Култура / Брой 7 (3000), Септември 2023

„Генко Генков. Отвъд видимото“, изложба в СГХГ по случай 100 години от рождението на художника, 14 юни–6 септември 2023 г.

Генко Генков принадлежи безусловно към онези наши художници, чиито имена са обвити от някакъв митологизиран, почти легендарен ореол. Ярката му личност се откроява на фона на водещите насоки и тенденции в нашето изкуство от втората половина на миналото столетие. Основните причини за това са както неговата драматична и лъкатушеща житейска траектория, така и силно въздействащата живописна стилистика, която в определени моменти (по-конкретно 70-те и 80-те г. на ХХ в.) практически е без аналог в тогавашна родна художествена практика.

Неговата духовна и съзидателна енергия блика като из ведро, за да се излее в удивително богатство от плътни мазки, в релефна фактура, застинала като вулканична магма в многослойните пулсиращи пространства на платната му. Експресивният му почерк естествено и непосредствено ни приобщава към самия процес на създаване на картината, повишавайки градуса на напрежение и интензитета на емоционалното ѝ въздействие.

Юбилейната експозиция в СГХГ е аранжирана така, че да разкрие във възможната пълнота основните характеристики на неговото изкуство и да избегне евентуалната монотонност при възприятието или „претоварването“ на погледа. Тъй като Генко Генков е художник, който се появява на художествената сцена сякаш „изведнъж“, без продължителна стилова еволюция, в случая хронологичният подход очевидно се оказва неподходящ, а до голяма степен и невъзможен. Ритмиката в пространственото разположение на отделните творби е добре „синкопирана“ с няколко отделни „ауфтакта“ и зони с повишена наситеност и плътност. По този начин лиричните и драматичните образни интонации се редуват и интерферират, изграждайки богата и сложна стереокартина.

Какво бихме могли да извадим пред скоби и да откроим като общ знаменател в творчеството на Генко Генков?

В експозицията са застъпени и представени всички тематични и жанрови направления, но аз ще се спра единствено на пейзажа, тъй като това е основният терен, на който се проектират най-значимите постижения на автора. Пейзажът го освобождава от определени конкретни идеологически или тематични изисквания, характерни например за фигуралната композиция. В същото време този жанр му предоставя възможност да разгърне в пълна степен своето богато пластическо дарование, без да се съобразява с конюнктурата. В този смисъл за него пейзажът не е просто „рисуване сред природата“, а поле, в което естетиката на картината си дава среща със скритите напрежения, с вътрешните конфликти и с подсъзнателните подтици и импулси, съставляващи самата тъкан на авторовия „Аз“.

Поначало е ясно, че независимо дали рисува пейзажи, глави, голи тела или натюрморти, формалните и конвенционалните особености на отделните жанрове не са определящи за образното съдържание. Това въздействие не се обуславя и от специфичните типологически характеристики на съответната творба. Над всичко и отвъд всичко вниманието се насочва към силата на живописното внушение, най-вече на наситения, на уплътнения и същевременно звучен цвят (сугестивния цвят, както казва Ван Гог). Не по-малко важна роля се пада на едрите обобщени форми и на пластически маси, които не толкова изграждат, колкото загатват и асоциативно „подсказват“ определени материални форми, природни конфигурации и субстанции. Конкретните вдъхновения от натура са само повод, претекст за разгръщане на самостоятелните, автономни качества на специфичните пластически компоненти – цвят, фактура, линейна конструкция, тонални контрасти, композиция. Визията на художника е синтетична, а не аналитична.

При външната си еднородност, пейзажите се отличават с известно типологично многообразие. То се определя както от конкретните задачи, така и от особеностите на съответния период, през който преминава творчеството му. Една част от творбите са подчинени на обобщените линейно изградени форми, на своеобразната архитектоника на цялостната подредба. Това са особености, които по дефиниция водят до редуциране на тоналните стойности, до своеобразно ограничаване на цветовия диапазон. Виждаме някаква своеобразна „аскетика“, при която живописецът сякаш доброволно се лишава от възможността да третира цвета в цялото му богатство и разнообразие и отдава предпочитание на особеностите на самия почерк, на „графологичния“ аспект. При подобна трактовка от значение е както основният конструктивен „скелет“ на пейзажната композиция, така и относително обширните сравнително еднородни тонални полета и свободно „плаващи“ цветни зони.

В други случаи обаче авторът се оставя да бъде воден от стихията и от силата на открития, почти „сигнален“ цвят. Различните колоритни участъци и линейно очертаните форми придобиват относително по-флуиден характер, те се наслагват и се взаимопроникват. Формите и масите сякаш трептят, пребиваващи в процес на непрестанно и на активно взаимодействие помежду си. Всички зони на платното са третирани еднакво интензивно и така изграждат напрегнато пластическо поле, заредено със силно пластическо внушение.

Получава се своеобразна мозайка от цветни петна, която по нещо напомня стилистиката на фовистите. Както и при тях, художникът спира пред подстъпите на абстрактната живопис, но никога не прекрачва прага на фигуративно-изобразителното начало. Нужна му е натурата, защото по своята визуална образност тя е съзвучна с дълбоките вътрешни емоционални колизии и често разнопосочни импулси, съставляващи особеностите на индивидуалния му пластически мироглед.

Визуалната интерпретация на първоначалната острота и свежест на впечатленията, на „взривообразните“ подтици, съчетани с любов и преклонение към Всемира, води до създаването на автентични експресивни творби. Живописта му често е „груба“, без ясни и точни очертания и контури, без светлосенки, без перспективни съкращения или последователни пространствени планове. Зад „небрежността“ на тоналното извайване на формата и отвъд външната „немарливост“ се крие почти пантеистично чувство към природата и усет за мистичното единение, за съкровена и дълбока емпатия.

Би следвало в тази връзка да отбележим, че експресионизмът на Генко Генков е от особено естество. Нему е чуждо вътрешното екзистенциално напрежение на образа, „режещите“ окото дисхармонични съчетания, свойствени например на голяма част от немските живописци от групата „Мостът“ (началото на ХХ в.). Неговите тоналности са предимно в топли, често пламтящи, „искрящи“ стойности. Има сякаш някаква „магия“ в боята, която замества и полага върху платното. Художникът си служи ту с натрупване, със своеобразен релеф, ту с престъргване или с изстъргване на слоевете, като създава богата оркестрация на живописната субстанция.

Стогодишнината на Генко Генков е не само подходящ повод да си спомним за него, но ни изправя същевременно и пред предизвикателството да се опитаме отново и отново да откроим и да оценим от дистанцията на времето цялостния му принос като един от ярките феномени в нашето изкуство от близкото минало.