Култура / Брой 2 (3005), Февруари 2024

„Следи във времето“, самостоятелна изложба на Божидар Бончев в галерия „Интро“ в София, 7 декември 2023 – 5 януари 2024 г., куратор Боряна Вълчанова

Понякога се случва така, че една малка изложба, показана без особени претенции в дните около Коледа, успява да насочи светлината на прожекторите към цялостното творчество на художника. Въпреки че през годините сме имали възможността да посетим големи ретроспективни експозиции с десетки негови творби от различни периоди, тук, в галерия „Интро“, Божидар Бончев е себе си повече от всякога.

„Това са неща, които са ме занимавали постоянно още от самото начало на моята кариера. Аз постоянно влизам в тълкувания на това какво е съвременната керамика.“

Така започва разговорът ни, в който художникът излага ясни и точни формулировки, последователно изказани тези и, разбира се, детайлно се вглежда в собственото си дългогодишно творчество. Керамичните обекти в галерията трептят на светлината на зимното слънце. Те са едновременно живопис, изградена в елегантни цветни гами, графика с изящна рисунка, те са и скулптура с триизмерни причудливи форми. Всъщност работите на Божидар Бончев нехаят за възможните определения, съпротивляват се на обичайните дефиниции.

Проф. Божидар Бончев е дългогодишен преподавател по керамика в Националната художествена академия. Той е ученик на проф. Венко Колев, а голямо влияние върху формирането му изиграва асистентът на професора в онези години Константин Джидров. Две основополагащи имена за съвременната българска керамика. Венко Колев учи последователно керамика при Стоян Райнов и скулптура при проф. Марко Марков. Факт, който силно повлиява на стила и цялостното му отношение към изкуството. Той е доминантен педагог, който формира възгледите на следващото поколение керамици. Зад гърба му обаче стоят цяла редица автори.

„Когато Стефан Иванов и Стоян Райнов идват, те не стъпват на традиционната керамика в Самоковско, в Троянско, в Айтос. Навсякъде е имало керамично производство, индустрия, която си е съществувала. Те привнасят европейските модели, които са били актуални в началото на ХХ век във Франция, Австрия и други страни, не се опират на народното творчество. Едва Георги Бакърджиев, когато се прибира от Франция, се обръща към народната керамика. Започва да я събира, проучва и популяризира. Започва да изследва корените на българската керамична традиция.“

Това, разбира се, е повлияно и от политическия контекст на времето. Годините след идването на комунистическия режим са свързани с целенасочено обръщане към националната традиция. Нишките на влияния в изкуството обаче продължават да съществуват във времето. Стъпването върху наследство с дълъг опит е видимо в работата на Божидар Бончев. И този опит не идва само от традицията на керамиката, но и от цялата художествена култура, придобита или наследена. Във веригата на това дълго художествено наследство той е четвърто поколение преподавател по керамика, който владее до съвършенство различните технологични процеси и успява с тях да въведе нови теми и сюжети, невинаги присъщи на това изкуство.

Днес керамика работят много художници, които иначе идват от други направления в изкуството – най-често скулптура и живопис. Това обаче носи и своите проблеми, защото тези автори нерядко пренебрегват присъщите на керамиката параметри – технологията на създаване с хилядолетна история, в чиято основа е нуждата от всекидневна употреба на предмета, неговата приложност и приложимост, изискващи устойчивост и функционалност. В този смисъл използването на глина не прави непременно от произведението керамика. Въпреки всички експерименти, на които е подложено това изкуство, именно уважението към изначалния „кух съд“ е в основата на добрата керамика.

Тази базисна идея, гледаща на керамиката като на един съд, като на куха форма с предназначение, стои в основата на една по същество триизмерна скулптурна серия, представена в изложбата. Тя е сред последните, върху които Божидар Бончев работи. В нея са комбинирани елементи, напомнящи на предмети с всекидневна употреба. „В този смисъл аз съм голям събирач. Събирам предмети отвсякъде, често без да знам за какво биха ми послужили. После те си намират мястото.“ В случая това е пластика, напомняща цветен кухненски робот с релефно моделирана повърхност. Неравен овал, потопен в звучна жълта глазура, е прорязан от ниша. В нея стои черно-бял фотографски портрет на жена. Той пък от своя страна е комбиниран с орнаменти от малки сини цветчета. Това е предмет, играещ си с идеята за функционалност. Кара те да си задаваш въпроси. Какво е това? Служи ли за нещо? Откъде да започна да го гледам? Каква история е скрита в него? Работата има нужда от пространство, позволяващо поглед от всички страни. А прочитът на този еклектичен колаж извежда нови и нови образи и тълкувания. В този смисъл проф. Бончев е истински постмодерен художник, еклектик, използващ интуицията си за постигане на висше естетическо наслаждение. Но той е и майстор занаятчия, боравещ до съвършенство с възможностите на керамичната технология.

Разговорът с Божидар Бончев никога не е само върху неговото творчество. Той е за естеството на керамиката, за нейното постоянно предефиниране и реинтерпретиране. Така е и при изложбата „Следи във времето“. Започваме от една често повтаряща се в изкуството му тема, т.нар. портрети, човешки глави, предназначени за излагане на стена.

„Това е най-старата серия тук. Показах я за пръв път в Националната галерия през 2003 г., в изложбата „Опит за портрет“ и оттогава постоянно се връщам към нея.“

Съобразявайки се с възможността, която дава керамиката за серийно репродуциране, той използва вече направени калъпи, от които има възможност да създаде различни, на практика нови работи. Те директно се обръщат към качествата на класическия кавалетен портрет, висящ на стената. Силуетът е единствената прилика с този жанр. Главите са условно поле за експерименти. Живописни подложки, върху които са поставени намерени на пазара щампи, фотографии и рисунки, са прорязани от геометрични ниши. На една от тези глави се вижда пистолет, другаде – голяма цифра 2 или силуети на група голи жени. Подобен подход художникът прилага и към друга серия в изложбата. „Посвещения“ на практика са картини, макар и керамични, в които последното, което ни интересува, е материалът. В тях авторът си позволява и по-активна намеса във формата. Прибавя пластични елементи, фризове, излизащи от очертанията на формата.

„Аз обичам този подход. Смесвам образи, създавайки асоциации с исторически и съвременни сюжети, но смесвам и самите материали. Свързвам нови неща и намерени предмети, обичам и комбинацията между керамика, стъкло и други материали. Харесвам този метод на съпоставяне на противоположности, на сблъсък, на контраст, за да постигна вътрешна драматургия със самото пространство на работата.“

Елементите с които борави, проф. Бончев събира с години отвсякъде. Стари шаблони и декори, намерени или заснети от самия него фотографии, матрици за ситопечат са вкарани в употреба понякога многократно, през големи периоди от време, в различни произведения. Така се създава една обща поредица от творби с връзка помежду си.

Работата с елементи от всекидневието и тяхното находчиво асамблиране е залегнала в основата на друга, по същество скулптурна серия в изложбата. Под стъклени похлупаци, напомнящи на големи преспапиета, са развити забавни композиции от предмети.

„Това са стъкла от стари лампи. Взех ги, когато сменяха осветлението на Художествената академия. Хареса ми идеята за ценност, която мога да внуша чрез тях. Това идва от едни по-стари времена, тогава най-ценните предмети се пазели под стъкло, под похлупак.“

Малките композиции от фигурки, полети с цветни керамични глазури, разказват различни истории. Например „Старата госпожа“ е дама, обградена от символи – комунистическа червена петолъчка, българско знаме. Под друг похлупак намерени порцеланови фигурки на козичка и момиченце са поставени в скулптиран природен терен с малка палма в центъра.

„Обичам ироничното отношение към историческите факти. Към нашата страст да притежаваме скъпи предмети. Защото това са всъщност евтини намерени, едва ли не боклучави неща. Поставени обаче под стъкло, те се превръщат в специална ценност.“

Днес, когато сме заобиколени от огромно разнообразие от образи и предмети, ни е трудно да си представим каква безкрайна изобретателност е била необходима на българските художници, формирани в годините на комунизма. Време, в което дори една снимка в западно списание е била способна да преобърне нечий маниер на работа, да тласне нечия художническа кариера в нова посока. Такива примери в българското изкуство има не малко. Именно в онези години художниците се впускат в игра на измисляне и създаване на примамлива реалност зад сивата желязна завеса. От желанието животът да бъде обграден от цветни и интересни предмети, всекидневието да бъде наситено с фантазия се раждат много произведения на изкуството през 80-те години на ХХ век. Разбира се, в българския контекст на връзки, влияния и наследени художествени традиции това става не без помощта на френското изкуство, на примера на художници като Пикасо или Матис, играещи си с лекота с разнообразни материали и цветна образност. Има ли значение какъв е материалът, ако имаш идеи?

Днес, когато тези теми на пръв поглед не стоят на дневен ред, когато все по-рядко публиката си задава въпроси за това как е създадено едно произведение на изкуството, темата за границите на жанровете изглежда несъстоятелна. И въпреки всичко съвсем не е така. Истинската дълбочина и пълнокръвното художествено въздействие на произведението се нуждаят от постоянно артикулиране на механизмите и връзките, довели до неговото създаване. На това се дължат и засега незадоволителните резултати, които получаваме от изкуството, резултат от автоматизирани процеси. Бързото преминаване на вълната на 3D-принтирането, NFT бизнесът или дори изкуственият интелект, който е в стихията си, ни показват още веднъж, че нищо не би могло да замени човешката фантазия и материалността в изкуството.

Божидар Бончев (род.1956 г.) завършва специалност „Керамика“ при проф. Венко Колев в Националната художествена академия през 1984 г. От 1986 г. е преподавател в НХА, до 2015 г. е ръководител на катедра „Керамика“. През 1996–1998 г. е гостуващ лектор в Whitwoth College в Спокейн (САЩ). Има многобройни самостоятелни изложби и участия в групови изложби у нас и в Париж, Сиатъл, Вашингтон, Такома, Ню Йорк, Виена, Женева и др. Негови работи са притежание на Националната галерия, Музея на приложни изкуства в София, колекциите на Международното биенале за керамика в Порву, Финландия, на Биеналето на керамиката в Тюфе, Франция, на Фондацията за керамично изкуство „Арчи Брей“, САЩ.