Култура / Брой 6 (3009), Юли 2024

За огромно съжаление, липсва професионална литературна анкета с Атанас Далчев. От 1959 г. Никола Младенов, прожекционист в кино „Солун“ и автор на басни, записва „уловени думи“, изречени по време на разходките си с големия поет. Повечето от тях са събрани в книгата „Разговори с Атанас Далчев. Големият наш европеец“, 1999 г., издание на автора в нищожен тираж

Сенкевич и „Камо грядеши“

Веднъж споменах за Хенрих Сенкевич и специално за романа му „Камо грядеши“ (Quo vadis).

– За него казват, че не сядал да пише, докато първо не му се разкрие картина на романа или разказа, както застаналият модел пред художника.

Но нека поговорим за този роман, който Сенкевич поставя на второ място след „Кръстоносци“… Твърде патриотичен е този човек и борбата за спасяването на Полша го интересува повече от всичко. И той е прав. Родината преди всичко. Но свободата на една страна не зависи само от голямата личност. А иначе тази свобода трябва да бъде и негова. Струва ми се, че той е обърнал на света повече внимание с този роман, отколкото с останалите си романи. Патриотизмът е вътрешна работа. За препоръчване е човек да не се увлича в пропагандирането му. Надутите гърди като че ли намаляват ентусиазма, а оттам и ефекта му. Нали говорихме за многото страници, за обемистите книги, които могат да ни учудят, но топлината на ядката няма ли я в тях, нищо не помага. В този роман се вижда големият художник… Ако речеш да му търсиш сметка, недостатъците ще се появят от дебнещата враждебност, но романът си има своята тежест, а тя се състои в симпатията, увлекателността, умението да разкрие онова време при зараждането на християнството, като да е живял в него. Това е един благословен епос, който трудно се създава и само роденият за него може да го пресъздаде. А той го е пресъздал така, че да му вярваш, да се увличаш и да казваш всичко хубаво и добро за него. Като една хубавица, която увлича с красотата си, която може и да не е съвършена, защото съвършенството може да навреди на другото, но важно е, че има притегателната сила.

Сенкевич се е ровил в дълбоката старина заедно с Тацит, та е изровил този бисер за славата на съвременността. Този бисер е бил и едно семе, за да израсне мощният дъб на християнството… В старините на Италия, тази благословена страна, се крият такива новости, каквито нашата съвременност не може да покаже. Може само да повдигне тежкия камък на възкресението. Миналото е вечност, а настоящето е мигновено дращене на грамофонната игла по плочата.

Често съм съжалявал, че една добре написана книга, книга за милиони, не ми се е удавало да прочета още веднъж. Чувствал съм, че съм забравил един стар приятел, на когото съм вярвал. Повторното четене на такава книга е като първи път четене. Едва тогава тя разкрива свойта сила или силата на съдържанието си. На добрата книга трябва да се пеят химни. Като да е писана само за мен или за някой друг, тя е наистина създателка на началото на света, както твърди Библията за словото като първична сила.

Да си обработваме градината

Попитах го предпазливо:

– Вие не обичате антологиите. Как тогава сте имали намерение да съставите антология за един от мрачните периоди – старостта.

– Младенов, ти все гледаш да ме пипнеш на слабото място, но това не ми е неприятно. Навярно си прочел, че то е една форма на критика, а също и че обичам противоречията. Не съм гледал утешително на старостта, но с тази антология не бих искал да напиша некролог за нея, а да бъде нещо като предупреждение за човека да се държи по-далече от нея. Но колкото и да се пази… тя все ще го нагази.

Далчев се засмя на сполучливата рима. Засмях се и аз, като отбелязах:

– Но сигурно тази антология не би била съставена в духа на Мопасановите герои, които, след като ги е напуснала младостта, се виждат напълно опустошени и вече сигурни кандидати за смъртта.

– Въпреки наистина безутешното положение, не съм съгласен с неговите сълзливци, които пропиляват времето на старостта, без да я използват. А старостта, както и бездетието си имат своята хубост. Есента и зимата също. Аз почитам старостта, защото тя ми е дала дори повече от това, което съм търсил в младостта си с нейния буен период. Долното течение на реката е по-живописно и плодородно. Да съжаляваш постоянно за младостта, която е отминала, е губене на време. Старостта си има своята положителна страна. По-добре е да се грижим за нея, да я поддържаме, за да не измършавее преждевременно.

– Напълно вярно. И все пак това ще зависи и от състоянието на самата младост, от нейното въздържане в разхищението, което все пак остава за сметка на старостта, като я подяжда.

– Това съм мислил и аз. Има един закон за съхранение на енергията и той е много тясно свързан с младостта и старостта. За мене тя е, както споменах за критиката, един по-късен период в развитието на хората и значително по-дълъг. Тя ме кара да си спомням Тагоровото завещание на смъртта, но то може да се отнесе и за самата старост: „Когато почука смъртта на твоята врата, какво ще ѝ предложиш ти?“ – „О, аз ще ѝ предложа на тази моя гостенка пълната чаша на моя живот. Не, аз няма да я изпратя с празни ръце. Всичкото плодородие на моите есенни дни и нощи. Всичката жетва и всичко спестено от труда на моя живот аз ще сложа пред нея в края на моя живот, когато почука на вратата ми.“ Колко утешително и мъдро го е казал този индус – там, където смъртта е като че ли е най-опустошителна по земята. Огромна е разликата в неговата широта и примирение, бих казал олимпийско, пред тази на Мопасан и Толстой, които също са прави, защото животът е жесток и неутешим, кому е нужно да се представя ужасът при отиването към кланицата. Вярата в отвъдния живот, макар и сляпа, все пак носи някаква утеха, но при тези изплашени художници – никаква. При тях мъката се раздвоява: очакването и оплакването, а като дойде смъртта, още веднъж.

Умението да остарееш е много по-разумно в живота, отколкото да рониш сълзи, че те е настигнала старостта и от нея да гледаш със завист отминалата младост. Но младостта не е толкова съблазнително нещо, както мнозина си я представят и копнеят по нея, особено тези, които са страдали в нея, а те не са малко. Тя е била най-желана за Гьоте, този галеник на съдбата с право е плакал и въздишал за нея: „Ах, кой ли би ми върнал дните на младостта и любовта!“. Но колко като Гьоте са имали такава завидна младост?

 – Най-малко аз бих се похвалил с тази младост и бих желал да се върне тя – решително допълних аз. – Добра беше, но добре че си отиде.

– Ти сигурно си имал малко радости в нея. Е, аз поначало не съм толкова против младостта, защото съм имал и хубави спомени и изживявания. Но хубави и лоши, те си заминават с пъстрия кипеж на живота… Доволни или не, е без значение и нека не бъдем просяци пред младостта с треперещи ръце, очаквайки от нея нещо да се върне. Скръбта нищо положително не може да ни даде.

Монтен в първия том на своите „Опити“ пише за скръбта: „Аз съм съвсем чужд на това чувство; нито го обичам, нито го уважавам, макар че целият свят единодушно го приема като нещо изключително почтено. В него обличат мъдростта, добродетелта, съвестта – глупава и мръсна одежда, която винаги носи вреда!...“.

Та както вече споменах, антология за старостта бих съставил от литературна страна, а също и за назидание и за пример, който не бива да се следва.

Не съм имал намерение да отчайвам хората, а да внуша, че в по-изгодно положение са тези, които не ѝ обръщат много внимание или я носят като нещо обикновено, неизбежно, без страх и отчаяние.

Сълзите премрежват погледа и по-разумно е да се избърсват навреме и да не ги оставим много да текат, защото от тях животът не спира и така в него можем да изпуснем нещо, което би ни било полезно.

Да скърбиш, значи да се съгласяваш с това, което е причинило скръбта ти. Нека пред старостта и това, което е зад нея, да се държим по цезаровски, а също така и: „Да си обработваме градината!“.