Десислава Неделчева

Десислава Неделчева Димитрова е родена на 9 април 1973 г. във Варна. Завършва „Българска филология“ в СУ „Св. Кл. Охридски“ през 1997 г. Има многобройни публикации в „Литературен вестник“, „Култура“, „Литературен форум“ и др. Автор е на стихосбирките „Прози в края на века“ (1998; 2000) и „Източно време“ (2012).

Чавдар Ценов с убийство

Официално вече в новия роман на Чавдар Ценов има убийство. В предишната книга, повестта „Старецът трябва да умре“ (2022), имаше старец, който все не умираше. Тук обаче колебанието се пречупва в една точка. Радослав Дяков сънува сън и в него съседът му Генади е намушкан с нож в тила. Радо става сутринта от леглото и намира в асансьора може би наистина убития Генади. Една шокираща неделя за всички в блока. Трима от собствениците решават на чашка в „Мушамата“ и „Синият лъв“ да разследват дали това е убийство... [...]

По същество

Честно казано, изобщо не ми се излиза от света на Людмил Тодоров дори за да анализирам прочетеното. Срещнах се със съпругата му Златна Костова на представянето на книгите „Посланичката“ и „От какавидата до пеперудата“. Купих книгите и зачаках, предвкусвайки нещо цялостно и голямо. Да, такова е – разпознаваемо, плътно, дълбоко. Гмурване във времето на соца, духовното оцеляване и излизането в годините на хаоса. Людмил Тодоров е мощен талант със собствени теми и дълбаене в един кладенец на смисъл и средства. [...]

Мои са всички зверове

Защо този път животните? Досега беше малкият човек, селото, реката и миналото, което според Иван Станков има една-единствена форма на битие и тя е винаги в сегашно време. Новата книга има предвид миналото, но действието се развива в настоящето, в едно днешно полузапустяло село с нови герои. Те нищо чудно да са дошли и от предишното славно село, това на Радичков, и от Йовковите „Ако можеха да говорят“. Хем в традицията, дълбоко позната на проф. Станков, хем в сегашното, което чака да бъде видяно и разказано. [...]

Бог на тебе

В летния списък, докато бях в малките класове, влизаше книгата „Преживяното“ от Тодор Влайков. Взех я от читалищната библиотека, но така и не я прочетох. Затова пък написах заглавието ѝ в своя читателски дневник, все едно съм я прочела. Този лек, почти несъществуващ за мен грях след години напомни за себе си, когато след 1989 г. преименуваха улицата на моето училище на Тодор Влайков. Този формален повод да я прочета нямаше да е важен, ако по-рано знаех какво съкровище е създадената литература от Влайков. [...]