Екатерина Лимончева

Екатерина Лимончева e завършила кинознание и кинодраматургия в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам.-главен и главен редактор на списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“, изд. „Колибри“. Докторската ѝ дисертация е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.

Умирай лесно

Мики Барнс, преследван от гангстери заради дългове, които бизнес партньорът му е направил, звучи като екшън. Единственият шанс за оцеляване е да напусне Земята със заселнически кораб, който ще създаде колония на друга планета, т.е. научна фантастика. Добре, но желаещите са твърде много, а Мики няма специални умения, които да предложи, и за да не чака с години, приема единствената (и единична) „длъжност“, която никой не иска – тази на „заменим“... а всъщност е Пон Чун-хо. [...]

Жените отвръщат на удара

Жак Одиар е най-смисленият френски режисьор на нашето време (подпечатано с десет международни награди за сценарий), който снима твърде рядко – едва десет игрални филма за трийсет години. След поредица от драми, крими драми и трилъри, той сменя жанра, езика и държавата през 2018 г. с уестърна „Братята Систърс“, а сега го прави отново с мюзикъла „Емилия Перес“. Номиниран за Златен глобус в осем категории, новият проект на Одиар предизвиква захлас, въодушевление, объркване и дори отхвърляне... [...]

Свободата да бъдеш щастлив

Любимец на фестивала в Кан, наследник на естетиката на Ясуджиро Одзу, изследовател на семейните корелации, Хирокадзу Корееда притежава дарбата да режисира привидно прости истории, които се разкриват пред нас в цялата сложност на човешкото си богатство. В досегашните си проекти японският майстор като че ли поставяше на първо място емоцията на момента и чувствителността на персонажите, докато „Чудовище“ се отличава с важността, която се отдава на наративната конструкция. [...]

В плен на самите себе си

Ако Александър Пейн беше живописец, стилът му можеше да се определи като поантилизъм – естетиката с точките, които „оптически се сливат в окото на зрителя“. Като режисьор той прибавя към тази техника хаплива ирония и внимателно се вслушва в човешките взаимоотношения, неизменно изправени на ръба на всевъзможни екзистенциални кризи. Шест години след разочароващия „Смаляване“ Пейн се завръща в чудесна форма с драматичната комедия „Заседнали“, която бележи и новата му ползотворна среща с Пол Джамати. [...]