Култура / Брой 10 (3013), Декември 2024

Монтажистът на „Жертвоприношение“ за последната си среща с режисьора, който си отива на 29 декември 1986 г.

Няма спомен за миналото; па и за това, що има да стане, няма да остане спомен у ония, които бъдат отпосле.
Книга на Еклисиаста, 1:11

Мракът беше толкова наситен през онази юлска нощ, че изглеждаше непроходим, и времето сякаш бе спряло. Единствено музиката, струяща от радиото в колата, и монотонният звук на двигателя служеха за доказателство, че времето наистина тече. Открих гара Шалон сюр Марн в последния момент. Стискайки книгата, която носех за Андрей, и малката си раница, се качих във вагона с въздишка на облекчение. Помолих кондуктора да ме събуди в Щутгарт и зачетох другата книга, която бях взел със себе си. Беше автобиографията на Бунюел, исках да разкажа за нея на Андрей. Заспах, след като научих, че старият Бунюел е мамел, пиейки второто си мартини преди часа, отреден за този ритуал. Дреболии от този род задоволяваха желанието ми да се смея, което бе така характерно за годината на моето сътрудничество с Тарковски.

Щутгарт на светлината на утрото представляваше най-вече бързи погледи в огледалото за обратно виждане. Нямах търпение да стигна до Андрей и при това радостно препускане изникнаха спомени за нашето пътешествие с кола през Германия през септември 1985 г. Карахме с висока скорост, почти неразумно, а колата беше изпълнена с музиката на Бах, Армстронг и Стиви Уондър, докато ние си говорехме за вяра и политика. След пет месеца усилна работа в монтажната можехме да си позволим да сме безгрижни по време на едноседмичното ни пътешествие от Стокхолм до Флоренция. Измежду другите теми говорехме и за Конрад, който в предговора към една от книгите си разглежда задачите пред изкуството. Там той казва, че същинското начало на една творба означава скъсване на връзките между безмилостното галопиране на времето и преходните фази на живота, за да бъдат събудени в сърцата на читателите осъзнатостта за непосредствена общност, тайнството на произхода ни и несигурността на живота.

Та аз бързах да се срещна с Андрей. Пристигнах в санаториума в 9.30 часа сутринта. Сградите бяха „модерни“, както ги определи Андрей с презрение, понеже не можеше да ги понася. Всичко беше функционално, в онази гама на сиви пластмасови нюанси. Утешителната мисъл беше, че на санаториума му се носеше добра слава, що се отнася до медицинската грижа. Когато влязох в стаята му, маестрото си беше в леглото и разбира се, говореше по телефона с лекуващия си лекар, проф. Шварценберг, в Париж. Той се усмихна, махна към един стол да седна и ме подкани да си взема парче торта. Заради болестта сред чертите му най-силно изпъкваха очите: черни като въглени, със закачлива искрица, вечно сновящи. В момента, в който остави слушалката – поток от прегръдки, целувки и въпроси. Извадих книгата от раницата си: Тарковски, „Мисли върху предстоящия покой“, новопубликувана антология на творчеството му. Андрей не беше сред онези суетни колекционери на изрезки от пресата, но долових, че изпита задоволство от книгата. Набързо му разказах за битките ми с френските лаборатории, за да осигуря адекватно качество на копията на „Жертвоприношение“, предназначени за френскоезичния пазар. Андрей беше много взискателен по отношение на техническото качество дори през лошите периоди на болестта си. Помня последните три месеца от сътрудничеството ни, когато трябваше да ни остави да завършим саундтрака, както си го беше намислил. Той присъстваше, докато течеше дублажът на всички актьори, с изключение на главната женска роля, която беше от особена трудност. Оригиналът беше направен на английски от Сюзън Флийтууд. Шведският дублаж нямаше да представлява кой знае какъв проблем, ако не броим една истерична сцена – хлипания, сподавени викове, нечленоразделни писъци, толкова пронизителни, че се оказва невъзможно сцената да бъде повторно пресъздадена при същата „температура“ с друга актриса. Андрей беше намерил актриса, чийто глас наподобяваше този на Сюзън Флийтууд, което ни позволи да използваме поне част от оригиналния саундтрак на сцената. Уви, не му остана време да режисира тази част. Направихме го сами, бързайки, така че до средата на януари 1986 г. целият синхронизиран диалог на филма да може да бъде показан на Андрей. И точно тогава за първи път се срещнахме с него, след като вече беше на легло. Очевидно бе сломен от болестта, но в момента, в който пуснахме видео касетата, маестрото се подпря на възглавниците и отново влезе в професионалната си роля. Изведнъж го заляха вълни от енергия. През онзи 10-часов работен ден той ни даде всички инструкции за следващия етап от работата.

Когато се завърнах в Стокхолм, след разговор с Ерланд Йозефсон аз реших да се обадя по телефона на Андрей и да му предложа ролята да бъде поета от друга актриса. Решението му беше безпристрастно и светкавично: винаги, когато съществува по-добра възможност, трябва да се възползваме от нея без колебание. И така в дублажа на тази роля взеха участие три актриси. Днес дори не съм сигурен коя част от ролята от коя е изиграна: всички те се сляха в героинята на Аделаида.

Ходихме в Париж общо четири пъти, за да покажем резултатите от работата си на нашия маестро, състезавахме се с времето, за да завършим филма. Неговата болест се беше проявила внезапно; никой от нас не беше подготвен за нея. Знаех, че през декември 1985 г. той не се чувстваше добре и се подложи на пълен медицински преглед, но за мен беше изненада, когато на Бъдни вечер, преди да замине за Флоренция, ме помоли да го закарам до летището. По пътя започна да диктува финалната версия на синхронизирания саундтрак, какви да бъдат пространството и контрастът в звуковия образ. Каза ми да сменя посвещението на филма: „На сина ми Андрюша, когото оставям да води битки като тази“, това трябваше да бъде изписано. Той не обърна внимание на въпросите ми, само каза, че вероятно няма да се върне в Стокхолм след Коледа, и ми даде указания да се погрижа филмът да бъде завършен. „Донеси ми го в Италия“, каза. В деня след Рождество научих, че Андрей е болен от рак. Мобилизирахме всички ресурси, за да завършим филма, точно както ни инструктира Андрей, така че това да е изцяло и безспорно филм на Тарковски.

Ала в онзи юлски ден на 1986 г. в Германия той изглеждаше излекуван. Бяхме в приповдигнато настроение, шегувахме се като едно време. Разказах му малко клюки за Бунюел, от когото Андрей се възхищаваше. На моя неуверен руски му преведох откъса за старостта, в който Бунюел съжалява за загубата на апетит и примирението, коeто перспективата за дълъг живот оставя след себе си. Андрей се пресегна към Библията, която държеше върху масичката до леглото си, и прочете от Книга на Еклисиаста: „Суета на суетите, каза Еклисиаст, суета на суетите – всичко е суета!“. Той прелисти още няколко страници и продължи: „Весели се в младостта си, момко, и сърцето ти да вкусва радост през дните на твоята младост; и ходи, където ти сърце тегли и дето ти очи видят; само знай, че за всичко това Бог ще те изведе на съд“.

Религията играеше важна роля в живота на Тарковски и той гореше от желание да се среща с религиозни хора, за да обсъжда с тях проблемите на вярата. Често изпитваше порив да създаде филм по библейски текстове, но се смяташе за твърде малък, за да се захване с такова колосално начинание. Но кой друг можеше да го направи? Заговорихме за бъдещето. Следващият филм на Андрей трябваше да е „Хофманиана“ по стар сценарий, който беше написал в Русия. За двайсет години му бяха позволили да направи само пет филма там, останалото си време той посвещава на преподаването във Филмовата школа и на писането на сценарии. Бяхме планирали да започнем „Хофманиана“ през есента на 1986 г., а същевременно Андрей работеше върху сценарий за „Хамлет“. Що се отнася до работата, той беше великан, но и много дисциплиниран човек, който мразеше безпорядъка и се появяваше на снимки след сериозна подготовка. Много често за мен се оказваше изтощително да следвам темпото му – това не означава, че Тарковски имаше нечовешки изисквания към сътрудниците си, а дава представа за ритъма му. Можех да наблюдавам как функционира системата по време на монтажа. „Жертвоприношение“ съдържа само 120 монтажни връзки, но всяка от тях бе подложена на задълбочен критичен преглед. Да монтираш филм, не означава сляпо да следваш предварително подготвен набор от концепции. Означава творческа работа, извършена между оста на фиксираното виждане и вътрешната динамика на материала. Броят на монтажните връзки не даваше представа за обхвата на трудностите, с които се бяхме сблъскали. На първата прожекция филмът беше дълъг 190 минути. По-нататъшната работа го съкрати с 40 минути. Но единствената изцяло премахната сцена бе тази, в която Александър пише писмо на семейството си.

Тарковски настояваше, че филмовото изкуство е единственото, което може да произвежда реалност буквално в измерението на времето. Филмът е мозайка от време, а в тази конструкция останалите елементи са избор на режисьора. Андрей присъстваше постоянно в процеса по изработването на сценографията, костюмите и монтажа.

Същият детайл характеризираше и сътрудничеството му със Свен Нюквист. Композицията и дължината на кадъра, движенията на актьорите в него зависеха до голяма степен от Тарковски. Той пръв хващаше камерата и коригираше ролите на актьорите според това, което тя му показваше. За Нюквист това означаваше нов начин на работа и той ми е казвал, че е имал известни разногласия с режисьора, докато не осъзнал, че това не е недоверие от страна на Тарковски, а метод на работа.

Разговаряхме за проблемите на киното, за режисьорите и за американското кино. Андрей е бил в Америка, но никога не се е чувствал комфортно там. За него киното беше изкуство младо и освободено от закостенели традиции, и той изпитваше съжаление към талантливите американски режисьори, изложени на комерсиален натиск. Европейските корени на Тарковски не можеха да оцелеят при такъв тип артистична емиграция, макар той да търсеше вдъхновение в поезията и музиката на Далечния изток и да мечтаеше да отиде в Индия и Япония. Въпреки че гледаше много филми, оценката му за тях беше строга. Най-често говореше за Бресон, Антониони, Фелини, Куросава, Вайда, Зануси и Бергман. По този повод си спомням един инцидент през ноември 1985 г., когато Андрей и аз разглеждахме изложба на филмови плакати в Дома на киното в Стокхолм. Аз забелязах Бергман, с когото Тарковски никога не се беше срещал, въпреки че двамата желаеха да се срещнат – той излизаше от един киносалон. Този път срещата изглеждаше толкова естествена, че беше почти неизбежна. Двамата можеха да се видят от петнайсетина метра. Това, което последва, ме озадачи: всеки от тях се завъртя рязко и потегли в своя посока. Ето как двамата велики на този свят се разминаха, без да се докоснат. Спомени от този тип ни занимаваха до края на онази юлска утрин….

Следобедната разходка около санаториума беше ритуал за Андрей. Докато вървяхме, си говорехме за сложната природа на любовта, описана в Книга на Йов – любов, подложена на толкова изпитания, на страдание и в същото време – любов, която поражда болка и нещастие. Разходката продължи около 45 минути, през които изминахме около 300 метра, спирайки за почивка на пейките из околността. Едва тогава осъзнах колко немощен е Андрей. Самата болест в онзи си стадий не беше обезпокоителна, изглеждаше, че опасността е преминала, а подробните планове, които Андрей кроеше за бъдещето, вдъхваха оптимизъм за здравословното му състояние.

Изтощен от усилията, вложени в ходенето, Андрей полегна и се пресегна за Библията. Отново прочете от Книга на Еклисиаста: „Всичко си има време, време има за всяка работа под небето: време да се родиш, и време да умреш; време да садиш, и време да скубеш насаденото… време да плачеш, и време да се смееш; време да тъгуваш, и време да играеш; време да разхвърляш камъни, и време да събираш камъни“. „Помниш ли – попита Андрей, – че исках нашият филм да носи онова заглавие – „Време да разхвърляш камъни и време да събираш камъни“? Не звучеше никак добре на шведски.“ Тарковски лежеше, гледайки иконата на стената в стаята на санаториума. Шумът на гората и звуците на лястовиците замениха думите му. След известно време той продължи да чете: „Видях тая грижа, що Бог е дал на синовете човешки, за да се упражняват в това. Всичко Той е направил да бъде хубаво в свое време, и вложил вечността в сърцето им, макар човек да не постига от начало до край делата, които Бог върши“.

Андрей остави Библията, придърпа одеялото, педантично го приглади и отново се възцари тишина. Не беше тишината на бездната, беше тишина, изпълнена с дълбок размисъл. Влизането на сестрата, която донесе чай и бисквити заедно с лекарството на Андрей, ме върна към тъжната действителност. Тя отнесе недокоснатата супа на Андрей и на един дъх му пожела лека нощ и го попита дали има нужда от нещо – всичко това на някаква смесица от немски, италиански и английски. Андрей кимна и в същото време ми каза на руски, че единственото нещо, от което се нуждае, е да отиде в Италия. Стъмваше се, когато дойде време да си тръгвам. Прегърнахме се и се целунахме, казахме си: „Скоро ще се видим в Италия“. И това беше последната ни среща, на 26 юли 1986 г.

„И ще се върне пръстта в земята, каквото си е била; а духът ще се върне при Бога, Който го е дал. Суета на суетите, каза Еклисиаст, всичко е суета!“ В деня на погребението му в църквата „Св. Сергий“ в Париж държахме свещи и се сбогувахме с великия творец. Свещеникът запали свещ и раздаде пламъка ѝ на хората, които стояха на първия ред. На свой ред те предадоха пламъка нататък, така че накрая от всички свещи, увенчани с танцуващи светлинки, се образува веригата на нашата памет за Андрей Тарковски.

Превод Марина Карчинова

Текстът е публикуван в Sight and Sound, издание на Британския филмов институт.