Събиране на камъни, разхвърляне на камъни

Събиране на камъни, разхвърляне на камъни

Не съм историк на медиите, включително на „Култура“. Мога да говоря само от лични спомени. Бях на 28 години, когато бях удостоен с честта да встъпя в тази общност. В този „синедрион“ на високата българска култура беседваха, подкрепяха се и спореха ефектно мислещи човеци. Тогава тяхната общност се генерираше не от съвместна светогледна, политическа или естетическа идеология, а от интелектуалния аристократизъм и – задължително – креативността. Генерално условие бе способността и готовността за диалог. Затова през втората половина на 80-те и през 90-те години вестникът биваше разпознаван като всякакъв: ляв и десен, консервативен и радикален, агресивен и пасивен. А той беше отворено публично пространство за отстояване на гледни точки чрез качествено аргументиране. Започнаха да се избистрят стратегически парадигми, алтернативни както на официозната, така и една спрямо друга. [...]

За карикатурата, карикатуристите и за опашката на кравата

Преди няколко години на едно събрание ме помолиха да се изкажа за хумора. Мен ми хрумна нещо. Казах, че народът, държавата като организация е една млечна крава, ползата от която всички сме осъзнали. Тя има опашка, с която непрекъснато се пази от мухите, които дразнят нервната ѝ система. Хуморът е опашката на кравата – пази я от мухите. Намира се на най-неприличното място, конфузно положение, като си помисли човек. Никъде не сте видели крава с отрязана опашка. И не бива да се реже опашката ѝ. [...]

Последното интервю със Симеон Радев

Натиснах този звънец с предчувствието за интелектуален празник. И с известно неудобство заради проклетата си репортерска професия, която често ни принуждава да си пъхаме безцеремонно носа в чуждите работи. Имах среща с миналия век. Жизнен и одухотворен, той седеше на старото канапе в кабинета, всмукал в себе си всичко онова, което може да се нарече духът на някогашна Франция. И с лекотата и галантността на човек пак оттогава, занимаваше своята млада аудитория: един историк, един лекар... [...]

И обарутена, и нежна…

Българската книга е минала през огън и вода, тя е обарутена от времето и пълна с рани. Наред с това, тя е изключително нежна, макар сърцето ѝ понякога да е пълно със синини. По страниците ѝ отгърмяват железните шини на черешови топчета, но са обгърнати тези страници и от такава сгъстена тишина, че се чува чак човешкото сърцебиене. Орисията на българската книга е такава, че ние нямаме основание да се оплакваме от нашите орисници. Тъй ще е то и занапред: ту бунтовна, ту тиха, но винаги заредена с вяра... [...]

Естетика, която превзе Бастилията

В 1717 г. Волтер беше затворен в Бастилията. В 1734 г. по постановление на парижкия парламент бяха изгорени неговите „Философски писма“ – Волтер трябваше да напусне Франция. В същата клада попадна „Естествена история на душата“ на Ламетри. В 1749 г. Дидро беше арестуван и затворен в тъмницата на Венсенския замък. В 1759 г. беше осъдена на изгаряне книгата на Хелвеций „За ума“. В 1762 г. – едновременно в Париж и Женева – беше изгорен „Емил“ на Русо и авторът трябваше незабавно да напусне Франция. [...]

40 години в „Култура“

Първият ми текст във в. „Култура“ се появи и случайно, и нарочно. Тогава, преди 40 години, живеех в Бургас и се занимавах с политика. Та в един прекрасен майски ден на 1992 г. – като вчера ми е, при Сашо Инджов сварих писателя Атанас Радойнов с наръч броеве на „Култура“ – вестникът още излизаше в „чаршафния“ си вид, – който и се хвалеше, че му излязла статия – „Митът за Града на поетите“. Де когото срещнеше, му подаряваше вестник с автограф, фукайки се: „Не всеки публикува в „Култура“, това е вестник за избрани!“. [...]