Култура / Брой 6 (3019), Август 2025

В оста на високото напрежение – токът спря, енергията – не.

Специално за сп. „Култура“

78-ото издание на фестивала в Кан (13–24 май) се оказа уникално, но далеч не в смисъла, в който са си го представяли неговите организатори. Или поне – не съвсем.

Няколко часа преди официалното закриване внезапна електрическа авария прекъсна захранването. Неочакваният инцидент сериозно заплаши организацията, по традиция отличаваща се с отлична подготовка. Благодарение на светкавичната реакция на всички играчи по веригата, но най-вече на резервния генератор, специално оборудван за подобни кризисни ситуации, включването на тока и всички дейности на Двореца на киното бяха възстановени, на практика без никакви загуби. Програмата продължи. Съкратена до минимум, церемонията на закриването се състоя. Паника не се създаде. Публиката остана.

В различните си езикови версии заглавието на филма на Джафар Панахи Un simple accident / It Was Just an Accident, избран за носител на Златната палма тази година, играейки си със смисъла на думите, в който (уж) случилото се не е нищо особено, се оказа в интересен „тематичен“ диалог с действителността. Във фикцията му нещо, на пръв поглед незначително, като случайният удар на куче в кола, предизвиква реакции и събития, водещи към екзистенциални въпроси за вината и отмъщението.

В реалността обаче онова, което трябваше да накара фестивала да изглежда слаб, всъщност го превърна в своеобразен символ на устойчивост, способен да се справя с неочакваното. На „обикновената злополука“ Кан удържа не само технически, а и с дух, който и този път успя да укрепи живата връзка между киното и неговата публика.

Малък, но интензивен, драматичен и разтърсващ, това са само част от определенията, с които дванайсетият филм на един от най-прочутите критици на настоящия режим в страната си се сдоби в Кан. Заснет нелегално в Иран, филмът е завършен с изключителната помощ на партньори от Франция и Люксембург, а също и на френската част на телевизионния канал „Арте“. Негов разпространител във Франция е престижната компания „Мементо Дистрибюсион“, като правата за световното разпространение на филма също се държат от френска компания – МК2.

Така международното жури, чийто председател тази година беше френската актриса Жюлиет Бинош, предостави една от най-престижните награди в света на киното на режисьор от Иран, но също и на компании от Европа, сред които френските са мнозинство.

На церемонията деликатната и умна Бинош, чиято култура на изразяване винаги прави впечатление, постави своите акценти върху „човечността и чувството за съпротива и оцеляване“. От своя страна, обвиненият в пропаганда срещу режима на Ислямската република, осъжданият на затвор, домашен арест и забрана да напуска страната си, но награждаван в Кан, Берлин, Локарно и Венеция прочут режисьор Панахи се обърна към своите съграждани със силни думи. Призова ги „независимо от разнообразните мнения, да оставят настрана проблемите и различията, защото най-важното в момента е страната и нейната свобода. Никой няма право да ни казва, какво да носим, какво да казваме и какво да не правим“.

Във филма има две отличаващи се роли на жени – едната на фотограф на сватбени тържества, другата – на булка в бяла рокля. И двете не носят задължителния в Иран хиджаб, не го носеха и по време на престоя си в Кан.

Този път запазеното за Панахи място в „Люмиер“ не остана празно, а фестивалът категорично се върна към традиционното си „ние сме на страната на онези които страдат“ (по думите на Бинош). Край с веселяшките екстравагантности на някои издания на фестивала от близкото минало, с болежките по повод наближаващата старост, с телесните трансформации, с осмиването, съзерцанието и/или естетизирането на света. Днес всички сме твърде обезпокоени, за да се правим, че не ни пука.

Подобно на сънародника си Мохамад Расулоф, който заради страдания в затвора и липса на перспектива за работа в свобода, успя да избяга от Иран, Панахи е реален, а не фиктивен страдалец. Дори и да го обвиняват в пресметливост (има и такива!), той притежава характер на боец, който не само говори срещу диктаторските порядки в страната си, но със завиден прагматизъм и сръчност успява да реализира филм след филм. Един от най-типичните за стила му на живот и работа е „Това не е филм“, 2010 г., когато, въпреки 20-годишната забрана да снима, той документира всекидневието си в своя апартамент в Техеран. С хитрина и находчивост Панахи и приятели успяха да изнесат филма на флашка, скрита в торта.

Да, тази година Златната палма е политическа. Колкото и да се съпротивлявам на подобни решения, струва ми се, че в конкретния момент и в контекста на останалите много добри филми, всеки от които с интересна тема и решение, но нито един издигащ се категорично над останалите, това решение е правилно. Наградата е признание за смелост и порив за свобода на изразяване на човек, подложен на страдания и ограничения в страната си. В този смисъл думите, които Жюлиет Бинош изрече на щастливо осветената сцена непосредствено преди връчването на Палмата, прозвучаха искрено: „Изкуството провокира, поставя въпроси, разтърсва. То обезоръжава старото и разкрива неочаквани измерения у нас. Мобилизира творческата енергия на най-ценната, най-живата ни част. Сила, която позволява да преобразим тъмнината в прошка, в надежда за нов живот“.

Останалите награди (на много добри филми)

Втората по значение награда на фестивала – Гран при, заслужено отиде при показания в предпоследния ден „Сантиментална стойност“ на норвежеца Йоаким Триер, който под различни форми и в различни формати се е представял в Кан цели пет пъти. Публиката и международната преса го познават и обичат заради нюансирания, но наред с това безмилостен подход към отношенията в семейството, които при него никога не са обикновени, нито пък прости. Много на себе си, но разбира се, и на него дължи великолепната Ренате Реинсве (награда от Кан, 2021), когато с „Най-лошият човек на света“ изгря невероятният ѝ и докрай раздаващ се талант. В „Сантиментална стойност“ тя е актрисата Нора, която живее от и заради театъра. Сестра ѝ Агнес има по-спокойна професия, омъжена е, с дете. Още от малки двете момичета са лишени от присъствието (и обичта) на родния си баща, който е режисьор. След 20-годишно отсъствие от семейната къща той решава, че иска да направи филма на живота си. Смята, че най-подходящата актриса е дъщеря му Нора. Тя обаче не мисли така.

Малко е да се каже, че този филм покори Кан. Той буквално го обсеби. Защото представи две чувствителни и трепетни жени в сложни отношения с един маниакален и самовлюбен мъж, явно разбиращ от добро кино, но без грам усет към най-близките си хора. Съвършеният егоист с грамадно его е блестящо изигран от шведа Стелан Скарсгорд. Да, определено има страхотен потенциал в този филм да се бори за следващи награди, било в Европейската филмова академия, било в Американската.

В интересна ситуация се оказа журито за своята Специална награда, която то реши да раздели между два филма – „Сират“ на родения във Франция испанец Оливер Лаше и „Звук от падане“ на германката Маша Шилински, показани в самото начало на фестивала. И двата филма преливат от кино, единият, защото дава свобода на времето, което тече без начало и без край, а другият, защото раздипля четирите истории на своите героини в рамките на близо век. И в двата режисьорите експериментират с филмовия език, в първия случай, за да се внуши неистовата болка на един баща по загубените му деца, във втория, за да се потърсят често неуловимите пресечни точки между реално случващите се събития и начина, по който се запазват те в човешкото подсъзнание. Триумф на артистичния субективизъм, така могат да бъдат определени тези напълно различни, но и в нещо докосващи се филми, чиито автори намериха топло и адекватно разбиране в Кан. Имената им тепърва ще стават все по-известни. 

Наградата Най-добър режисьор получи бразилецът Клебер Мендонса Фильо, чийто филм „Тайният агент“ със своите 158 минути бе сред по-дългите на фестивала. През 1977 г. Бразилия тъне в корупция и диктатура. Мъж на средна възраст на име Марсело пътува с неугледния си автомобил от Сао Пауло до Ресифи, родния град на героя, но и на режисьора. Там той търси начин да се върне към семейството си и към един нормален живот. Но още от самото начало става ясно, че това няма как да се случи заради негова вина към хора, които искат да го „приключат“. Маски и костюми, плашещи с прекомерната си пищност, увеличават мистериозността на нелегалното завръщане и принудителното приемане на фалшива идентичност. Всякакви мъже със сурови лица, всяващи страх и неприязън, бродят из „града на постоянните карнавали“. Самият Марсело изглежда най-невинният сред тях (нормално, само той е университетски преподавател) и търсенето на спокойствие не проработва. Потиснат и подплашен, Марсело се надява някак да оцелее. Напрегнатият психо-политически трилър на Фильо сякаш удря зрителите с тъп предмет, зашеметява ги и ги оставя да халюцинират във вихъра на безмилостен съспенс. Филмът получи и наградата на ФИПРЕССИ, а изпълнителят на ролята на Марсело, бразилецът Вагнер Моура, стана Най-добър актьор на фестивала.  

Братята Дарден, носители на две Златни палми, участваха в официалния конкурс на Кан за девети път. Програмиран на самия финал на състезанието, „Млади майки“ отново показа типичния за белгийските режисьори поглед на съчувствието, който те насочват към бедните в обществото. Пет непълнолетни майки трескаво търсят изход от личните си заблуди и безмилостните социални капани. Почти (не) успяват. Във филма има много сълзи и бебета, нестабилни семейства и неосъзнати бащи, но няма мелодрама и това е най-важното. Този път наградата на „братята“ е за Най-добър сценарий, но можеше да е и за каквото и да е друго. Вярно е, че скромното им кино все повтаря собствения си стил и форма, но е вярно също, че дълбокото му човеколюбие винаги разбива.  

Известна изненада предизвика наградата за Най-добра актриса. Този път тя отиде при французойката с алжирски корени Надя Мелити за ролята ѝ на млада мюсюлманка, трудно осъзнаваща хомосексуалността си, във филма на Хафсия Херци „Най-малката сестра“. Включването ѝ в каста е плод на абсолютна случайност, тъй като е „открита“ на улицата. Бившата футболистка няма никакъв предишен опит в киното, но очевидно ще придобие такъв в бъдеще, тъй като наградата в Кан я изстрелва много високо.

Една от много ощетените в този раздел според мен остана американката Дженифър Лорънс с разбиващата си, психически разстроена млада майка във филма на Лин Рамзи „Умри, любов, моя“. Да не говорим за неподражаемата Ренате Реинсве. Така или иначе обаче, изборът на най-добра актриса в Кан, пък и почти на всеки друг голям фестивал, винаги е задача с повишена трудност.

Включеният в последната минута в официалния конкурс китайски филм „Възкресение“ на познатия вече в Кан режисьор Би Ган (160 мин.) бе възнаграден със Специалната награда на журито. Направен с невъобразимо комбиниране на традиции от древната живопис и нови техники в киното, той има всичко, от което се нуждаят любителите на умната фантастика. Бонус е разказът (не винаги напълно очевиден, но все пак наличен) за една току-що оперирана жена, чийто мозък решава, че един робот без душа може да се превърне в любовта на живота ѝ. Като се има предвид, че Би Ган е един от най-оригиналните експериментатори в световното кино, постижението му в тази област бе подобаващо зачетено.

Големите губещи

Винаги има такива, но този път вероятно най-зле са се почувствали двама страхотни режисьори – Сергей Лозница с безпощадно синтезирания си „Двама прокурори“ и Ричърд Линклейтър с изтънчено елегантния си „Новата вълна“. До последната минута Лозница водеше „по точки“ в популярната класация на филмовите критици в сп. „Скрийн интърнешънъл“, но както знаем, освен известно морално удовлетворение за авторите, тя не носи нещо повече. А на влюбения във френското кино от миналия век американец Линклейтър най-вероятно ще му остане удовлетворението от добрия прием на личната му интерпретация на хората и духа от най-красивия период на френското кино. Тогава, когато Жан-Люк Годар и ентусиастите от сп. „Кайе дю синема“ успяват да го изведат улицата и буквално да го подарят на обикновените минувачи. 

Е, сигурно и фамозният Уес Андерсън в някаква степен се е почувствал неуютно, след като високобюджетният му „Финикийска схема“ този път не остави фестивала равнодушен. Него обаче няма какво да го мислим, филмът му вече е на голям  екран – първо във Франция, после и в други страни.  

Миналата година в Кан имаше свръхструпване на големи имена от световното кино (Копола, Кроненбърг, Сорентино, Лантимос, Пол Шрейдер, та дори и наградения с Оскар французин Азанависиюс), но нито едно от тях (с изключение на Жак Одиар със станалия страхотно популярен „Емилия Перец“ и внезапно сдобилия се с Палмата Шон Конър за „Анора“) не успя да блесне наистина. Тази година по-малко известните режисьори бяха повече, а филмите бяха по-равностойни.

Кан някак се прибра и се върна към обичайното си амплоа – да подкрепя различното кино от всички краища на света и по всякакъв начин да окуражава неговите автори. Затова и смазващата му светска тежест не попречи отново да бъде уважаван, та даже обичан.

Има шанс 78-ото издание на фестивала да остане в историята не с поредния си скандал, а с дълбоката си почтителност към киното като инструмент за пречистване на душата.