Списание Култура - лого

месечник за изкуство, култура и публицистика

  • За изданието
  • Контакти
  • 02 4341054
  • Уводна статия
  • Тема на броя
  • Интервю
  • Сцена
  • Идеи
  • Изкуство
  • Книги
  • Кино
  • Под линия

Култура / Брой 6 (3029), Август 2026

04 08

Руи Лопес и легендата за безславния хидалго

От Николай Петков 0 коментара A+ A A-

Този хидалго бил толкова безславен, че днес вече никой не помни името му. Говори се, че бил добър по сърце, ала много глупав. Винаги, когато се връщал у дома си, го пресрещали мошеници. При това все с едни същи думи: „Ради Бога, сеньор, дайте ми едно ескудо[1]!“. Понякога ескудото се превръщало в дублон, а дублонът нерядко ставал два, четири, шест или осем дублона. Така безславният войник раздал всичко, което имал. Спрял под една смоковница и заплакал. Не знаел кой път да хване. Напред ли да продължи, или назад да се върне? Изведнъж – пред очите му старица. Беззъба, черна като въглен, и тя петаче иска.

– Да ти дам, бабо, ама пари не ми останаха. Връхната си дреха, и нея дадох. Само едни долни гащи имам – тъжно отвърнал хидалгото.

– Гащи, гащи… и те нещо струват. Щом друго нямаш, и на тях ще се зарадвам.

Започнал войникът да развързва одеждата си, а старицата го докоснала по рамото и шепнешком му продумала:

– Аз не съм старица, момчето ми. Аз съм Старият по дни. Аз съм Онзи, Който съм. Така, като се открих на Мойсей при къпината; така и на теб се откривам. Не за да взема нещо от теб съм дошъл, а да ти дам. Искай от мен каквото ти е на сърцето.

– Ех, Господи, щом съм толкова глупав, че дори не мога да Те разпозная, какво друго да поискам освен ум. Нека съм толкова умен, че и Лукавият да не може да ме победи на шах. Нека с времето ставам все по-умен, а играта да ми е все по-интересна…

Речено-сторено. Поумнял хидалгото и заиграл онази дяволска игра така, както и в ада не могат. Ала дошъл денят, в който душата напуска тялото и застава на небесния кръстопът.

– Ти не поиска Царството Божие – мрачно отсъдил св. Петър. – Ти беше толкова глупав, че си пожела да играеш с дявола на шах. Върви в ада и играй! Имаш цяла вечност на разположение. Ставай все по-добър в това изкуство и когато намериш смисъл в своята глупава доброта, ще се видим отново.

Дали това било проклятие, или благословение, хидалгото не знаел. Знаел, че е в ада, но не усещал мъка, защото играта му харесвала. Всъщност малко е да се каже, че му харесвала. Той я обичал и тя го обикнала. Били като едно семейство, сякаш венчани навеки. Дразнел се дяволът от тази любов и се стараел да я погуби.

– Нека направим една партийка – припряно предложил той. – Ако те бия, ти губиш душата си, ако спечелиш…

– Онзи, който е в ада, отдавна е изгубил душата си. Така че ти нищо не можеш да спечелиш от мен. А и аз нищо от тебе не ща. Но щом си казал, нека поиграем. Безкористно… Ей така, заради играта.

– Никой освен Бог не може да бъде безкористен – ядосал се дяволът. – Поискай си нещо. Подобно на всеки, и аз имам какво да губя.

– Хм… може и така да е. Друг е въпросът, че аз нищо не мога да спечеля от твоите загуби. Ако ти си болен, от това аз не ставам по-здрав. Но нека е по твоему! Заложи една грешна душа! Изгубиш ли, лошото се изтрива и душата отново става по-бяла от сняг.

Хидалгото след партия, продължила почти цяла вечност, спечелил. След което някакъв разбойник – кой знае как – избягал от презподнята. После втори. И трети... На разграден двор заприличал адът. Ядосал се дяволът и написал на св. Петър: „За твоя хидалго няма място при мен. И не ме карай да играя с него на шах, защото по-страшна и по-грозна мъка от това няма“.

Така св. Петър и хидалгото отново се срещнали. Оказало се, че раят е място уютно, място, приятно за срещи и разговори.

– Ти страда, и то мъченически. При това – повече от вечност. Заслужаваш да си по-горе от ангелите; заслужаваш да си заедно с херувимите, най-близо до Бога – усмихнал се благо ключарят на Царството Божие.

– Не помня да съм страдал – сериозно възразил хидалгото. – А що се отнася до вечността, явно е минала незабелязано. Помня само няколко изиграни партии. Бяха почти грамотни. Признавам, че ме поизмориха, и не бих се отказал от предложената почивка.


[1] От детските години на Руи Лопес, сиреч от 1535 г., ескудото започва да се сече от злато. Равнява се на 3,40 грама. Двойното ескудо се нарича дублон и е 6,80 г злато. Б.а.

Споделете

Автор

Николай Петков

Коментари

За да добавите коментар трябва да се логнете тук
    Няма намерени резултати.

Архив

  • Архив на списанието
  • Архив на вестника


  • Популярни
  • Обсъждани
  • Каноничният и неканоничният Ботев. Разговор с Анна Алексиева
    04.08.2026
  • Ужасът винаги е мислим. Разговор с Пол Линч
    04.08.2026
  • Когато информацията е въпрос на живот и смърт. Разговор с Джонатан Фрийдланд
    04.08.2026
  • Визуалните разкази на Правдолюб Иванов
    04.08.2026

За нас

„Култура“ – най-старото специализирано издание за изкуство и култура в България, чийто първи брой излиза на 26 януари 1957 г. под името „Народна култура“, се издава от 2007 г. от Фондация „Комунитас“.

Изданието е територия, свободна за дискусии, то не налага единствено валидна гледна точка, а поддържа идеята, че културата е общност на ценности и идеи. 
Езикът на „Култура“ е език на диалога, не на конфронтацията.


Навигация

  • За изданието
  • Контакти
  • Абонамент
  • Регистрация
  • Предишни броеве
  • Автори

Партньори

  • Портал Култура
  • Книжарница Анджело Ронкали
  • Фондация Комунитас

Контакти

  • Адрес: София, ул. Шести септември, 17

  • Телефон: 02 4341054

  • Email: redaktori@kultura.bg

 

Редакционен съвет

  • проф. Цочо Бояджиев

  • проф. Чавдар Попов

  • проф. Момчил Методиев

Следвайте ни

© Copyright 2026 Всички права запазени.

CrisDesign Ltd - Web Design and SEO