Култура / Брой 7 (3010), Септември 2024

Ние изневиделица попаднахме в суровия и всестранно регламентиран свят на възрастните: като тях ходехме по лагер-школи, по ленински съботници и бригади; като тях марширувахме и пеехме до прегракване по първомайски, по октомврийски и най-вече по деветосептемврийски манифестации „Води ни, Партийо, води ни!“; като тях, вдигнали в сурова закана срещу класовия враг юмрук, скандирахме „Да живее Бе-Ка-Пе!“; като тях проклинахме по плакати и лозунги хищния англоамерикански империализъм.

Аз съм щастливец по рождение. При това – без суеверие и без приноса на астрологията. Роден съм, с други думи, не под щастлива звезда, а на щастлива дата. Или по-точно – през щастливата 1944 г. – годината на свободата. Всички малчугани от нашето поколение батковците и чичковците в центъра и по места наричаха „връстници на свободата“ – дори класната ни ръководителка се гордееше с питомците си. Отначало се гордеехме и ние, но с времето гордостта ни додея – за разлика от играта на доктори, гордостта не ни носеше наслада. Вярно е, че бяхме отрупани с куп привилегии – от нашия випуск подбираха и училищните знаменосци, и отрядните, и дружинните секретари, и активистите на художествената самодейност, и председателите на кръжоците, и първите фаланги по манифестациите – но с годините всичко това доскуча. Защото от нас се искаше повече, отколкото от другите деца: така привилегировани и фаворизирани, ние трябваше да служим за пример, да бъдем винаги най-послушните и най-акуратните, а това не ни се нравеше особено. Едно дете не мечтае да е послушно и акуратно – да го оставят да си бъде дете мечтае. Възрастните ни уверяваха, че предимствата, с които ни удостояваха, са особена морална и гражданска чест, но ние не искахме особена морална и гражданска чест – да изживеем детството си искахме. А отговорностите, с които тази чест ни натоварваше, като че ли затлачваха детството ни – в него нищо детско не остана и всички ние без време се превърнахме в малки възрастни.

Така, вместо в чаровното безгрижие и в спонтанността на детството, ние изневиделица попаднахме в суровия и всестранно регламентиран свят на възрастните: като тях развивахме кръжочна дейност; като тях свиквахме заседания; като тях събирахме за нуждите на народното стопанство стара хартия, желязо, че и дървесна пепел; като тях ходехме по лагер-школи, по ленински съботници и бригади; като тях марширувахме и пеехме до прегракване по първомайски, по октомврийски и най-вече по деветосептемврийски манифестации „Води ни, Партийо, води ни!“; като тях, вдигнали в сурова закана срещу класовия враг юмрук, скандирахме „Да живее Бе-Ка-Пе!“; като тях проклинахме по плакати и лозунги хищния англоамерикански империализъм. Единствената разлика между нас и възрастните бе, че ние носехме на вратовете си червени пионерски връзки, а те не носеха. „Нищо – мислехме си ние, – те пък сигурно в сърцата си ги носят.“ Червена ли е една връзка, все някъде трябва да я понесе човек – я на врата, а в сърцето. Разлика няма – и вратът, и сърцето са все човешки органи.

А на път към поредния ленински съботник и към поредната лагер-школа, към светлото комунистическо бъдеще на път, пеехме хорово „В дружба пионерите крепнат и растат”. И хорово допявахме:

Вей се, вей се, моя връзка алена,
трепкай ти на моите гърди!
Като знамето на Ленина и Сталина,
като знамето на Димитров си ти!

После, след някоя и друга година, се зададе поредният конгрес на КПСС и Сталин изчезна безследно от текста на бойката ни песничка – както изчезна и от антуража на самата КПСС. Но изчезвайки, остана чрез имената и каузите на неговите сподвижници Ленин и Димитров, които никоя земна и никоя небесна сила, никоя десталинизация, никоя реформация и никоя либерализация не бе в състояние да помръдне от плътта на историята, в която бяха побили завинаги кол. И до днес за хиляди сънародници техните имена са не имена на престъпници и масови убийци, саморазправили се със свободите и правата на цели народи, а имена на идоли, на бащи и вождове на цялото прогресивно човечество.

И така, време е за равносметка. Какво ми даде и какво ми отне деветосептемврийското наследство, с какво ме ощастливи и с какво ме обезщастливи отпуснатата свише привилегия да съм връстник на свободата? За мен и за всички мои свободолюбиви връстници това бе не привилегия, а проклятие, зла участ да се родим в годината не на свободата, а на робството. Детството ни бе арестувано, реквизирано, одържавено и поставено в услуга на ненаситното тщеславие, на хищните пропагандни нужди на Партията-ръководителка. Едно похитено и опустошено, едно ограбено до последната искрица спонтанност детство – не толкова чрез пионерската връзка на гърдите ни, а чрез нейната символика. Която и през ваканциите ни аленееше тревожно като сигнална лампа.

Препоръчваните от дружинната партийно-политически книги като „Павлик Морозов“, като „Синът на полка“ и „Овчарчето Калитко“ отначало ни отегчиха, а после ни отвратиха. По техните страници и сюжети ние не откривахме себе си – партийната доктрина откривахме. Процеса обобщават най-точно строфите на Стефан Цанев:

Ний четяхме книжчици разни,
в които всичко се раз-я-сняваше.
И от всички тези ясноти
по-неясно всичко ставаше.

След като несъвместимостта между привилегирования ни статут на връстници на свободата и детството ни стана непоносима, ние се загледахме дяволито в други, забранени четива. Всички връстници на свободата знаят, че по училища и квартали тайничко се разпространяваха унаследени от Царство България заглавия на приключенски романи за безстрашни мореплаватели и авантюристи, за пирати, индианци, ловци, търсачи на съкровища и трапери. Тези недолюбвани от партийната цензура романи и пътеписи се бяха промъкнали инкогнито в новото време, а ние, невръстните връстници на свободата, ги издирвахме с ленинска упоритост по тавани и мазета, четяхме ги с ненаситно детско любопитство, а после си ги разменяхме. Спомням си цветната поредица „Приключенията на тримата скаути“. По кориците на всяка от многобройните книжки бяха изрисувани нашите нови другарчета – скаутите. И те носеха като нас яркоцветни вратовръзки. Но за разлика от нашите, цветът на техните вратовръзки не символизираше преданост към една или друга политическа партия и нейната идеология – принадлежност към съответната скаутска дружина символизираше. Не ние – те бяха истинските връстници на свободата, те пропагандираха детството като такова – ние пропагандирахме идеологизираното мракобесие. Също като такова.