Театър на котурни

Театър на котурни

Някъде Юлия Огнянова споменава, че човечеството е измислило думата състрадание, която изразява съпреживяване на чуждото страдание, но не е измислило дума за споделена радост. Уви! А тя би била точен и лаконичен израз на човек, докоснал се до Юлия Огнянова – светла личност, повлияла на българския театър с делото си, подкрепено от единомишленици и продължено от ученици. Като учител тя провокира студентите си свободно да изразяват себе си, да откриват своя театър чрез собствения си хумор и виждане на света. Учениците ѝ са различни, често неудобни, като камъчето в обувката. Те рискуват, падат и стават, но винаги са отдадени докрай на сцената и сцената ги обича. Юлия Огнянова е поставяла в почти всички софийски театри, както и в различни градове на България. Важна е географията на нейните спектакли, но още по-важен е театралният ѝ речник. Думи в този речник са: свобода, истина, интуиция, доминанта, трансформация, спонтанност, клоунада, импровизация... Последният ѝ спектакъл, „Тапетите на времето“, е по стихове на Константин Павлов. Той определя посоката на театъра на Юлия след Юлия – да се прекрачва на котурни обикновеното и рутинното в търсене на непознатото. [...]

Никога не можах да я разбера докрай

Трудно е да опишеш гейзер! Още по-трудно е да го обясниш. Особено ако изригва често, и то в близост до теб, какъвто беше моят случай. Хем те заболява, хем те обезболява! Уникален, ще го нарека „педагогически“ гейзер! По-мощен от термален и единствен, поне в моя кръгозор! Не че не съм се учил на театър и от други, но го правех косвено, в тяхно отсъствие. Гледал съм десетки пъти представления на Леон Даниел, на Андрей Аврамов, на Грети Младенова, Младен Киселов и Иван Добчев. Но Юлия беше над всички тях! [...]

Тя нямаше усещане за време!

Юлия Огнянова бе човек без възраст, тя привличаше като магнит всички около себе си. Който се е докоснал до нея, не може да говори без вълнение. Юлия бе феномен в театъра и като личност. Имаше таланта да обединява хората. Със своята категоричната позиция овладяваше много критични ситуации и на сцената, и в живота. Щастлива съм, че я срещнах, че бяхме заедно. Често питаше и мен, и моите колеги: „Къде те стяга чепикът“, „Светло ли ти е под шапката“. Или за спектакъла, който репетираме, казваше: „Ако ще е гарга, да е рошава“. [...]

Театър на мощния жест

Юлия ме спаси. Ако не беше тя, кой знае какво щеше да излезе от мен. Бях 25-годишен, когато ме направиха ръководител на Младежкия театър в Рига. Това беше рядък случай за СССР. Включваха ме в делегации и ме водиха като маймунка в различни страни, за да понижавам средната възраст на участниците. Повечето делегати бяха 80-годишни, а аз на 25 и се получаваше добра средна възраст. Свикнах бързо с ролята си на ръководител. Юлия Огнянова дойде в нашия театър в края на 60-те, за да постави „Хоро“ по Страшимиров. [...]

Нашият Радичков

Той се появи в съвременната българска литература неочаквано, като дива фиданка, непосадена и неполивана от никого. Като предизвикателство срещу вековните представи за писателско майсторство. И докато се начудят специалистите що за плодове ражда това непознато дърво, докато наберат кураж да опитат вкуса на тези плодове, за да решат съдбата им, българският читател разграбваше сборниците с разкази на младия плодовит автор. Същия шок преживя и българският театър, когато излязоха на бял свят първите му пиеси. [...]

Брехт и ние

Клоунската критика има ведро, весело лице, но това не притъпява сатиричното ѝ жило. Клоунският смях не е лъжлива бодрост. Той може и да потриса. Всъщност само начинът, по който клоунът жигосва недостатъците, е жизнерадостен, защото смешникът на простолюдието не обича изразните му средства да са адекватни на съдържанието, заложено в тях. Той скрива сериозното в смешното, тъжното във веселото, грижата в безгрижието. Той омаловажава, за да подчертае. Одобрява, за да осъди. Утвърждава, за да опровергае. [...]