Верен на духа. Разговор с Бойко Пенчев
Гео Милев е от фигурите, при които смъртта придобива такова значение, че останалите биографични елементи остават на заден план. Смъртта тук е такава точка, която заличава препинателните знаци преди нея. Другият решаващ момент е, разбира се, раняването му, загубата на окото – също събитие, оказало се съдбовен знак. Трябва да си даваме сметка обаче, че Гео Милев се осъществява като поет и литератор за твърде кратко време, някакви си десетина години, съответно не бива да надценяваме отделните „периоди“ в творчеството му. Изкушаващо е да разделим „модернистичния“ Гео Милев от периода на сп. „Везни“ от „левия“ Гео от „Пламък“, но това очертаване на „етапи“ се размива в момента, в който се вгледаме в текстовете на списанията или пък в намеренията му да постави „Електра“ на Хофманстал по времето, когато би трябвало да е станал революционен поет. Гео Милев е удивително единен във възгледите си и в отношението си към литературата, а разчертаването на творческия му път на периоди обикновено се прави, за да се изгради телеологичен разказ според актуалните идеологически нужди. Късните напасвания между биография и поезия по отношение на Гео Милев, патетичните митологизации са нещо вторично, изкуствено и не особено чистоплътно. [...]