Култура / Брой 9 (3012), Ноември 2024

Есе на френския философ Ален (Емил Шартие, 1868–1951), публикувано в книгата му „Размисли върху политиката“ (1934)

Европа е бременна. Детето вече рита с крачета. Какво ще бъде детето? Война или революция? Ще узнаем, когато това „страшно дете“ дойде на бял свят. Винаги зародишът се развива според свой вътрешен закон. И докато ние, колебливите, спорим за формата му, то ще ни спаси или ще ни съсипе. Така детето Бетовен е било вече Бетовен, нараствайки и укрепвайки чрез нещата и хората; и не толкова чрез тях, а чрез себе си. Историята се прави сама, без да чака нашето позволение.  

Така говори пророкът, който е поет. А аз обичам пророка. Но клатя уши по време на проповедта, подобно на червеното магаре, което никой не успява да впрегне. Обичам хора като Леонардо, Микеланджело, Бетовен, Гьоте, Юго; приемам ги такива, каквито са. Всяка частица от тяхното творчество е по тяхно подобие. Не искам нито да избирам, нито да изстъргвам, нито да заличавам. По същия начин възприемам Платон и Аристотел като двама стари приятели; и единият, и другият са съвършени, различават се като розата и карамфила; и тук не искам нито да избирам, нито да изказвам предпочитания, а още по-малко да коригирам. Благодарен съм им, че ги има. И по същия този път се старая да съм благодарен на всеки човек заради неговото съществуване. Докато човекът е сам себе си, докато не се поддава и не подражава, аз го намирам за красив. Художникът поема точно в тази посока; благодарение на силата си да бъде себе си, той явява силата на всяко същество. Природата, колкото и силна да е, е добра и справедлива. Ето защо от онова, което пониква по силата на собствения си закон, аз очаквам някакво благо. Не искам да осакатявам, искам да помагам и допринасям.

Но не почитам Метафорите, нито така наречените разумни същества. Нацията не е същество, революцията не е същество; те са само слама, разпиляна от вятъра. Левиатан не е красив и мъдър. Левиатан е сдружение, кабинет и президент; това е общо мнение, което не е на никого и нищо не означава. Това е статистиката, осредняването; това е редът и дисциплината; това е подражанието на всички от всички, това е безплодният дух на командването и подчинението; това е външната връзка в Европа, която прави от всеки нещо. Четейки Спиноза, който несъмнено е същество, си казвам, че има неизменни същности, потопени в океан от случайности. Историята е океан от случайности.

Не смятам да пренасям към народите предопределението, което прави гениите. Хегел, който решително полага съществуването на мислещия и действащ човек, е наченал разговор за духа на народа. Ала това е само метафора. Отказвам да я приема. Защо? Тъй като не откривам никаква жива тъкан между народите на Европа, жива тъкан, от която да може да произлезе битие, мислещ народ. Интереси, индустрии, конструкции, комуникационни пътища, провизии, архиви – това са само неща, късове злато, желязо и камък, подредени така, макар да е било възможно да бъдат подредени и по друг начин. Не трябва да подчиняваме човека на средството. Механичните връзки, които изграждат един народ, не са нито мисъл, нито дело. Липсва главата. Единството тук е само натрупване. По този начин един голям народ се превръща в голяма казарма или в голяма фабрика или във всеки случай в голяма администрация; така има риск всички големи идеи да погинат и ние виждаме как в някое сдружение с неговите правила идеята веднага умира, а механиката отменя човека.

Ако вярваме в това, значи лошо вярваме. Ако го зачитаме, значи проявяваме неуважение. Историческата неизбежност съществува само защото ние вярваме в нея. Ако хората в Европа вярваха в човека, а не търсеха духа, те биха изграждали политиката си така, както подреждат елементи, обръщайки ги и подчинявайки ги на своята индустрия. Те щяха да правят история или по-скоро да не я правят, без почит и религия. Измамното величие на човека се добавя към човека, както едно нещо се прибавя към друго. Океанът е огромен, но човекът плува в него. Епиктет казва: „Боиш се от голямото море; но за да се удавиш, е достатъчна само малко вода“.

Превод от френски Тони Николов