Култура / Брой 2 (2995), Февруари 2023

С Георги Генчев, дългогодишен кореспондент на БТА, разговаря Елена Владова

На историята на Варна чрез историята на фотографското изкуство в града от края на XIX век до днес посвещава мащабното си изследване журналистът Георги Генчев. То е разделено в три части, от които първата вече е факт. Книгата „Фотографите и градът от тогава до днес“ („Изток-Запад“, 2022 г.) разглежда развитието на професионалната фотография във Варна от 1872 до 1947 г.

Георги Генчев е дългогодишен кореспондент на БТА във Варна. През 2018 г. съвместно с Ирена Данаилова, кореспондент на БТА във Видин, осъществи документалната изложба „16 фотоесета. Другото лице на воините ни“, посветена на 100-годишнината от Първата световна война и участието на България в нея. Изложбата беше показана в редица градове в страната.

Може ли книгата „Фотографите и градът от тогава до днес“ да се нарече документална?

Аз също си задавам въпроса към кой жанр принадлежи този албумен разказ. Да, книгата има документален характер. Първата е посветена на фотографите на Варна от 1872 до 1947 г. Разказът е придружен от около 470 фотографии. В изследването има философия, социология, антропология, фолклористика… Целта на работата ми беше да локализирам и подредя професионалните фотографи, работили в града по това време. Нямаше как да разказвам за следващите поколения, ако началото не е сложено на стабилен фундамент. И именно събирането на снимки подпомогна постигането на тази цел.

Колко фотографии са включени в цялото изследване?

Включени са повече от 800 фотографии. Най-старата е от 1870 г., на Онорий Марколеско. Става въпрос за работата на много хора. Разбира се, изследването посочи три периода в историята на фотографската задруга от началото до днес. Тук ще направя уговорка, че когато говоря за професионалните фотографи, става дума само за онези, които са работили „на светло“, защото има и други, предпочели да бъдат неорганизирани. Идеята за това изследване ми хрумна много по-рано, още преди да започна да работя по фотоесетата за Първата световна война. Започнах все повече да се вглеждам в снимките, да издирвам кои са авторите, ателиетата и да ги сравнявам. Шест години ми отне само проучвателният период. Прекъснах работата си за около три години, за да направя фотоесетата, и после продължих, но вече с много повече знания, защото бях ползвал архива на Министерството на отбраната.

На колко места търсихте информация освен във Варна?

В Държавните архиви в Габрово, Велико Търново, Русе, Добрич, Варна, Бургас. В книгата има една глава, наречена „Номади“. Когато фотографите започват своята професионална практика, те ходят от град на град, докато уседнат на място, където усетят, че имат възможност да работят и да се развиват. Това не е бил лесен процес в условията на все още изграждаща се технологично фотография. Тогава няколко фотографски техники се развиват успоредно.

Откъде идват фотографите във Варна?

Идването на фотографите във Варна около 1870 г. става по два културни вектора, както ги наричам. Единият е средиземноморският, през константинополския фотографски форум, а вторият е през Виена, Будапеща, Букурещ. Това са двата пътя, по които фотографите се срещат във Варна. „Ориент експрес“ вече е създал усещането за град на жителите на Варна. Всъщност на фотографията най-много приляга изразът „нова възможност“. Много хора, особено тези, които усещат модерното в онази епоха, откриват ново препитание. През 1880 г. една малка снимка е струвала от 120 до 200 гроша, по-голямата е стигала до 1000 гроша, турски пари. Хората от село са предлагали натурална размяна, фотографът си е тръгвал я с някое прасенце, я с нещо друго.

Може ли да се каже кой е първият фотограф във Варна?

Първи е Жан Буро, но с много уговорки. Първите фотографи идват през Румъния, ателиетата им са били в Букурещ, Галац, Гюргево, откъдето прескачат в Русе и оттам тръгват из Североизточна България. Другият „първи“ по документи, който идва от Турция, е Матеус Папазян. Някъде около 1872 г. той прави ателие във Варна. Намерихме негова снимка в Румъния, в Музея за селско стопанство в Букурещ. Братя Папазян са доста интересна задруга, която води началото си от Бурса. Там е роден през 1844 г. Матеус Папазян. След него от юг идва така нареченият Иван, колегите от Турция го споменават като Жан, гърците като Янис – той е поданик на Османската империя. Ние го пишем Иван Ксантопулос. Той е вторият фотограф, който идва от Константинопол. Моят любим фотограф е Карл Албрехт.

Защо Карл Албрехт ви е любимец?

За мен той е особено явление. Не само от гледна точка на работоспособност, но и на инициативност. Поддържа отношения с фамилията Либих в Русе, което ме кара да си мисля, че може би е евреин. В самото начало, когато разказвам за него, се осмелих да си помечтая, че той е всъщност немецът Албрехт, героят на Захарий Стоянов. Не може да се установиш в България и веднага да започнеш работа. А той е знаел езика ни. Поставя началото на варненската фабрика „Вулкан“ като железарско предприятие, но малко преди Балканската война се разорява и разпродава всичко. Много интересен творец. Позволява си да погледне Варна отгоре, почти като Надар. Качва се на часовниковата кула и снима оттам новопостроения Катедрален храм с цялата панорама. Тогава той нарича това, което прави, „дълга снимка“. Панорамната гледка е на североизток. По-късно Хаджолян прави снимка с панорама на юг пак от същото място.

Можем ли да кажем, че фотографите от онова време са имали усещането за мегаполис за тогавашните мащаби?

Усилията, които полагат тези хора, за да се установят във Варна, всъщност представят града като един голям дом, като средище, което дава възможност за работа. Можем да говорим за икономическия потенциал на града, който позволява по едно и също време да имат постоянна работа трима-четирима професионални фотографи. До 1947 г. фотографите в България се обособяват в няколко групи. Едните са фотографи с ателиета. При тях действа класическата формула „майстор фотограф – чирак – калфа“. Майсторът често е наемал друг фотограф, също майстор, който нямал собствено ателие. Чиракът пък е трябвало да познава най-малко 10–12 имена на фотоматериали, за да работи в ателие. Ателието на Хаджолян се е състояло от антре, лаборатория, студио с горно осветление. До 1916 г. снимките са се правели само на слънчева светлина. Фотографите изкарвали апарати на улицата. Тогава се появяват така наречените щракачи. Малко по-късно те стават улични фотографи. Има и една друга категория фотографи, т.нар. „светулки“, които идват в града сезонно, да изкарат някой и друг лев. Те са трудни за проучване, защото не може да се разбере дали са имали ателиета. А има и придворни фотографи. Те са акредитирани от канцеларията на княза в определен град. След Първата световна война се появява фигурата на военния фотограф. Във Варна има четирима военни фотографи, единият от тях е Захари Жейнов. Той е много интересна личност. Завършил е фотография във Виена. През 1917 г. прави фотоизложба в Берлин за Първата световна война.

Стигаме до въпроса как и къде са се обучавали фотографите?

В това отношение фотографите могат да се разделят на две основни групи. Едните са изградили знанията си, следвайки класическия път чирак – калфа в режим на неакадемично обучение. Други четирима са завършили във Виена, Прага, Лайпциг, като сина на Иван Ксантопулос – Епаминондас, и Захари Жейнов. Вторият полага основите на фототехнологиите, на отпечатъците. Началото на фотографията е красив и романтичен период. Първоначално хората са се снимали само прави, със сериозни физиономии. По-късно, когато навлизат по-съвременните материали, нещата се променят. Хората са по-усмихнати. В снимките на Матеус Папазян се появява седналата жена, облегната на стол, на стена. В книгата съм описал как изглежда едно ателие, как се подреждат хората. С фотографията във Варна навлиза нова образна грамотност. Това е нов език, който трябва да бъде научен, той заличава националния признак. Да делим фотографите на българи, арменци, евреи и т.н., не е нужно. Всички са били поданици първо на Османската империя, след това стават български поданици. И малко след края на Първата световна война приключва най-красивият период на фотографията. Този период, в който снимките изглеждат като картини, когато те са били подлепяни на паспартута. Изчезва благородното състезание между фотографските ателиета да имат свой собствен облик. На снимките вече има само печати.

По време на проучванията сблъскахте ли се с проблема за съхранението на това голямо фотографско наследство?

Да, този въпрос е важен. Тук стигаме и до ролята на архивистите. Един от най-големите проблеми за нас, изследователите, и за тези, които ще дойдат след нас, е достъпността. Читателите ще прочетат откъде съм взел някои данни, ще стигнат до някой музей и там става сложно. Когато излезеш от Варна, става много трудно. Правейки проучвания в един музей в Северна България, поисках от ръководството да ми предостави откупени преди двадесет години фотографии на Каблешков и Бенковски. Отговориха ми, че колежката им, която отговаря за тях, се е пенсионирала и снимките не са индексирани. А това е откупка отпреди двадесет години! Обаждах се три пъти. Отказаха ми. Толкова за достъпността!

Изследването ви стига до днешния ден. Но какво е бъдещето на фотографията според вас?

В първата част на изследването може да се установи как се увеличава броят на професионалните ателиета заедно с икономическото развитие на Варна. Във втората част откривам една друга зависимост – на фотографията се е гледало като на много голяма леснина. Тази леснина е измерител на предстоящи икономически кризи. Пред 90-те години на ХХ век във Варна има 200 ателиета. Сега наблюдаваме завръщане на фотографията в етапа на неорганизираност. Ако след първия период на неорганизираност в средата на 20-те години се навлиза в етап на задруга, след това, по времето на комунизма, говорим за фотографско предприятие, сега се връщаме в началната точка. Франсис Фукуяма написа книгата „Краят на историята и последният човек“. Мога да кажа с голяма степен на увереност, че се намираме в края на културата на фотографията такава, каквато я познаваме. Когато фотографията се създава, тя влиза в една културна парадигма с всички нейни разновидности – репортерство, промишлена, рекламна фотография и т.н. Тази обща рамка е унищожена. Цифровата фотография разгради това пространство. Ако се върна към началото на разговора, това изследване е добронамерен разказ за варненските фотографи. Не съм се стремил да ги сравнявам. Поставил съм ги на една и съща основа от гледна точка на работата, оцеляването и образната култура, която са ни оставили, защото благодарение на снимките на Хаджолян и Карл Албрехт знаем как е изглеждала Варна още от времето, когато е съществувала турската крепост. На представянето на книгата присъстваха всички роднини на Атанас Ксантопол, правнуците на Захари Жейнов, на Мардирос Папазян, Бояджиян, в Америка са двете дъщери на Пилибосян. Историята се допълва.