Култура / Брой 5 (3018), Май 2025 / Тема на броя

Верен на духа. Разговор с Бойко Пенчев

Гео Милев е от фигурите, при които смъртта придобива такова значение, че останалите биографични елементи остават на заден план. Смъртта тук е такава точка, която заличава препинателните знаци преди нея. Другият решаващ момент е, разбира се, раняването му, загубата на окото – също събитие, оказало се съдбовен знак. Трябва да си даваме сметка обаче, че Гео Милев се осъществява като поет и литератор за твърде кратко време, някакви си десетина години, съответно не бива да надценяваме отделните „периоди“ в творчеството му. Изкушаващо е да разделим „модернистичния“ Гео Милев от периода на сп. „Везни“ от „левия“ Гео от „Пламък“, но това очертаване на „етапи“ се размива в момента, в който се вгледаме в текстовете на списанията или пък в намеренията му да постави „Електра“ на Хофманстал по времето, когато би трябвало да е станал революционен поет. Гео Милев е удивително единен във възгледите си и в отношението си към литературата, а разчертаването на творческия му път на периоди обикновено се прави, за да се изгради телеологичен разказ според актуалните идеологически нужди. Късните напасвания между биография и поезия по отношение на Гео Милев, патетичните митологизации са нещо вторично, изкуствено и не особено чистоплътно. [...]

Беше ли Гео Милев „свой“ за комунистите?

Комунистите наистина си го честват, издават вестници, пълни с текстове, които не биха могли да се появят дори през 1985 г. или ни напомнят със свирепостта си направо най-мрачните сталинистки времена. След години колебания, незнание как да се отнесем към значителни, талантливи български писатели, които са се оказали увлечени от комунистическата утопия, ето че „те“ отново си го „връщат“ – говорят ни „принципните“. Добре, но бил ли е Гео Милев комунистически писател, приемали ли са го истински комунистите за „свой“? [...]