Култура / Брой 5 (3018), Май 2025

„Мики 17“, реж. Пон Чун-хо, САЩ, Великобритания, 2025 г.

Мики Барнс, преследван от гангстери заради дългове, които бизнес партньорът му е направил, звучи като екшън. Единственият шанс за оцеляване е да напусне Земята със заселнически кораб, който ще създаде колония на друга планета, т.е. научна фантастика. Добре, но желаещите са твърде много, а Мики няма специални умения, които да предложи, и за да не чака с години, приема единствената (и единична) „длъжност“, която никой не иска – тази на „заменим“... а всъщност е Пон Чун-хо. Защото използването на 3D принтер за възпроизводството на хора, което води до повишeна успеваемост на една космическа мисия, но реално обслужва интересите на провален американски политик, който иска да си присвои планетата, е тъкмо сюжет за най-известния южнокорейски режисьор в последните години.

Шест години след забележителния „Паразит“ Пон Чун-хо най-сетне се завърна – с (анти)американски филм, заснет по романа „Мики 7“ на Едуард Аштън. От 7 до 17 се вмества цялото черно чувство за хумор на Пон Чун-хо (защото искал да види „как Мики умира 16 пъти“), но той иронизира и мегаломанията на съвременното кино и критика (философска, социална и политическа), обезценяването на човешкия живот в „свръхцивилизованите“ общества.

Отлагането на премиерата на „Мики 17“ с една година доведе до разпространение на слухове и предчувствие за провал – може би очакването на „новия хит на Пон Чун-хо“ също е нагнетило напрежението. Още с излизането си на екран филмът предизвика противоречиви мнения сред критиката и (предизвестено) недостатъчно приходи. От Warner Bros. били загубили много пари – ами да, случва се (при бюджет от 150 млн. долара). Но това не означава че „Мики 17“ не е добър, а само, че американската публика по някаква причина не иска да го гледа... Ето как звучи защитата му през основните аргументи на „обвинението“.

Според едно от твърденията филмът до такава степен се фокусирал върху сатирата, че е „обърнал гръб“ на фантастиката, и това разочаровало sci-fi феновете. Истината е, че никой не отива да гледа кинотворба на Пон Чун-хо заради принадлежността ѝ към определен жанр, защото тя никога не остава в него. Броят на футуристичните теми, които „Мики 17“ подхваща, е впечатляващ, но всъщност целта на южнокорейския режисьор е да разобличи съвременното общество, в частност американското, с токсичната идеология на Тръмп и намеците за Илон Мъск.

Черна комедия, бурлеска (с някои брилянтни попадения като повтарящия се гег около начина на „принтиране“ на Мики – подобно на лист хартия, с движения навън-навътре) и политическа басня се смесват със сцени на насилие, докато интелектуализираната фантастика съжителства със симпатична романтика и прескача към мрачни, почти хорър сцени от визуално или морално естество. Режисьорът постоянно балансира между социалната сатира и касовата продукция, прегръщайки кодовете на холивудския блокбастър, като същевременно ги подкопава отвътре.

От друга страна, филмът бил далеч от „киното на жестокост и цинизъм“ (с което явно трябва да бъде отъждествяван Пон Чун-хо). Не мисля, че има по-ефективен цинизъм от идеята да оценяваш „добродетелите на оригиналността“ чрез 3D принтирането на хора или да обсъждаш бъдещето на човешката раса през 2054 г. в светлината на алюзии за колониализъм, расова чистота, изключителна вреда на науката и технологиите... „Мики 17“ всъщност постига завиден баланс между екзистенциалния ужас и черния хумор, особено в моментите, когато, приучен от жанрови клишета, зрителят очаква определено развитие на събитията, а в последния момент фабулата го опровергава.

Другото измерение на този упрек е, че „липсата на кръвопролития намалявала ангажирането на зрителя“, което само по себе си е крайно изумително твърдение. Истина е, че в новия филм на Пон Чун-хо няма кръв и насилието е съсредоточено върху психологическото смазване на индивидите, но ако превръщането им в материални ресурси от класовата система, деспотичните структури на властта и корпоративният цинизъм – политически или икономически, не могат да ангажират зрителя и неговото внимание, значи изкуството като цяло сериозно го е закъсало.

Пон Чун-хо задава правилните въпроси за вечността, етиката и рисковете за бъдещето на човечеството. Нещо повече, той го прави с цел да накара публиката да се смее благодарение на колекция от персонажи (кой от кой по луд) и умело подбрани актьори.