Култура / Брой 7 (3000), Септември 2023

С драматурга Александър Секулов за „Едип и пророците“, най-новото представление на Драматичен театър – Пловдив, разговаря Мария Панайотова

В предишно интервю за списание „Култура“ казвате: „движейки се напред, ние упорито гоним себе си – отдалечавайки се от Софокъл, има голям шанс да му видим гърба в скоро време“. Какво е усещането ви днес, няколко месеца след премиерата на „Едип и пророците“ в Драматичен театър – Пловдив? 

Казал съм това преди година, имайки предвид, че изкуството се върти в кръг и нищо сравнително ново след древногръцката драма, епос и лирика сякаш не се е появило. Иде реч за повторение не само на теми и сюжети, но и на форми. В онзи момент не съм предполагал, че ще работя по текст именно на Софокъл. Убедих се за пореден път, че волните сравнения и метафори се сбъдват с неочаквана категоричност. Вън от шеговития тон обаче, едва сега, два месеца и половина след премиерата, що-годе разбирам какво сме постигнали, без да твърдя, че сме успели напълно. Необходимо ми бе време да видя от разстояние целия спектакъл, защото в предпремиерния хаос най-често стоя заключен в тясната килия на текста, движа се слепешката, по интуиция, опитвам се да следвам посоката, зададена от режисьора. Крайният недостиг на време не позволява да схвана цялата картина на спектакъла. Изработвам си отношение, а и приемам резултата доста по-късно.

В пиесата Античността е „сложена“ в съвремието, тук-и-сега. А текстовете са толкова „огромни“, че директно „стрелят“ в душите на зрителите. Поне с мен беше така. Вие колко време „пътувахте“ в този текст и през какви творчески емоции минахте, за да стигнете дотук?

Позволете ми да уточня термините „пиеса“ и „текст“ относно спектаклите, правени с Диана Добрева. Пиеса е „Народът на Вазов“, донякъде, но не изцяло – „Дебелянов и ангелите“. Що се отнася до „Одисей“, „Коприна“ и „Едип и пророците“, цялата драматургична конструкция, персонажната система, конфликтите между героите и развитието на действието са създавани съвместно. В тези случаи съм автор на текстове, не и на самостойни пиеси. Тези текстове практически не могат да бъдат поставени от друг режисьор, защото са споени от сцени, които не е възможно да бъдат описани. Текстовете в „Едип и пророците“ се получиха такива, каквито са, поради естеството на работния процес: започване от чистата нула, без нито една написана дума. При подобно напрежение и недостиг на време човек се опира на онова, което умее най-добре. В моя случай е поезията. Опитът ми помогна да приведа чисто поетични откъси в поносимо драматургичен вид, както и да повдигна диалози, имащи роля в развитието на действието, на друго – бих го нарекъл – метафизично ниво. Но пак повтарям, този подход го изискваше процесът, изцяло дирижиран от режисурата, от това, което се получаваше на репетиции и впоследствие оставаше или отпадаше от спектакъла. Някъде по средата на процеса провидях, че през тази история могат да се видят теми, които отдавна ме вълнуват. Окончателният пробив бе фиксирането на заглавието „Едип и пророците“. В този момент сляпата интуиция на текстописеца и режисьорската логика се споиха, движението към крайния резултат придоби ясен фокус. Крайният резултат е, че текстуално в спектакъла има не повече от пет процента от оригиналния текст на Софокъл, при това напълно стилистично променен.

Как пророците в „Едип и пророците“ са се превърнали в „гадатели на нищото“, „вестители на катастрофи“, „клакьори на хаоса“?

Има момент в процеса по създаването на един спектакъл, в който всички – режисьор, актьори, сценограф, костюмограф, композитор, текстописец, инстинктивно усещат, че стъпват не само на твърда почва, но и на нова земя. Че посоката, която се открива и до която са стигнали – понякога по доста хаотичен начин, е вярна. Че са намерили решение по някакъв все още неопределен начин на ребуса на историята, с която са се захванали. В конкретния случай усещането на всички ни, че съвременният човек все повече е роб на катастрофични предсказания, че е затворник на социални връзки без никакъв смисъл, че създаването на хаос е форма на контрол, започна да се появява все по-категорично като тема за разговор, а после и като отломъци от текстове без ясна драматургична функция. Докато стигнем до извода, че основният бунт на Едип е срещу онези, които предсказват и чертаят бъдещето му. И това невинаги са боговете, а техните говорители. Че съдбата може да бъде подменена от превода на божието слово.

„Искам царство без пророци! Без думи, които ни убиват всекидневно!“ Така ли можем да се спасим в днешното комерсиално и дигитално време?

Безкрайно много хора си изкарват прехраната, предсказвайки катастрофи, проповядвайки живот без опорни точки, внушавайки страх. Съвсем видими са! Плод на всичко това е изкуството, което разглежда човека единствено като жертва, а живота – като катастрофа. Но за мен животът и човекът са божии творения и като такива те са достойни за възпяване и радост. Бунтът на Едип е срещу пророците, не срещу боговете. Никога човечеството не е било потопено в такова отрицание на човешката същност чрез словото.

Днес думите повече нараняват или повече лекуват?

В една книга или в един спектакъл безпогрешно разбираш мисълта на автора: дали отрицава човека и живота, или ги утвърждава. Злоупотребата със словото стигна дотам, че мълчанието лекува повече от всякакви думи. Не е нова ситуация, пустинниците и исихастите са стигали до подобно отчаяние преди векове. Друг е въпросът, че черните мрънкачи на нищото са глобално налаган тренд, за разлика от слънчевите гласове, които все пак съществуват.

Когато думите идват от театралната сцена, каква е силата им?

В театъра думите са споделени с много хора. Хора, които мълчат, слушат и чуват. Все повече чувствам театъра като храм.

Парадоксално или напълно логично е човек да срещне съдбата си точно на пътя, който е избрал, за да я избегне?

Едип избожда очите си, за да не следва пътя, начертан от пророците. По този начин той постига съгласие с боговете. Помирява се с живота и го живее по своя воля, доверявайки се именно на божията помощ. Възхитителен стоицизъм!

Пътуващият човек и тоталният театър са две „величини“, които са запазена марка на Пловдивския театър от няколко години насам. Те са абсолютно разпознаваеми във всяко представление, в което работите с Диана Добрева, Мира Каланова, Марина Райчинова и Петя Диманова. Нарочно го търсите или се получава интуитивно? Каква е тайната? 

Мога да дам много различни отговори на този въпрос, който в основата си е комплимент и поради това е капан за самолюбието. Ще отговоря кратко: може би този екип не може да работи по друг начин заедно. Може би не може да се примири с провала на човешкото и на човека. Може би всички в него вярват в светлата страна на битието. Като че ли е това…

Един последен въпрос, но пък много важен – готови ли сме за онзи миг, когато ще трябва да се сбогуваме „с всичките изкуства, защото театрите ще изгорят, арените ще се покрият с пепел и неграмотните ще бъдат алфа и омега“. Ако този миг е неизбежен, има ли как да го „отложим“ във времето?

Не сме готови и няма да ни се наложи. Неграмотните винаги са били определен процент от общото човечество. Социалните медии – тези нелепи ментални пророци, а и медиите изобщо направиха този процент твърде видим. Пак те го направиха и агресивен, давайки му лесен амвон. Но колкото повече нараства агресията на неграмотните, толкова по-безпомощни ще се чувстват. Изкуственият интелект не заплашва носителите на естествения. Заплашва онези с липсата на интелект. Животът е прекрасен в този ред на мисли!

Александър Секулов е роден през 1964 г. в Пловдив. Завършва Средното училище за сценични кадри със специалност „Помощник-режисьор“ и българска филология в Пловдивския университет. Драматург в Пловдивския театър. Автор на книги със стихове, есета, на романи и пиеси. През 2022 г. спечели третия си Аскеер за съвременна драматургия.