През XVII век Блез Паскал доказва, че да вярваш в Бог е по-изгодно, отколкото да не вярваш. Това днес бихме нарекли правилна оценка и управление на риска. В крайна сметка всички тръгваме от една неизгодна за нас ситуация и се опитваме да подобрим нещата. Тръгваме от една „творческа криза“... И ето, Валери Валериев в новата си книга „Мястото е свободно“ разсъждава, че има място за подобен плюс въпреки многото минуси. Тръгваме от разума и дори без професията на адвокат се борим за справедливост... [...]
Първата книга с проза на ирландската поетеса Дерън Ни Гриъфа получава не една награда. Иначе тя е автор на осем книги с поезия. В интернет страницата ѝ пише, че е двуезична писателка, която изследва как миналото се усеща в настоящето. „Призрак в гърлото“ ме върна в края на 80-те, когато започнахме жадно да наваксваме теорията на феминизма. В тази теория през 1973, годината, в която съм родена, се поставя под съмнение възможността за възстановяване на историческото минало без историята на жените в него. [...]
Книгата на Борис Минков символично говори от междинното място между „онова, което е“ (историята), и „онова, което би могло да се случи“ (романа). Романът не изследва реалността, а съществуването. Последното е именно „всичко, което може да стане“. Тези разстояния обсъжда Цветан Тодоров, когато пише за „Изкуството на романа“ на Милан Кундера. Току-виж сме определили литературоведското изследване на Борис като литературнокритически роман. Защото „Висящите полета“ имат изискване за подобен „идеен спор“. [...]
„Висящите полета на българската литература“ на Борис Минков е страстно и радикално поставяне на процеса на четене и възприемане на масата. За концепцията на „висящите полета“ изследователят минава през теориите и понятията на Изер – Яус – Бурдийо. Полетата са „своеобразна черна кутия на един рецептивен процес“ с всичките му прекъсвания и къси съединения в модела на българската литература, но без тези пролуки да имат характера на дефицит и да се изживяват като липси, напротив. [...]
