Култура / Брой 7 (3000), Септември 2023

Откъс от книгата „(Пре)поръчани филми. Пропагандни практики в българското игрално кино (1944–1989)“, чиято премиера ще бъде на 41-вото издание на фестивала на българския игрален филм „Златна роза“ във Варна

Помня като дете как срещу старата ни къща в Хасково беше открит тържествено офис на асамблеята „Знаме на мира“ в присъствието на чуждестранна делегация. Седмица преди това всички къщи на улицата бяха боядисани набързо за сметка на общината (или държавата), за да покажат визуално красотата на развитото ни социалистическо битие. Властта създава едно общество, моделирано по определен начин – на фасаден социализъм. Политическите и най-вече социални проблеми в обществото се замаскират с масови културни прояви и мероприятия, в които народът да се потопи и да изпадне в общо упоение.

В началото на 2023 г. Центърът за обществени и политически изследвания и проучвания „Галъп Интернешънъл Болкан“ излезе с резултати от допитване сред пълнолетните българи с въпроса: „Кое е най-доброто десетилетие?“, по идея на вестник „Капитал“. Голям процент (25,1%) от анкетираните посочват осемдесетте години на миналия век като най-доброто десетилетие. Седемдесетте са най-хубавото време според 13,9% от запитаните, следвани от деветдесетте (13,6%), първото десетилетие на този век (13,3%) и второто десетилетие на този век – 12,2%. Според анализа на социологическата агенция най-голям е процентът на респондентите на възраст между 46 и 65 години, които възприемат осемдесетте като най-доброто време за живеене в сравнение с по-младите и най-старите анкетирани. Както може да се очаква, възрастта до сериозна степен е определяща за възприятията. Осемдесетте години на XX в. сякаш обединяват в най-голяма степен обществото ни в усещането за най-доброто десетилетие. При по-младите до 35 години например отговорите „осемдесетте“ са около една десета. При най-възрастните (тези над 66 г.) усещанията, че 80-те години са най-доброто време, отново намаляват. Тезата, че най-много се обича десетилетието в годините на младостта, се потвърждава и когато се разгледат обществените нагласи към седемдесетте.

Поколението, което в най-голяма степен свързва десетилетието на диското с усещането за най-доброто време, е именно на респондентите на възраст над 66 години – които са били в разцвета на младостта си през седемдесетте. По-младите поколения изразяват в много по-малка степен сантимент и привързаност към този период.

Осемдесетте години на миналия век са десетилетие, белязано със събития, които трудно могат да бъдат определени като положителни, дори би могло да се каже, че буквално са мрачни – с въвеждането на режима на тока. Ще припомня само някои от тях. Външнополитическият имидж на страната, помрачен от атентата срещу папа Йоан Павел II и „българската следа“ в него, обвиненията срещу България за участие в трафика на оръжия и наркотици, както и близките връзки и подкрепа на страни, признати от международната общност за терористични. Във вътрешнополитически план България преживява икономически трудности. Част от причините за влошеното състояние на икономиката са следствие от започналата в началото на 80-те години световна рецесия, както и на кризата в селското стопанство. Икономическите проблеми намират своя израз в дефицита на стоки, създаване на условия за спекула, корупция, настъпване на енергийна криза и развиване на недалновидна жилищна политика в големите градове. Вследствие на миграцията и урбанизацията на градовете селата започват да се обезлюдяват. Засилва се и демографският проблем – населението започва да застарява, а раждаемостта да намалява. За да реши тези проблеми, държавата допълнително налага „наказателни“ данъци, които засягат българите без поколение до 30-ата си година – с т.нар. „ергенски данък“, тези, които нямат деца – с данък за бездетни семейства, като се увеличават и бракоразводните такси. С всички тези мерки държавата принуждава младите да създават семейства по-рано.

В края на 1984 г. започват събития с външнополитически последици, т.нар. Възродителен процес, който е свързан с принудително преименуване на българските граждани от турски произход в страната и последвалата „Голяма екскурзия“ на хиляди наши сънародници към Турция. Един от мотивите за този курс на държавата е споменатата по-горе демографска криза. Асимилацията предизвиква ответен удар – появява се нелегалното Турско националноосвободително движение и през 1985 г. са осъществени няколко атентата, които взимат цивилни жертви, а много хора са ранени. В Москва след тригодишна непрекъсната смяна на властта държавният и партиен караул се поема от Михаил Горбачов. Той дава обещания за реформи, които рефлектират върху обществено-политическите процеси и в България. Т.нар. „перестройка“ на новия съветски лидер не е особено добре приета и по вкуса на другаря Тодор Живков, а взаимоотношенията между двамата „първи“ постепенно се влошават. Икономическото състояние на България се влошава и с отказа на Съветския съюз да субсидира селскостопанското ни производство, както и с намаляването на вноса на суровини (като евтин нефт, който се преработва и препродава на трети страни). Тук трябва да добавя и още едно събитие, което помрачава добрия образ на 80-те години – най-голямата катастрофа в историята на ядрената енергетика – аварията в съветската атомна електроцентрала в Чернобил. През това десетилетие започват и протестите на майките в Русе, където жителите периодично са обгазявани с хлор от химическия завод в съседния румънски град Гюргево, с което се увеличават болестите на дихателните пътища особено сред децата.

Въпреки изложените по-горе факти, осемдесетте години остават любими на няколко поколения. В социалната мрежа Фейсбук дори има създадена група „Ние, децата на 80-те години. Или историята на едно прекрасно детство“, в която членовете разказват своите щастливи спомени. Причините за това са много – от наложеното информационно затъмнение, относителното спокойствие на живота в България през този период до ролята на пропагандата. Много показателни са резултатите от предаването на Българската национална телевизия „Лачените обувки на българското кино“ (2015), в което зрителите трябва да класират своите любими български филми, създадени в рамките на едно столетие. Пет филма от „златната десетка“ са създадени през осемдесетте години, като на първо място е сложен „Време разделно“ (1987). Другите филми са: „Оркестър без име“ (1984), „Вчера“ (1988), „Господин за един ден“ (1983) и „Опасен чар“ (1984). Това десетилетие се свързва с появата на емблематичните и превърнали се в култови филми „Междузвездни войни“ и „Индиана Джоунс“. През есента на 1987 г. се провежда и първата Световна кинопанорама, в която българският зрител може да види както носители на престижни награди от международни филмови фестивали, така и популярни хитови ленти.

Тоталитарната пропаганда поради своята природа е напълно способна да замени реалния живот на хората. Тя залага на определени и ярки житейски събития, натоварени със символично значение, които да ѝ служат за постигане на набелязаните цели. Пропагандата е умишлено инфилтриране в обществото на идеи, които създават в масовото съзнание фалшива картина на света.

Колкото повече кризата в обществото, недоверието и съмнението във властта се увеличават, толкова повече пропагандната машина засилва своята показност. Започналата криза през седемдесетте години съвпада с провеждане на мощна по мащабите си и непозната дотогава културна политика чрез всенародна програма за естетическо възпитание на личността. Инициативата е на Людмила Живкова, която постепенно навлиза в обществения и политически живот на страната. Дъщерята на първия държавен и партиен ръководител си поставя амбициозни цели, които изискват и огромен финансов ресурс, за който се разчита на благоволението на Тодор Живков. Част от поставените задачи са програми, посветени на творчеството и личността на Николай Рьорих, Леонардо да Винчи и Константин-Кирил Философ. По нейна инициатива през август 1979 г. е организирана Международната детска асамблея „Знаме на мира“ под егидата на ЮНЕСКО, построени са комплексът „Камбаните“ и Националният дворец на културата в София. Основната цел е да се представи вековната история на страната като основа, върху която Партията да надгражда своите успехи. През всички тези идеи прозира пропагандното намерение да бъдат представени конкретни доказателства, че периодът на социализма е еманацията и върхът на просперитета в нашата история. Набелязват се и се утвърждават редица мероприятия през юбилейната 1981 г., която да се отбележи с „всенародни чествания“, като „органично“ се свържат и други важни годишнини – 100-годишнината на Георги Димитров, 40- и 50-годишнината от Деветосептемврийската революция, 100-годишнината от основаването на Комунистическата партия и др. Едновременно с това през седемдесетте и осемдесетте години българската държава се опитва да гради международен имидж най-вече чрез спортни и културни завоевания. Властта реабилитира и национализма като държавна политика и подхранва висок градус на патриотични чувства у българите (включително и с изпращането на българин в Космоса, както и първата наша експедиция до Еверест), което води до засилване на националното самосъзнание и придобиване на високо самочувствие особено у младите. Изследователи по темата коментират периода като частична либерализация на културата, но и подчертават склонността към прекалена мегаломания, която не съответства на възможностите на държавата. Тези амбиции буквално се материализират с издигането на монументални паметници, възстановяването на исторически крепости и църкви, изграждането на нови площадни пространства в областните (окръжни) градове, които се откриват тържествено в присъствието на дипломатическия корпус. Проф. Димитър Аврамов ги подрежда в строг йерархичен ред: „най-горе стоят, естествено, сюжетите, почерпени от партийната история (Бузлуджанският конгрес, Септемврийското въстание 1923, партизанското движение, Девети септември 1944), защото те вдъхват респект, любов и преданост към делото на партията. До тях се нарежда темата на българо-съветската дружба (с главен сюжет – посрещането на Съветската армия) – дружба, толкова необходима на българския народ, „колкото слънцето и въздухът за всяко живо същество“ (Георги Димитров); след това идва „социалистическото строителство“ (изграждането на заводи, язовири, ТКЗС, съревнования) – тема, мобилизираща трудовата енергия и ентусиазъм на масите; и накрая – жанрови сцени от всекидневието, изобразяващи претворените в дела решения на партията и показващи нагледно какво щастие е било за нас, че сме имали шанса да се родим в страна, която строи социализма“[1].

След 1944 г. пропагандата (заедно със съпътстващата цензура) служи за тотална подмяна на битието, познато в Царска България – от политическия и обществен живот до грижливо изписания лозунг на фасадата на сградите и малката ваза с карамфил в центъра на трапезната маса. Новата власт има нужда от тотално унифициране на живота. Както иконите са заменени от портретите на партийни вождове, така всеки детайл от всекидневието на българина се подменя от мултиплицирани знаци на социализма, които трябва да наложат идеологическо забвение. Пропагандата винаги зависи от контекста, в който се употребява. Ако днес един млад човек разлисти страниците на „Инвентарна книга на социализма“ или „Пропаганда. Лозунги от времето на социализма“, където са събрани и публикувани характерни предмети и мисли от социалистическото битие, реакцията ще бъде недоумение или насмешка. Лозунгът „Да не оставим нито един пациент да умре без лекарска помощ!“, отпечатан на метални табели и закачен в много болници, звучи абсурдно. По време на социализма тези надписи се възприемат като логични и не подлежат на съмнение. След „деветосептемврийската революция“ коренно се променя и езикът – както разговорният, така и официалният. Първо, във всекидневния живот на българите по съветски образец започват да се налагат военни термини – фронт, война, борба, мир, империализъм, революция; навлизат русизми (особено с налагането на руския език като задължителен предмет в училище); в работния делник на хората започват естествено да се вписват думи като ударник, другар и другарка, съревнование, петилетка, план, труженик, работническа класа или стахановец.