието се състои от две части. Първата ни убеждава в ползата от изучаването на историята, внушава уважение към фактите. Втората ни поднася онова гневно „О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин?…“, което според мен е не толкова упрек и заклеймяване, колкото израз на болката на будителя заради невежеството на тези, към които се обръща. След което следват две глави политическа история, две глави културна история и накрая обобщаващо поучително заключение. Налице е едно ясно и силно въздействащо композиционно решение. [...]

Целият човек в цялото битие. Разговор с Маргарита Младенова и Иван Добчев

В човека, в архетипа му има духовен ген и той може да бъде събуден. Това е основанието, върху което и методики, и практики, и ателиета сме работили и откривали. По отношение на театралната, понятийна лексика това може да се нарече „не-играта в играта“, то самото име на театъра – „техника за рисуване на въздуха“, го подсказва по един по-поетичен начин. Безусловната енергия, която текстовете или прочитът, намерението предизвикват в правещия, ни е водила винаги. [...]

Малин Кръстев: Все по-малко са любопитните провокации

Народът ни се умори да търси месията, който ще го спаси. Затова сега е в тотална апатия. Да не говорим, че с това, което се случва у нас – съсипване на българския език, култура и образование – политиците унищожиха и усещането на младите хора за авторитети. Те все повече потъват в апатията си, в агресията си и там са си самодостатъчни. Тази самота, това озверяване през апатия е много странно. Ние имаме проблем с това, че личността на българина, самочувствието му като гражданин, имащ право на глас, започва все повече да изчезва. [...]

Спомените на Стефка Евстатиева

„Не съм правила много концерти. Нямах самочувствие, че съм издръжлива певица, беше ме страх как да си избера нещата, които да пея. Направих някои песни. Спомням си, Иван Маринов беше написал цикъл песни по Шекспир и много искаше аз да ги изпея. Не можах да го направя. Може би ако ми беше дал срок и ме беше подтикнал, щеше да стане. А аз пътувах, връщах се, трябваше да уча и да възстановявам различни роли. После, когато той почина, ми беше мъчно. До ден днешен съжалявам, че не го направих.“ [...]

Tempo di Paolo

Паоло Фрезу, най-яркият южняк, владеещ този особен звук на тромпета, който обикновено свързваме със Севера, дойде у нас през май по покана на Италианския културен институт. И изнесе концерт с двамата си верни последователи и все по-често съавтори Дино Рубино (пиано) и Марко Бардоша (контрабас). Паоло Фрезу, който владее десетки музикални езици и когото можем да чуем както с класици на съвременната джаз сцена, така и с артисти, които свързваме с други сцени, представи програмата Tempo di Chet. [...]

Фотография на общуването. Разговор с Николай Дойчинов

Начина, по който съм се научил да работя в „Ройтерс“, съм го доразвивал непрекъснато в годините. А той е базиран на усъвършенстване както на естетиката и техниката, така и на етиката. В последните години етиката заема все по-голяма част от всекидневието ми. Дори професионалните ни разговори с колегите все по-често се отнасят до етични теми. Много колеги са ми разказвали как страдат, че са причинили, неволно, разбира се, тежки емоции у хора. Но ние цял живот се учим, учим се един от друг, затова за мен най-важно е общуването. [...]