Култура / Брой 9 (3012), Ноември 2024

Разговор с френския философ Жан-Люк Марион

„Има любов тогава, когато принципът на равенство (между следствието и причината) бъде отменен. Дори може да се каже, че има любов, когато нямаш никакви основания да обичаш, но въпреки това обичаш.“ Размисъл върху „еднозначността на любовта“ пред сп. Philosophoire

Любовта не е философско понятие, подобно на други понятия; любовта е основанието на самия акт на философстването, ако изхождаме от дефиницията на Платон, че тя е „любов към мъдростта“. Вие казвате, че любовта е „солта и смисълът на нашия живот“. Защо това толкова често се забравя в историята на мисълта?

Можем да четем историята на философията, изхождайки от множество големи разкази. Един от тях е несъмнено този, предложен от Хайдегер, отнасящ се до битието и неговата забрава. Но тази забрава ни помага да забравим друга една забрава, забравата на philein във philosophia. Факт е, че не сме в състояние точно да преведем philein чрез обичам (вътре се долавя и нещо като „да се познаем“), което е един от знаците, че не разполагаме с понятия, които да ни върнат в отправната точка. Исторически факт е, че съдбата на философията в продължение на векове е била обвързана с philein, както у гърците, така и у християните, включително чак до XV–XVI в.

Искате да кажете, че модерността, която започва с Декарт, започва да не разбира какво е любовта?

Като историк на философията бях буквално стъписан от факта, че с издигането на „егото“ като принцип (Декарт) въпросът за philein е подложен на реинтерпретация. В основополагащия философски акт на разбирането, какъвто е cogitatio, любовта е сведена до ранга на една от неговите разновидности. Бидейки тайнствено и решаващо събитие, въпросът за любовта престава да се изучава от „първата философия“, както и от спекулативната теология (нека си спомним какво е значението на коментарите на Песен на песните в християнската традиция), за да се окаже подчинен на „егото“ и почти маргинализиран в теорията за страстите.

Във вашите „Пролегомени на любовта“ (1986) вие пишете: „Обичта не е в това да гледаш, нито да бъдеш видян, нито да желаеш или да предизвикваш желание, а е в това да усетиш предварителното кръстосване на погледите… Удоволствието на очите изкривява удоволствието на погледите…“. Кое е в основата на вашето разбиране за любовта, което сякаш отхвърля и еротичното, и етическото начало?

Когато удвояваме любовта до любов на желанието, страстна и доминирана от субективността, и до рационална любов, доминирана от етическото, тогава любовта отслабва и изпада в криза.

Но да се върнем към онова, което споменах преди малко – към традицията на коментарите върху Песен на песните у отците на Църквата, били те гърци или латинци, към средновековните, но и към някои модерни автори. Винаги се питаме, дори с вълнението на стар юноша, познал „нещата от живота“, дали Песен на песните не е всъщност еротичен текст, коментиран по мистичен начин, а не изначално богословски текст за отношенията между избрания народ и неговия Бог. Отговорът се съдържа в поставянето под въпрос на въпроса; още щом се постави този въпрос, някак предварително и безкритично решаваме, че има очевидно напрежение, ако не и противоречие между еротичното и мистичното. Но какво знаем за това, особено когато пренебрегваме всичко от духовния живот? Историята на коментарите на Песен на песните – от Ориген до св. Бернар от Клерво – показва, че подобен въпрос никога не е стоял пред тях, тъй като те са знаели много повече от нас за духовния живот, а мнозина от тях и за еротичния живот. Което означава, че намерението на вдъхновения писател е било да каже и да покаже между другото, че любовта като такава си остава еднозначна. Ако сравним този текст с Псалмите, както и с някои библейски разкази за избраността на пророците, разбираме защо вярващият в отношението си с Бога изпада в ситуация, която може да бъде описана само с дискурса на най-радикалната любов, което е напълно разбираемо; затова и отсъствието на Бога е страдание и фрустрация, докато Неговото присъствие е абсолютна наслада, телом и духом.

Има ли еротично наслаждение във връзката на вярващия с неговия Бог?

Има наслаждение, но то само номинално може да бъде уподобено на онова, което доста прибързано определяме като еротично наслаждение. Опитвайки се да опишем трудно поддаващото се на описания наше отношение с Бога, ние мобилизираме големите категории на т.нар. еротична връзка между мъжа и жената, между създанията и други създания. Но ако квалифицираме това отношение като „еротично“, веднага изпадаме в една едновременно пуританска или тривиална редукция, съответна на най-същностния залог, който метафизиката маскира. Докато основната характеристика на „любовния“ дискурс е в това, че едно и също е да казваш, че обичаш и да го правиш. Любовта винаги съхранява един и същи смисъл. Любовта удържа единственото понятие, което не е аналогично; всички останали са подвластни на аналогията: Битието, Благото, Красивото, истинното, в съответствие с принципа, че колкото и голямо да е подобието между Бог и тварта, там винаги се забелязва и също толкова голямо неподобие. Този принцип съдържа само едно изключение: любовта.

Но защо толкова настоявате върху еднозначността на любовта?

Благодатта, ако използваме този доста късен заместител на понятието любов, може да извърши „обожването“ само ако любовта, която изпитвам към другия човек, е идентична с тази, която Бог изпитва към мен и която аз – поне в намеренията си – изпитвам към Него. Любовта е еднозначна, иначе няма „обожване“, няма и Въплъщение. В името на „обожването“, което изисква Въплъщението (според принципа, че „Бог стана човек, за да стане човекът Бог“), любовта трябва да си остане без всякаква двойственост, накратко да бъде еднозначна. Това е положение, от което християнството никога не е отстъпвало. Обръщането във вярата е възможно, защото любовта е еднозначна. Еднозначността е придобивка от предаристотеловската мисъл, възприета от християнската мисъл, затова и еднозначността на понятието любов е нещо характерно за модерността. Интелектуалното предизвикателство на нихилизма е в това, че вече ни е закрит достъпът до еднозначността на любовта.

Тогава любовта „събитие“ ли е?

Да, но да не избързваме толкова. Нека първо кажем, че има любов тогава, когато принципът на равенство (между следствието и причината) бъде отменен. Присъщо за любовта е да съвместява положителното с отрицателното. Дори може да се каже, че има любов, когато нямаш никакви основания да обичаш, но въпреки това обичаш. Любовта става определяща, когато обичаш даден човек, без да има никакви причини за обич, когато обикнеш необичния. Любовта се намесва в ситуации, и то без каквото и да било основание.

Amo quia absurdum est – обичам, защото е абсурдно?

Не, моята позиция не предполага никаква абсурдност. Абсурдът означава липса на разум. Любовта доказва, че е свободна от всякакви основания да обичаш или да не обичаш. Тя сама си тежи на мястото и не е зависима от никакъв абсурд – нито от разума. Тя се подчинява на принципа за недостатъчното основание. Присъщо за любовта е, че недостатъчността ѝ е достатъчна. Тази недостатъчност е достатъчна за нейната сила и за нейното своеобразие, за да се отличава от желанието, което винаги калкулира възможностите си да се осъществи. Любовта не е подвластна на никаква резултатност, средство или основание. 

Превод от френски Тони Николов