Култура / Брой 6 (3009), Юли 2024

През февруари миналата година на официален обяд в Киев, даден за министрите на културата на Украйна и Франция, беше повдигната темата за дома на Булгаков, днес известен музей. Някои от присъстващите украински творци бяха на мнение, че той трябва да бъде затворен, позиция, която вече беше набрала скорост в украинското общество.

Михаил Булгаков (1891–1940), великият автор на „Майстора и Маргарита“, е роден в този дом (в руско семейство) и израства в него, през младостта си посещава елитна гимназия в Киев. Той е писал за Киев: първото му значимо произведение, романът „Бялата гвардия“, описва дилемите на представители на киевската интелигенция, попаднали във водовъртежа на гражданската война, и е нагазил в тънкостите на украинската политика след революцията, когато е обявена независимостта на страната и режимите един след друг вземат властта и се опитват да я задържат. Той обаче не може да приеме идеята за украинска независимост. Позовавайки се на опитите на хетман Симон Петлюра да наложи украинския език, той пише: „Кой тероризира руското население с този гнусен език, който изобщо не съществува?“.

Зададох си въпроса кой следва да се разглежда като украински писател няколко месеца след началото на войната, докато разглеждах моите рафтове с руски книги и се питах дали трябва да отделя украинците. Няколко години по-рано бях започнал такъв процес с германците и австроунгарците и това се оказа доста просветляващо: с изключение на Клайст, всички мои любими немскоезични автори се озоваха на австроунгарските рафтове – Кафка, разбира се, заедно с Рилке, Музил и някои други.

Ала трябваше ли да постъпя така и с руснаците, кого точно трябваше да разглеждам като украински писател? Какви да са критериите? Само езикът не би бил достатъчен, нито чистата география, нито дори собственото мнение на автора. Забелязах, докато изучавах различни биографии, че отделянето на украинците от руснаците може да се окаже не само твърде объркан, но и изключително политически процес. Усилието да разгадая кой може да се смята за украински писател, бързо ме отведе в лабиринт от лични истории, които разкриват много за природата на империите и техните многоезични жители, за войните и променящите се граници, за създаването на нациите и тяхното потискане.

Ала трябва все отнякъде да започнеш и аз започнах със сядане и взиране в гръбчетата на книгите. Очевидно романи и стихове, написани на украински, биха могли да бъдат отправната точка. За мой голям срам открих, че притежавам само един том с преведена избрана поезия на Тарас Шевченко (1814–1861), създателя на съвременния украински литературен език. И има толкова много други, които още не съм чел. Независима Украйна е създала десетки фантастични писатели като Юрий Андрухович (род. 1960 г.), когото моят каталонски издател, вече покойник, Жауме Валкорба познаваше добре и ми разказваше много за него; Сергий Жадан (род. 1974 г.), на чието поетично четене в Харков бях през май 2022 г., докато руснаците все още бомбардираха града, или Виктория Амелина (1986–2023), убита миналата години в Краматорск при целенасочена руска ракетна атака няколко дни след като бях на една сцена с нея на литературен фестивал в Киев.

Що се отнася до по-ранните времена, откъде да започна? Най-популярните украински писатели от XIX в. след Шевченко са Иван Франко (1856–1916) и Леся Украинка, псевдоним на Лариса Косач (1871–1913). Как така техни книги никога не стигнаха до мен нито по време на моето следване, нито по-късно? От моята днешна гледна точка предразсъдъците спрямо украинската литература са очевидни: чешки, полски или югославски писатели (спомнете си Кундера, Гомбрович, Андрич) се превеждат и изучават много повече от който да било украинец. В университетите, когато бях студент, но и днес се преподава руска и източноевропейска литература, но колко институции в Америка или Европа включват дори един украински писател в учебните си програми?

Животът и съдбата на украинскоезичните писатели от ХХ в. са тясно свързани с историята на руската власт. Мнозина от тях принадлежат към т.нар. „Разстрелян ренесанс“: големия разцвет на украинскоезичната проза, поезия и драма, настъпил през 20-те години на миналия век, когато на Украинската съветска социалистическа република за известно време е предоставена широка политическа и езикова автономия, преди да бъде брутално посечена от репресиите на Сталин. Някои като Павло Тичина (1891–1967) или Максим Рилски (1895–1964) се промъкват, нагаждайки се с противоречив резултат към социалистическия реализъм, зададен от режима. Други като Остап Вишня (1889–1956), „украинския Марк Твен“, прекарват дълги години в ГУЛаг, но оцеляват.

Трети пък имат по-малко късмет. Микола Хвильов (1893–1933), смятан за най-талантлив сред писателите от своето поколение, се самоубива, когато репресиите се увеличават; Валерян Пидмогилни (1901–1937) е разстрелян на карелските мъртви полета край Сандармох заедно с 300 други украински писатели, романисти, драматурзи, художници и артисти; големият поет Микола Зеров (1890–1937), маякът на неокласическото движение, също е разстрелян.

От по-късните съветско-украински писатели Васил Стус (1938–1985) е най-известният, може би водещият украинскоезичен писател на ХХ в., който след различни престои в наказателни лагери умира вследствие на гладна стачка в прословутия лагер „Перм-36“. Леонид Кисельов (1946–1968) можеше да стане известен колкото Стус, ако не беше починал преждевременно от левкемия. Едва през последната година от краткия си живот той се обръща към украинския език. Една от най-известните му строфи обаче е написана иронично на руски: „Стоя на ръба на бездната / и осъзнавам внезапно, сломен от страх, / че всичко на този свят е само песен, / на украински“.

Ние на Запад все още не сме открили тези съкровища; може би войната и светлината на прожекторите, които тя насочи към Украйна, ще допринесат за разпространението им. Все пак, докато разглеждах моите рафтове, ми се струваше очевидно, че украинската литература като цяло не може да бъде редуцирана до литература, написана на украински език. Днес, както и през вековете на монголско, руско, полско-литовско и австроунгарско владичество Украйна е многонационална и многоезична страна, такава е и нейната литература.

Сред моите австроунгарци например е Леополд фон Захер-Мазох (1836–1895) от Лемберг (днес Лвов), автор, чието творчество навлиза в много по-интересна територия от психологическото състояние, печално наречено на него. Тук са също Грегор фон Рецори (1914–1998) и Паул Целан (1920–1970), и двамата родени в днешния град Чернивци, който е австрийският Черновиц, когато е роден Фон Рецори, и румънският Чернауци, когато се появява Целан.

Не притежавам произведения на Шолем Алейхем (1859–1916), големия автор, пишещ на идиш, който идва от сърцето на Украйна, по-точно от Переяслав на левия бряг на Днепър, южно от Киев. Но когато се обърна към моя полски рафт, там стои невероятният Бруно Шулц (1892–1942), роден (както Иван Франко, който избира да пише на украински) в полския Дрогобич, днес в Украйна, и е убит там по време на немската окупация. Какво да правим с тях? Местата, на които те са живели, тогава не са били в Украйна, ала днес са и те също трябва да бъдат приобщени към нейната литературна история.

Крим принадлежи на Украйна, както и тюркскоезичната литература на кримските татари. Основите ѝ са положени през 1883 г. от пантюркския политик и интелектуалец Исмаил Бей Гаспрински (1851–1914), който основава „Терджиман“, вестник, популяризирал едно поколение кримскотатарски писатели като Шевки Бекторе (1888–1961), който създава първата опростена арабска азбука, замислена специално за неговия майчин език, и прекарва по-голямата част от живота си в ГУЛаг, или Бекир Ваап оглу Чобан-заде (1893–1937) и Абдула Латиф-заде (1890–1938), и двамата разстреляни по време на Голямата чистка[1].

През 1944 г. целият народ на кримските татари е обвинен в колективна колаборация с нацистите и депортиран в Централна Азия. За мнозинството от тях завръщането в Крим става възможно едва след обявяването на независимостта на Украйна през 1991 г. Съвременни автори като Дженгиз Дагджи (1919–2011) и Шакир Селим (1942–2008) принадлежат към поколението, преживяло както депортацията, така и завръщането в родината.

Както и при Шолем Алейхем, повечето справочници и университетски учебни програми етикетират Исак Бабел (1894–1940), евреин от Одеса, убит при Сталин, Морис Симашко (1924–2000), друг евреин от Одеса, който прекарва по-голямата част от живота си в Казахстан, или Василий Гросман (1905–1964), евреин от Бердичив (където майка му е била убита от нацистите), когото лично аз смятам за най-великия писател, създаден в Съветския съюз, като „руски“ или „руско-еврейски“, нещо, което самите те вероятно биха сметнали за твърде странно. Съветски автори би било по-точно. Всички те са родени в Украйна, която в цялото си диво разнообразие подхранва произведенията им, и през 2024 г. няма никакво основание да не ги наречем украински писатели.

Нещата се усложняват, щом стигнем до сърцевината на „руския“ канон. Защото в сложната мрежа от идентичности в Руската империя много рускоезични писатели, родени в Украйна, въпреки своя произход – чисто украински, казашки или в голяма степен смесен, което е толкова често срещано – са се представяли и са гледали на себе си по възможност като на руснаци или руски писатели. Гузна съвест на колонизирани интелектуалци? Желание да се излезе от провинциалния статус чрез идентификация с доминантната група?

Това със сигурност е случаят, наред с много други, на Николай Гогол (или на украински Микола Хохол, 1809–1852) – най-известния и обичан автор от Украйна. В свободното си време баща му пише поезия както на руски, така и на украински, а у дома, в малкото казашко градче в Полтавска област, семейството говори и на двата езика. Ала стремежът на младия Гогол към литературна слава го кара да избере руския за език на своите произведения.

Ранните му украински разкази от „Вечери в селцето край Диканка“ не са толкова известни, колкото по-късните му петербургски повести „Нос“, „Шинел“ или неговия шедьовър „Мъртви души“; за известно време това дава повод на колегите му да го пренебрегват като регионален автор, „малорусин“, както наричат украинците по онова време, макар и много талантлив. Гогол обаче скоро се превръща в пламенен славянофил, обсебен от божествената мисия на царя и на Руската православна църква, а в замяна Русия го прегръща като един от нея. Ала това не е причина да го подредим от руската страна на рафта и украинците трябва недвусмислено да си го поискат обратно.

Има и много други. Анатолий Кузнецов (1929–1979), роденият в Киев автор на „Бабий Яр“, „документ под формата на повест“, несъмнено е украински писател. Ала кой знае, че поетесата Анна Ахматова (1889–1966), чийто баща Андрей Хоренко произхожда от украинско-казашкото дворянство, е родена в Одеса, ходила е на училище в Киев и е следвала право в Киевския университет?

А защо Владимир Маяковски (1893–1930), роден близо до Кутаиси в Грузия, чийто баща е колкото от руски, толкова и от запорожкоказашки произход, а майка му носи името Павленко, трябва да се смята за руснак? Това е империя, хората се смесват и често се местят. Ала дори да не изтъкват или възпяват произхода си, те не го забравят.

Типичен пример е Константин Паустовски (1892–1968), който може би щеше да спечели Нобеловата награда през 1965 г., ако го нямаше официалното руско възражение, гарантирало наградата на далеч по-покорния Михаил Шолохов. В своите мемоари Паустовски възхвалява красотата на великите руски гори и описва дълбоката си емоционална обвързаност с Русия, най-вече южните региони до Брянск, където прекарва известен период от детството си. Подобно на множество деца в империята, и той е със смесен произход: дядо му по бащина линия е запорожки казак и каруцар, който упражнява занаята си по пътищата между Днепър и Юга, след руско-турските войни той си довежда жена туркиня от България. Бабата на Паустовски по майчина линия пък е полякиня.

Въпреки че е роден в Москва, където баща му – железопътен техник, е пратен по онова време, той израства в Киев и владее еднакво добре руски, украински и полски. Когато цар Николай II посещава Първа киевска гимназия (същата, в която учи и Булгаков) през септември 1911 г., два дена след убийството на министър-председателя Пьотр Столипин в Киевската опера (Паустовски е свидетел и го описва), той провежда следния кратък диалог с бъдещия автор: „Малорусин ли си?“. „Да, Ваше величество“, отвръща младият Константин. В моята библиотека Паустовски – независимо от това, което самият той би могъл да мисли по-късно в живота си, също ще се окаже от украинската страна.

След обяда, който описах в началото на есето, обсъдих (на руски) въпроса за музея на Булгаков с Мирослав Лаюк, млад украински писател, вече публикувал няколко романа и сборници с поезия. Той също смяташе, че музеят трябва да бъде затворен. „Булгаков е бил руски империалист“, аргументира се той. „Творчеството му е изпълнено с презрение към украинците, към малорусите.“ „Няма никакво значение както е мислил – отвърнах аз. – Няма значение дали е бил империалистическо копеле. Той ви принадлежи. Във френската литература също имаме много расисти, империалисти, антисемити, колаборационисти с нацистите. Селин беше пълно копеле, ала никой не би спорил дали е френски писател.“

Лаюк призна, че донякъде съм прав. „Но ще трябва да изчакаме края на войната, за да проведем дискусията за Булгаков.“ E, днес това не е приоритет за никого. Войната на Русия срещу Украйна, ако съдим по опустошените музеи и унищоженото велико украинско наследство, е война срещу украинската култура. И когато в този конфликт възниква една нова Украйна и нейната идентичност е колкото провокирана, толкова и затвърдена във военните години, въпросът каква Украйна искат украинците със своя културна и литературна история, е решаващият въпрос. Русия твърди, че е анексирала големи части от украинската територия, което се надяваме да не продължи дълго. Защо в замяна Украйна да не анексира големи части от „руската литература“?

Есето е публикувано в немския вестник „Франкфуртер Рундшау“.

Превод от немски Людмила Димова