Култура / Брой 5 (3018), Май 2025

С немския философ Отфрид Хьофе разговаря Михаел Хесе от „Франкфуртер Рундшау“

Отфрид Хьофе (род. 1943 г.), професор в Тюбинген, е сред най-известните философи в Германия. Той от години изследва въпросите на морала и политическата етика, както Аристотел и Кант. През тази година излезе книгата му „Високото изкуство на мъдростта“.

Професор Хьофе, както пише Имануел Кант, никога не е късно да помъдрееш, но не е ли мъдростта отредена на малцина?

Наистина само малцина заслужават високия ранг на мъдреца. Мъдростта не е обвързана с определена прослойка, нито с висок коефициент на интелигентност, с власт, богатство или слава. Без дори да се задълбочаваме, наричаме мъдър човек този, който има изключителни знания и способности. Който е усвоил професията си не като чирак или калфа, а като майстор, се смята за мъдър. Към изключителната професионална компетентност на учителя, на маестрото може да се стреми всеки човек. Ала само малцина имат необходимите предпоставки: достатъчно талант, старание и постижения, за да я постигнат.

Има ли консенсус в историята на философията какво изобщо е мъдростта?

Философията, а вероятно и човечеството трябва да се съгласят, независимо от всички културни различия, че мъдростта е съвършенство, което не може да премине в по-висша степен. Тази превъзходна степен на човешкото – отвъд майсторството в професията – е от значение преди всичко в две области: в знанието и действието. В първия случай можем да я наречем теоретична мъдрост, не е важно само познанието на нещата, а и знанието за причините и най-вече за последните причини и основания. При действието, при практическата мъдрост, иде реч за превъзходна степен на доброто и правилното.

Какво мога да направя, за да стана мъдър? Да чета повече Кант?

Този, който чете Кант и другите велики философи след Платон и Аристотел, получава ясна представа за теоретичната и за практическата мъдрост, но нищо повече. Самата мъдрост се научава чрез упражняването ѝ: чрез постоянното практикуване на познанието в превъзходна степен и на също така ненадминатото добро.

Днес експертните познания са най-важни. Мъдър ли е добрият лекар, или мъдростта е нещо друго?

Нуждаем се без съмнение от експертни познания. Независимо дали е лекар, инженер или юрист – този, който владее професията си, е компетентен, но все още не е мъдър. Един лекар например е мъдър, ако мисли себе си и като състрадателен човек. Тогава той няма да обясни на пациента: „Според статистиката ви остават само няколко месеца живот“. Той ще го насърчи с думите: „Ако при нас се чувствате в добри ръце и не се отказвате от волята и жаждата за живот, имате добри шансове да живеете по-дълго“.

Мнозина придават специално значение на провала в живота. Може ли той да насърчи мъдростта?

Зависи от вида на провала. Този, който преживява провала на своята житейска мечта, например да направи страхотна кариера, вероятно не е бил достатъчно мъдър. От друга страна, получилият тежки удари от съдбата, които не би могъл да избегне, показва своята мъдрост в начина, по който се справя с тях. Мъдър е онзи, който не губи самоуважение и воля за живот.

Само възрастните ли могат да бъдат мъдри, или това е възможно и при младите?

Има три предпоставки за мъдрост, които човек изпълнява по-скоро в напреднала възраст: той рядко придобива необходимия житейски опит на млади години. В ранните етапи на живота той едва ли притежава способността да се справя уверено с неизбежните разочарования и загуби. Не на последно място, едва в напреднала възраст обичайните критерии за успех в живота, власт, просперитет и престиж отстъпват пред по-съществените неща. Помъдрелите ценят екзистенциално по-важни цели като самоуважението и признанието от хора, на които държим, както и снизходителността към грешките – на ближните и своите. Но никой не помъдрява сякаш от само себе си с напредването на възрастта. Опитът го потвърждава: твърде много хора се превръщат в недоволни мърморковци.

Имате и книга за завръщането на добродетелта. Доскоро тя се смяташе за нещо остаряло?

Една от причините за изгубения интерес към нея се крие в силно ограниченото разбиране за добродетелта. Мнозина мислят само за така наречените буржоазни добродетели като точност, любов към реда, пестеливост и трудолюбие. Тези нагласи едва ли трябва да бъдат презирани, но те нямат важността на онези черти на характера, които с право все още ценим. Тъй като става дума за добродетели, те доказват трайната си значимост в делата.

Какви добродетели са важни за нас днес?

Добродетелите, както показват личният и общественият живот, в никакъв случай не са остарели, те са все така от голямо значение. Нека се спрем на основните четири класически добродетели: разумност, която не се подчинява на всяка възникнала нужда и на всички гръмки претенции както в личния, така и в обществения живот; гражданска смелост, която се справя с опасностите в живота и професията; разсъдителност – да си в състояние да изпълниш задълженията си в зависимост от ситуацията. Четвъртата от тези кардинални добродетели – справедливостта, играе основна роля, тъй като се позоваваме на нея, когато се твърди, че има пропуски в правосъдието. Друга ключова нормативна дума в обществените дебати – солидарността, има ранг на квазидобродетел. Същото се отнася и за нагласите на добрия гражданин като готовност за сътрудничество, взаимно уважение и толерантност, а при политиците, но и в личния и професионален живот – и способност да правиш компромиси.

Преоткриват ли немските философи добродетелта, или тази тенденция идва от англосаксонските страни?

Всеки, който се занимава единствено с англоезичната морална философия, може да се поддаде на тази заблуда. В интерес на истината съществува и значим германски дебат. През 1958 г. англичанката Гъртруд Е. Анскомб публикува – само – едно съчинение за реабилитацията на добродетелта и погрешно смята, че то е контрапункт на Кантовата етика. През същата година обаче тюбингенският философ и педагог Фридрих Болнов публикува по-широко тематично изследване, изчерпателна книга за природата и промяната на добродетелите. Почти две десетилетия по-късно, през 1977 г., се появяват есеистичните размисли на философа Йозеф Пипер, който всъщност не е признат от всички свои колеги, върху класическите четири основни добродетели – благоразумие, справедливост, смелост, умереност.[1]

По какво се отличават представите за добродетелта от тези на Платон и Аристотел?

В сърцевината си днешните представи за добродетелта са същите като тези на Платон и Аристотел: става въпрос за черти от характера на човека, които определят неговата личност като втора природа. И днес по същия начин се учим на тях – както при свиренето на пиано, а не както при историята на музиката, а именно не чрез книги за добродетелите, а чрез непрестанното им практикуване. От друга страна, виждам разлика в нарастващото значение, което се придава днес, на нагласите, наречени от мен квазидобродетели – освен солидарност, и всеобхватна отзивчивост и благотворителност. Вероятно има и друга разлика: добродетел като справедливостта се изисква повече в политиката, отколкото в личните постъпки. Популярното днес морално „размахване на пръст“ е чуждо на класическата традиция на добродетелта, защото предпочита да посочва другите, а не себе си.

Как е при Кант? В началото той не поставя добродетелите на преден план, едва на възраст, в своята „Метафизика на нравите“, ги разглежда подробно.

Не напредналата възраст е отговорна за това Кант да се обърне към темата за добродетелите доста късно. По-скоро философският план за живота: той смята за необходимо преди всичко да очертае възможностите и границите на обективното познание; това се случва в „Критика на чистия разум“. После трябва да се изяснят основите на моралната философия, което се случва в „Основи на метафизика на нравите“ и „Критика на практическия разум“. Освен това трябва да се определи отношението между две основни понятия за Кант, природа и свобода, което той предприема, наред с други задачи, в третата Критика, „Критика на способността за съждение“. Едва след тази огромна философска програма нашият гражданин на света от Кьонигсберг приема за възможно да разработи „система“ на право и държава, от една страна, и тази на добродетелта, от друга, и да ги публикува в двете части на „Метафизика на нравите“.

Те се занимават и с честта. За нея по-рядко се говори в германското общество. Има ли смисъл да се съживява днес това понятие?

В продължение на векове в нашето културно пространство честта е била важно понятие от социалната теория. Междувременно тя почти е изчезнала както там, така и в публичните дебати. Но фактическото ѝ ядро не е изгубило значението си – взаимното уважение и правото да бъдеш уважаван от другите. Това признание, отново според Кант, има две степени. Първата, елементарна степен се изразява в правна почтеност, по-фундаменталната степен, от друга страна, е желанието да не се противопоставяме с насилие на околните, да се откажем от всякакво насилие в частен план и да влезем в автономно от него правоотношение. Хората са избрали закона и неговото прилагане за уреждане на спорове през публичните власти, накратко, конституционната държава.

Превод от немски Людмила Димова