Култура / Брой 2 (3025), Февруари 2026

„Всичко става за игра. Основното е радостта от измислянето.“ С Людмил Станев разговаря Десислава Неделчева

Попитах изкуствен интелект кои са скритите страни на писателя Людмил Станев. Toй използва думата „дуален“ – от една страна е хумористичен, забавен, лек, от друга страна, работил много години като лекар в „Бърза помощ“, при страданието и болката.

Людмил Станев: Той ползва клишета. Ако си знаех скритата страна, щях да я намеря. Да я осребря. Всеки човек си има някакви дълбочини, а някои имат само плитчини. Като цяло, не съм мой тип. Очевидно продължавам да търся още нещо, но честно казано, вече не ми се пише.

Защо?

Защото не виждам резултата.

Писането е процес, не е само крайна точка.

Процесът ми е леко спрял. Не виждам никой да става по-интелигентен, по-умен, с чувство за хумор. А когато човек има чувство за хумор и го използва, той не мисли какво да открадне.

Явно ти е важен читателят.

Лично се обръщам към него и го проверявам дали бързо мисли и може ли да реагира.

Досега винаги ли е бил адекватен читателят ти?

Когато общувам повече с него, да. На местата, на които съм ходил лично, и с когото съм разговарял и чел, следващия път като отида, вече влиза в танца, в ритъма. Така е в Пловдив предимно. Във Варна първо Димитър Трайчев усети какъв танц танцувам, защото и той е джазмен и усети музиката. Разбирам веднага дали му допада на читателя, макар че за мен няма значение дали ще му допадне, или не. Аз пиша за свое удоволствие. Е, важен е, разбира се.

Все още писането е в твои ръце.

Получих преди две години инсулт. Сестра ми се грижеше за мен, тя почина през септември. Оправям се, но настроението ми за писане и игри, езикови и всякакви, e малко… На ден по три пъти звъня на Петър Желев, с когото си говорим невероятни глупости. Ако някой слуша отстрани, не може да разбере нормални хора ли разговарят, или някакви хоспитализирани. Онзи ден жена му ни чу. Аз казах: „Хайде, почваме да играем петанк, като се стопли“. И я чувам да казва: „Ама толкова ли сте възрастни вече?“. Това е една шега с тези топки, които хвърлят опърпани френски старчета с каскети. Очевидно успокоява нервите.

Много пъти сме се забавлявали на твои открити четения по дворове и градинки. И си казвал, че вместваш чужди реплики. Някой нещо ти каже, вземе, че ти хареса, и го вкарваш в разказа. Почти на фолклорен принцип.

Имаше по едно време слухове в университета, че някаква група хора пишат под името Людмил Станев. Всичко става за игра. Всеки цвят, който видиш, трябва да се ползва, щом го има в палитрата. Основното е радостта от измислянето и играта, да дадеш друго значение на думата и после, когато някой я използва, да се сетят за тебе. Например моят професор по медицина Чалдъков, той е към 86-годишен, голям учен в областта на клетъчните структури, заклет бургазлия, въпреки че живее във Варна от 60-а година. Казвам му, че получава бургазъм, когато говори за Бургас. Той много хареса това и научил всички в Бургас, че аз съм авторът на тази дума.

Нямаш за Пловдив такава дума.

Нямам, там си е Младен Влашки. Пловдив е любимият ми град. Ако имаше и море, нямаше да излизам оттам.

Пак четох разказа „О, Шипка!“ за коледния уют, когато вътре е топло и чак прозорците пукат. Какво ти е усещането за тази Коледа?

Самотна беше.

Уютизмите ги няма.

И сестра ми я няма. Дълги години ме е гледала като малък. Тя е с 11 години по-голяма от мен. Имам усещането, че за втори път майка ми е починала.

Сестра ти беше доцент по бъбречни болести. Как сте се хванали за медицината и двамата?

Аз сигурно съм видял от сестра ми. Плюс това математиката я мразя. И предпочетох биологията. Може би трябваше филология да завърша, но щях да се отвратя от писането, ако работех журналистика в медия. Както виждаш, те отвсякъде са пробити. Аз съм работил в синия „Стандарт“ едно време, авторска колонка, с един приятел, Орлин Филев. Но той много ловко се спаси. Като се пенсионира, отиде в Исландия и разправя, че там е абсолютно друга планета, няма крадци, няма корупция. Поне не е чак такава.

Приличаш ми на пакостливо момче, някакъв Макс и Мориц.

Тези двамата имат малко жестоки шеги. Светлозар Игов беше писал за мен, че съм като Питър Пан на българската литература.

„Когато пораснат, хората забравят всички метафори. Тези, които не успяват да пораснат, околните възрастни наричат поети“ – изречения от твой разказ.

Поезията е най-уважаваното от мен изкуство с думи. Любимият ми автор е Йосиф Бродски, въпреки че аз имам тук преводите на есетата му „По-малко от единица“ и „За скръбта и разума“. Той много дълбоко може да вижда какво има под пластовете вода, особено в есето за Венеция. Там е пожелал и да бъде погребан. Защото смята, че е най-доброто място за мислене и усещане. Обичам Чоран, но той е прекалено черен. И е бил наказан със странна болест – в последните си години не е могъл да спи нито за миг – инсомния. Велик румънец. Те са трима великите румънци – Бранкузи, Елиаде и Чоран. Кольо Карамфилов много обичаше Бранкузи, той ми отвори очите за него.

Никос Казандзакис – „Капитан Михалис“ е най-великата му книга, епично платно за Критското въстание. „Зорба“ е хипарска книга. Харесвам ранния Йордан Радичков, особено северната му сага „Неосветените дворове“, също Веничка Ерофеев, Уди Алън.

Андрей Платонов?

Става ми мъчно, като го чета. Могъщ талант те залива с тъгата си и не можеш да избягаш от това, не можеш да бъдеш дистанциран. През лятото много обичам да си имам кримки в торбичката, като отида на морето. Но това е жанрова литература. Обожавам Христо Фотев, Иван Пейчев също.

Той е много тъжен.

Той е самотен. Двамата с Христо Фотев са като две поколения, баща и син.

Следиш ли някои от съвременните писатели?

Всичко следя. Аз съм много добър и бърз читател. И за разлика от литературните критици, на които им се налага да четат маса глупости, аз още на 5-а страница разбирам ще чета ли това нещо. Разбирам за какво е направена тази книга – да се вземат някакви субсидии или пък за престиж. То се вижда, личи си. Защо ги мъчат така думичките?

Казваш: „Ние сме група от 10–15 стари приятели, артисти, художници“. Има в твоите разкази хубав приятелски шум.

Обичам да пиша за хората, които обичам. Понеже те са като мен, играят и създават от на пръв поглед никакви работи нещо като изкуство. С такива хора дружа, с другите ми е скучно. И затова в разказите ми има портрети – на Младен Влашки, Живко Иванов, Теди Москов, Сашо Морфов, Петър Желев, хората, с които работя, аз ги слагам вътре, защото няма да ми се сърдят. Дори за сборника по случай пенсионирането на проф. Живко Иванов пратих един текст, който е абсолютно налуден. Но той си го хареса, понеже има такова мислене. Има една турска поговорка: на глух да свириш и на пиян да наливаш, файда няма. Езика го разбират тези, които говорят на него. За другите моят език стои като унгарски.

Продължаваш ли да искаш да си невидим? Как става така, че едновременно си спонтанно отворен, сърцат в групата и социален аутист?

Искам, да. Предпазлив съм. Може би, когато опозная един човек и усетя, че той говори на моя език и аз на неговия, тогава съм забавен, спонтанен, но с другите хора не мога да общувам.

Не ти ли се пише роман?

Не, много са кандидатите за славата. Нали Милен Русков пише хубаво, защо и аз трябва да пиша.

Значи смяташ, че си изключително персонален и никой не пише като теб.

Надявам се. Епигони има, но те не могат да бъдат толкова бързи и с такава скорост да развиват джаза. Иначе от хората, които пишат разкази, много добро впечатление ми прави Деян Енев – на пръв поглед делнично и обичайно, но има нещо, което свети. „Бисерче, което…“, дето вика Валери Петров. Искам да спомена и още един човек, велик борец за справедливост, Силвия Чолева, на която по телефона викам „сестро“.

Иронии спрямо клишето и изведнъж забиваш в нещо остро и екзистенциално, което хваща за гърлото. Смея се, смея се и отведнъж съм запокитена.

Така се прави музика. Майлс Дейвис как свири. Дълго време нещо се лее протяжно и изведнъж дисонансно свива в друга посока. Трябва да се учим от големите. Направих един текст по музика на Моцарт – „Концерт за кларинет и оркестър“, той стана филм и дори спечели награда на „Синелибри“. Не можеш да вкараш човек в чекмедженце – той е смешен, той е романтичен… Хубавото е, че може да бъде изменчив и всякакъв, само без да е лош…

От какво се страхуваш? От липсата на морал, от цинизъм…

Цинизмът е забавен понякога. И Рабле, като го погледнем…

Кое те отблъсква най-силно?

Алчността и глупостта.

Е, защо глупостта, тя може да бъде извинена.

Много е активна. Когато видя глупав човек по разни телевизии и радиа, иска ми се да му спра звука и да го питам: „Ти имаш ли право да бъдеш толкова глупав, обидно глупав?“. Но младежите ми казаха, че има нова дума – „криндж“. На теб ти става много неудобно, че този човек така се излага. Когато видя някого, когото познавам – артист от моето поколение, такива компромиси прави със себе си, дърдори глупости да запълва време, само и само за хонорарите. Става ми обидно за този човек, сякаш виждам човека със заешката устна, който пие от чашата (по Тед Хюз). Изпитвам неудобство от дефекта му. (Става и отива да вземе бутилка вино.) Ти си говори с мен, аз след малко ще дойда.

Людмил Станев е роден през 1959 г. във Варна. Автор на книгите: „Няма такава книга“, „Неприятният татарин“, „Ненакърнимо“, „Малка нощна приказка“, „По-малко“, „Приятели мои“, „Няма такава книга и други разкази“, „Рязко“, както и на драматургични текстове. Около 20 години е водил в Радио Варна авторското предаване за литература „Морска гара“. Носител на литературните награди Чудомир, Христо Г. Данов и др.