Театър на котурни

Театър на котурни

Някъде Юлия Огнянова споменава, че човечеството е измислило думата състрадание, която изразява съпреживяване на чуждото страдание, но не е измислило дума за споделена радост. Уви! А тя би била точен и лаконичен израз на човек, докоснал се до Юлия Огнянова – светла личност, повлияла на българския театър с делото си, подкрепено от единомишленици и продължено от ученици. Като учител тя провокира студентите си свободно да изразяват себе си, да откриват своя театър чрез собствения си хумор и виждане на света. Учениците ѝ са различни, често неудобни, като камъчето в обувката. Те рискуват, падат и стават, но винаги са отдадени докрай на сцената и сцената ги обича. Юлия Огнянова е поставяла в почти всички софийски театри, както и в различни градове на България. Важна е географията на нейните спектакли, но още по-важен е театралният ѝ речник. Думи в този речник са: свобода, истина, интуиция, доминанта, трансформация, спонтанност, клоунада, импровизация... Последният ѝ спектакъл, „Тапетите на времето“, е по стихове на Константин Павлов. Той определя посоката на театъра на Юлия след Юлия – да се прекрачва на котурни обикновеното и рутинното в търсене на непознатото. [...]

Никога не можах да я разбера докрай

Трудно е да опишеш гейзер! Още по-трудно е да го обясниш. Особено ако изригва често, и то в близост до теб, какъвто беше моят случай. Хем те заболява, хем те обезболява! Уникален, ще го нарека „педагогически“ гейзер! По-мощен от термален и единствен, поне в моя кръгозор! Не че не съм се учил на театър и от други, но го правех косвено, в тяхно отсъствие. Гледал съм десетки пъти представления на Леон Даниел, на Андрей Аврамов, на Грети Младенова, Младен Киселов и Иван Добчев. Но Юлия беше над всички тях! [...]

Тя нямаше усещане за време!

Юлия Огнянова бе човек без възраст, тя привличаше като магнит всички около себе си. Който се е докоснал до нея, не може да говори без вълнение. Юлия бе феномен в театъра и като личност. Имаше таланта да обединява хората. Със своята категоричната позиция овладяваше много критични ситуации и на сцената, и в живота. Щастлива съм, че я срещнах, че бяхме заедно. Често питаше и мен, и моите колеги: „Къде те стяга чепикът“, „Светло ли ти е под шапката“. Или за спектакъла, който репетираме, казваше: „Ако ще е гарга, да е рошава“. [...]

Театър на мощния жест

Юлия ме спаси. Ако не беше тя, кой знае какво щеше да излезе от мен. Бях 25-годишен, когато ме направиха ръководител на Младежкия театър в Рига. Това беше рядък случай за СССР. Включваха ме в делегации и ме водиха като маймунка в различни страни, за да понижавам средната възраст на участниците. Повечето делегати бяха 80-годишни, а аз на 25 и се получаваше добра средна възраст. Свикнах бързо с ролята си на ръководител. Юлия Огнянова дойде в нашия театър в края на 60-те, за да постави „Хоро“ по Страшимиров. [...]

Нашият Радичков

Той се появи в съвременната българска литература неочаквано, като дива фиданка, непосадена и неполивана от никого. Като предизвикателство срещу вековните представи за писателско майсторство. И докато се начудят специалистите що за плодове ражда това непознато дърво, докато наберат кураж да опитат вкуса на тези плодове, за да решат съдбата им, българският читател разграбваше сборниците с разкази на младия плодовит автор. Същия шок преживя и българският театър, когато излязоха на бял свят първите му пиеси. [...]

Просто Юлия!

Мисълта ми се насочва към нея, разпада се в чувства, те се смесват, не се поддават на „строяване“, такава бе самата тя – извън канона, неподлежаща на никакво логично описание. Просто Юлия! С обич я наричахме „извънземна“, „от друга човешка раса“, а същевременно тя бе така простичко устроена – космически естествено и съвсем по човешки. И с това бе различна. Сбор от безкрайности. Не се вземаше насериозно. С шега наричаше себе си „по детски безотговорна“ – и в изкуството, и в живота. [...]