Култура / Брой 2 (3005), Февруари 2024

„Преосмисляне на театралното наследство от времето на комунизма“, „Българският театър 1945–1989“, съставителство и научна редакция Камелия Николова и Николай Йорданов, оформление Венелин Шурелов, фондация „Хомо луденс“, 2023 г.

Как да се разкаже историята на театъра от периода на комунистическия режим? Две издания на фондация „Хомо Луденс“ разглеждат темата в методологически и практически план.

Сборникът „Преосмисляне на театралното наследство от времето на комунизма“ е събрал текстове на участници в международната конференция в рамките на театралния фестивал „Варненско лято“ през 2023 г. Дебатът е какви методологически стратегии да се приложат, каква трябва да е историческата перспектива – на описание на процеси и факти или на полагането им в по-широк контекст, на реконструкция на механизмите на цензура или на съпротивите срещу нея. Дали разказът трябва да отчита само творбите, запазили качествата си и след падането на режима, дали трябва да се проследяват само пробивите в нормативната естетика. Проф. Николай Йорданов се спира на начина, по който властта сама създава ситуации на промяна, които после рязко прекратява. Той напомня, че като последица от по-голямата рестриктивност на режима в България спрямо изкуствата, тук не възникват лаборатории като тези на Кантор и Гротовски в Полша, но пък има продължителни репетиционни процеси, които се превръщат в своеобразни творчески лаборатории – на Леон Даниел, Любен Гройс, Юлия Огнянова, Димитър Гочев. Друг интересен въпрос е как тези, които не са живели режима, разчитат оценките за постановките от онова време, как се подбират фактите – защото разказът единствено за пробивите създава невярна картина за цялостния театрален живот, отбелязва доц. Румяна Николова. Трудността в разказа за комплексно изкуство като театъра идва и от това, че едно и също произведение може да бъде едновременно допуснато като текст и цензурирано от властта като постановка заради театралния ѝ език. Както пише проф. Камелия Николова, двата големи разказа за театъра – единият за репресиите и за съпротивата на отделни фигури и другият, който описва канона на режима, не обхващат изцяло времето. Нужен е и разказ за водещите фигури с техните избори на поведение спрямо властта, с постиженията и провалите им. Защо писането на историята на социалистическия театър е по-различно, обяснява проф. Венета Дойчева. Можем ли да реконструираме социалистическия драматургичен канон – пита проф. Пламен Дойнов и развива тезата, че образцовите пиеси, които пропагандират идеологията на режима, са дело на своеобразен „колективизиран автор“. В механизмите на цензура спрямо драматургичните текстове се задълбочава Ромео Попилиев. Примери за стратегии на лична съпротива дава Петър Денчев. Тони Николов се спира на спора за „котловинното“ и „световното“ сред най-стойностния интелектуален кръг през 60-те години (Цветан Стоянов, Тончо Жечев, Кръстьо Куюмджиев, Здравко Петров).

Втората книга – „Българският театър 1945–1989“ е сборник със студии, който сякаш дава практически отговори на някои от въпросите в първата книга. Авторите са от Института за изследване на изкуствата към БАН и НАТФИЗ, вече бяха споменати някои от тях. Те анализират последователно различни страни на социокултурния контекст през периода: културните политики, идеологическата цензура, театралното образование, както и основните части на художествения процес – драматургията, режисурата, актьорското изкуство, сценографията. Четем за това как се създават и налагат институциите, които контролират театъра и особено репертоара, как системата на Станиславски става задължителна, за ролята на Държавна сигурност през 70-те години, чийто контрол не е толкова показен, но затова пък е всеобхватен. Описани са много конкретни случаи на идеологическа цензура в трите ѝ форми според Фуко, както ги припомня проф. Анна Топалджикова: „твърдение, че това не е позволено, възпрепятстване това да бъде казано, отричане, че това съществува“. И още: как българският театър се превръща в режисьорски с цел да наложи естетиката на соцреализма, как се обучава и формира режисьорското съсловие – в началото чрез командировани съветски режисьори у нас, впоследствие в условия на контролирана свобода. Картината е фактологически плътна, добра академична основа за по-нататъшни изследвания.