Култура / Брой 5 (3018), Май 2025

„Нямахме нужда да модернизираме Омир, да търсим някакъв съвременен подход към него, защото всичко, което правим, се съдържа в текстовете му.“ С режисьора на филма „Завръщането“ Уберто Пазолини разговаря Яна Пункина

Британският продуцент и режисьор Уберто Пазолини започва кариерата си в киното като специалист по разпространението в 20th Century. По-късно продуцира филми като „Нещата се променят“ (1988) на Дейвид Мамет и „Циганско време“ на Емир Кустурица (1988). През 2008 г. той дебютира като режисьор – с комедията Machan, която печели две награди на 65-ия международен кинофестивал във Венеция. На София Филм Фест Уберто Пазолини гостува с новия си филм „Завръщането“ (2024), вдъхновен от епическата поема на Омир „Одисея“.

Защо избрахте да разкажете историята на завръщането на Одисей, какво ни казва тя днес?

От трийсет години се опитвам да създам филм, който да влезе в диалог с „Одисея“. Причината е, че самият аз израснах с Омир. Ние, европейците, всъщност имаме само една митология – гръцката. Когато бях млад, харесвах историите за циклопите и въобще приключенията на Одисей, но с остаряването започнах повече да се вълнувам от семейните отношения. Фокусирах се върху Омировата представа за семейството, разрушено от войната и опитващо се отново да се събере въпреки последиците от нея, които са и физически, и психически. Мисля, че и днес Омир не е спрял да ни говори. Разбирането му за това какво ни прави хора е универсално. Причината да заснема този филм сега е, че просто Жулиет Бинош и Ралф Файнс се съгласиха да се заемат с него. Успяхме да направим филм с тези невероятно щедри и прекрасни актьори! Но няма някаква специфична причина точно днес да усещаме нуждата от диалог с Омир. Нямахме нужда да модернизираме Омир, да търсим някакъв съвременен подход към него, защото всичко, което правим, се съдържа в текстовете му. Разбира се, към Омир може да се подходи по хиляди начини, хиляди различни филми могат да се направят по неговите творби, но ние избрахме да се фокусираме върху психологията на героите, на връзките в семейството – син, баща и майка, съпруг и съпруга – и опасностите за тях, например ухажорите на Пенелопа. Всички в обкръжението им също имат роля, особено във втората половина от Одисеята, в която действието вече се развива в Итака. Нашата „Одисея“ е без пътувания, което може да звучи странно, но всъщност пътешествията заемат само четири от двайсет и четирите песни в оригинала. Интересуваше ни психологията и това какво означава да си човек през очите на Омир, как ние днес виждаме човешката личност през Омир.

Това е история за завръщането у дома, за това как семейството те приема. Но и история за това какво е да си мъж или жена, как заемаме тези наши роли...

Роля е много добра дума в случая. Всъщност съвсем в началото на филма, още преди свинарят на Одисей да го е разпознал, той говори за това как всеки играе роля в живота си. И със сигурност една от основните психологически теми, която извеждаме от Омир, е темата за вината, идваща с тези роли. Одисей носи вина, че не е изпълнил ролята си на баща, съпруг, цар и миротворец. Вместо това той е бил отсъстващ баща и съпруг, липсвал е, когато е трябвало да управлява и да донесе мир на своя народ. Сега се завръща на своя остров и им носи война – обратното на това, което е трябвало и е искал да направи. Филмът засяга и въпроса по какъв начин ние сме част от своето общество? И по какъв начин се отнасяме към собствената си роля в семейството и в обществото?

Това беше и причината, когато започнахме да работим по сценария, да решим, че в нашата „Одисея“ няма да има богове. Без пътешествия и без богове. Искахме да се фокусираме върху отговорността за всяко действие или бездействие на нашите хора. Аз съзнателно ги наричам хора, а не персонажи, защото за мен те са истински хора, а не въображаеми герои. Цялата отговорност лежи върху тях. Те не са нито управлявани от боговете, нито техни играчки, така както почти през цялото време им се случва в Омировия свят. Те са отговорни за собствените си решения и за последиците от тях. Да си човек, означава не просто да имаш собствени цели, личност и импулси, но също и да се съобразяваш с връзките си с околните, и то не само с близките...

Това прави вашите – ще ги нарека и аз хора, а не герои – много по-близки до нас. Стопява епическата дистанция. Как трябва да се отнасяме към нея, когато днес разказваме история от древната митология?

Аз не усещам тази дистанция. Когато чета поемата на Омир, чувствам я като случваща се днес. Виждам я в днешния свят. Усещам, че Омир ми говори пряко, даже по-директно от много по-късни художествени творби. В Омир има истинска непосредственост. Неговият начин да пресъздава емоционалните пътувания на своите хора създава мост през времето. Образите в моята глава са образите от съвременния свят, но психологията на героите е вечна. Разбира се, има и прочити на Омир, които запазват в много голяма степен фантастичните елементи. Митовете и до днес съществуват и функционират в нашия свят, защото, колкото и да са древни, продължават да ни говорят непосредствено. Мисля, че един от многото начини да прочетеш Одисеята е да я видиш през сблъсъка на героите с избора. Защото животът е поредица от избори, които непрекъснато се изправят пред теб. Нашите животи са изтъкани от избори. И в творчеството на Омир това е очевидно. Телемах още в самото начало трябва да избере дали да приеме, че баща му е умрял, или да тръгне да търси какво е станало с него. Пенелопа трябва да избере дали да се откаже да чака, или да продължи. Одисей трябва да реши дали да се опита да се върне вкъщи, или да последва всяка загадка и приключение по пътя си. А и по време на пътешествията, които не са част от нашия филм, героите постоянно са поставени пред избор. И всеки трябва да понесе резултатите от своите избори

Как протече работата ви с Ралф Файнс и Жулиет Бинош? Как съвременният човек навлиза в една хилядолетна история, оформила нашата цивилизация?

Мисля, че те и двамата имат своите детски спомени за творбите на Омир. И двамата бяха привлечени от нашия подход към сценария. Ралф Файнс особено хареса идеята за завръщащия се войник, който е загубил представата за самия себе си и се опитва да отхвърли нещата, през които е преминал, и това, в което се е превърнал, да се освободи от това, което е извършил и видял във войната. Един войник, травмиран от войната. Ралф каза, че не е видял това в оригинала, но точно то го е привлякло. Естествено ние знаем, че в осма песен на Одисеята, когато Одисей чува певеца в двора на Алкиной, царя на Феакия, той се разплаква. И точно оттук решихме да започнем психологическото му пътуване.

И Жулиет имаше малко по-различен ученически спомен за Пенелопа, по-скоро като обект на приумиците и отсъствията на съпруга си и на домогванията на ухажорите. Една много по-пасивна Пенелопа от тази, която ние създадохме в сценария. Но и такъв неин образ може да бъде разчетен в оригинала. В нашата трактовка се оказахме с един по-пасивен и безпомощен Одисей, който привлече Рейф, и една по-активна и по-влиятелна Пенелопа, която пък привлече Жулиет. Може да се каже, че пропастта между двамата герои при нас е много по-малка, отколкото в някои други прочити на Одисеята. А за двамата това беше и шанс да работят отново заедно 25 години след „Английският пациент“. За тях беше удоволствие отново да са заедно на снимачната площадка, макар всъщност голяма част от сцените им да не ги събираха на едно място.

Познат сте ни не само като режисьор, но и като продуцент, особено с легендарния „Време за мъже“. Ако трябва да сравните работата си като продуцент и като режисьор, коя позиция ви дава повече свобода?

Не мисля, че съм добре познат като продуцент. Мисля, че просто имах късмет с „Време за мъже“. Тези две роли са различни. Много е лесно да разбереш каква точно е работата на режисьора. Продуцентската работа обаче може да се върши по хиляда различни начина. Мисля, че от ранни години направих грешката да се фокусирам единствено върху проекти, които ме вълнуваха лично, не бях нито достатъчно щедър, нито с достатъчно силно въображение, за да се ангажирам с идеите на други хора. Не правех опити да се влюбвам в мечтите на други хора. И така животът ми на продуцент се оказа доста по-ограничен от този на другите продуценти, които смятаха, че тяхната задача е да направят възможни филмите на други хора, да помогнат на други мечтатели, режисьори и писатели да осъществят това, което искат. За мен работата на продуцента се състоеше само в това да намеря идеи, които интересуват мен самия, и после да намеря сценаристи и режисьори, които да заснемат моите идеи. Такъв процес ми позволи да работя с много талантливи хора през годините, но не и да изляза от собственото си въображение. Сега си мисля, че продуцентството можеше да бъде много по-освобождаващо и обогатяващо, ако си бях позволил да се влюбвам в чужди идеи и да помагам на други хора да заснемат своите филми.

Да, но това би означавало да се откажете от авторството. Защото всъщност вие сте авторът на филмите, които продуцирате...

В края на краищата се оказва, че в живота е най-интересно да срещаш различни хора. Да работиш с различни умове и да разширяваш представите си за света. А това е много трудно, ако през цялото време дърпаш към себе си и собствените си интереси, идеи и емоции. Сега си мисля, че великите продуценти са точно тези, които могат да преследват чужди мечти и да им помагат да се сбъднат.