Метафизик в конкретното. Разговор с проф. Божидар Кунчев

Метафизик в конкретното. Разговор с проф. Божидар Кунчев

Поезията за него бе одухотворяване на битието, бунт и протест, а не пропаганда на една или друга идеология. Изкуството за него бе една самостойност, която не трябва да обслужва чужди цели. Убеждението му беше, че „поетът трябва да има една хигиена по отношение на различни натрапливи внушения на общото съзнание и на общите предразсъдъци за живота“. С мисълта за злотворната сила на формулите и недоказаните и преднамерени внушения, които скриват истината и се опълчват срещу действителната същност на изкуството, Далчев казваше: „Един принцип, който иска да обясни всичко, в действителност не обяснява нищо“. Тъкмо заради това негово мислене той щеше да бъде дълго време отричан... Той наистина бе чужд на „идеалите“ на онази епоха. Защото, както го е написал, „безсмислено е всяко дело, което не служи на живота, и всяка човешка дейност, която няма за цел щастието на човечеството...“. Безумие бе, че го дефинират като чужд на народа си. Този „чужд“ на своя народ поет един ден ще напише прекрасното си стихотворение „Към родината“ – навярно едно от най-добрите в пренаситената ни с фалшив патос патриотична лирика... Колкото до неговия „субективизъм“, Далчев не би могъл да бъде друг. Самият той се нарича „приватен поет“, автор, който пише само от свое име, защото винаги е държал „на своята автономия от живота“. [...]

Писмо за вярата

Има хора, които вярват и тази им вяра ги спасява. Моят страх очевидно е признак на недоверие към всички и всичко. Аз винаги имам едно „ами ако“. Разбирам, че това е лошо, вредно, но не мога да направя нищо. Това ми е, изглежда, природата. Но природата е първи навик, както навикът е втора природа – казва Паскал. Аз се надявам, че ще мога да преодолея този „първи навик“. Пиша „ще мога“, а знам, че аз нищо не мога, и чакам. Друг да го промени у мене. Аз намерих един прекрасен израз у апостол Павел: „дълготърпението на надеждата“. [...]

Хуманизъм и дегероизация

Далчев знаеше много, беше безспорно един от най-културните, от най-начетените и широко образовани български писатели, но тъкмо поради това изпитваше болезнено и сократовско скептично съзнание за белите полета и границите на личното познание. Монтеновото Que sais-je („Какво зная аз“) беше и негово. Веднъж сподели: „Някои мислят, че притежавам голяма ерудиция. А аз се движа само там, където мога“. Тъй да е – но все пак твърде голям беше културологичният терен, върху който съумяваше „да се движи“ свободно. [...]