Култура / Брой 8 (3031), Октомври 2026

В произведенията си норвежкият писател се докосва до „неназовимата тайна, която наричаме Бог“, без да се стреми да разбере неразбираемото или да го улови в езика. Преди няколко месеца той се срещна с папа Лъв XIV във Ватикана

През юни 2026 г. папа Лъв XIV прие известни писатели във Ватикана. Той се обърна към тях с думите: „Нуждаем се от вас“. Сред тях беше и Юн Фосе, носител на Нобеловата награда за литература от 2023 г.

„Горд съм, че бях поканен на тази среща. Преди няколко години бях поканен в Сикстинската капела, където папа Бенедикт XVI беше събрал творци от цял свят. И тогава неговото послание беше: „Дори хората на изкуството да нямат нужда от Църквата, Църквата има нужда от тях“, спомня си Фосе в разговор с главния редактор на списание Communio Ян-Хайнер Тюк.

„Изкуството – имам предвид доброто изкуство, което заслужава това определение (било то изобразително изкуство, музика, литература или друго) – поддържа живо духовното ниво на обществото, а истинската вяра зависи от това ниво (дори ако Църквата може да съществува и в известен смисъл ще съществува и без него). За мен обръщението на папа Лъв XIV потвърди това съдбовно прозрение… Дори да не заслужавам това доверие, сигурен съм, че литературата го заслужава; както и другите автори около мен в залата.“

В посланието си към писателите папа Лъв XIV отбелязва: „Писането, както знаете, е акт на истина, акт на откровение; защото то разкрива кои сме, в какво вярваме и на какво се надяваме – какъв свят се стремим да постигнем и за какво бъдеще мечтаем“. Как писател като Юн Фосе се отнася към думите, че писането може да се превърне в акт на истина и откровение?

„За да пишеш, трябва да имаш доверие в нещо или може би в някого – отвръща той. – Нуждаеш се от почти детска увереност. Ако не притежаваш този вид наивност, не мисля, че изобщо би посмял да пишеш… Когато пишеш, трябва да създадеш нещо абсолютно ново в известен смисъл, иначе не си струва усилията. И правейки това, трябва по някакъв начин да изгубиш контрол. А когато нямаш контрол, ти е нужна увереност.“

Пътуване в неизвестното

Докато пише, Юн Фосе не мисли дали текстът ще се хареса на читателите. Важно е единствено да се пише добре, което означава: да се пише истината – „доколкото тя изобщо е възможна точно с този текст – доколкото е възможна в рамките на Вселената точно в този текст. Трябва да следвам „правилата“ на „Вселената“, ако изобщо написаното има и най-малка стойност“. Въпреки това писането си остава пътуване в неизвестното за норвежкия автор, вълнуващо и едновременно с това плашещо.

„Трябва да създам нещо, което преди не го е имало, или поне нещо, което самият аз не съм знаел преди – продължава Фосе. – Всеки път, когато това се случва, би могло да се нарече откровение (макар че тази дума ми се струва твърде претенциозна, за да я използвам).“

Не всяко писане е откровение. „Лошата литература“ според Юн Фосе просто следва установените правила (например жанровата литература), тя имитира стила на други писатели или е прицелена в определена читателска група, в определен „пазар“.

„Докато пиша, не мисля за това, че някой ще прочете текста. Ако го правех, щях да се изплаша и да спра да пиша. Не се обръщам към никого. Въпреки това обаче написаното е насочено към някого! Дали е насочено само към мен? Зная все пак, че не е така. Веднъж в едно интервю казах: „Пиша на Бог“. След като един журналист за пореден път ме попита всъщност за кого пиша. Когато на следващия ден видях заглавието във вестника – с огромни букви, сякаш е избухнала война: „Фосе пише за Бог“ – много се засрамих. По-късно прочетох приблизително същото при Франц Кафка. Вече не се чувствах толкова глупаво. И се замислих: възможно ли е писането да е вид молитва? Може би за човек като мен това е дори основна форма на молитва? Не всяко писане, не през цялото време, но поне част от моето писане, от време на време?“

За Фосе писането е и още нещо – то е акт на вслушване. „След като напиша няколко изречения и няколко страници, аз, разбира се, се вслушвам в самото движение на писането. След това, продължавайки да пиша, аз слушам преди всичко за още нещо, което само отчасти е в мен самия, само отчасти е моят език, моят начин на писане, моето разбиране за това как се пише. За нещо, което съществува някъде извън мен. И в някакъв момент оставам с впечатлението, че това, което пиша, вече е написано. Пиесата, романът или каквото и да е, вече е там и аз просто трябва да го запиша, преди да изчезне.“

Вече от много години Фосе мисли за себе си като за човек с три лица: частният Юн, публичната личност Юн Фосе и пишещото Аз, „което не съм аз, а едно Аз вътре (или извън?) моето Аз“. И непрестанно изпитва усещането, че писането е начин да избяга от себе си, от своята личност, за да не изразява самия себе си.

На пръв поглед изглежда, че има противоречие между представата, че писането винаги е една нова молитва, и представата, че това, което пишеш, съществува, преди да го запишеш. Но ограничен от езика, човек може да се доближи до истината само чрез парадокса, убеден е Юн Фосе.

„За мен християнството по същество е парадокс – Бог е едновременно един и триединен; Бог е Бог и човек; дори кръстът е парадокс. Същото важи и за литературата, но със сигурност не и за логиката на науката. Намирам за абсолютно точни думите на папата: „Истината ни завладява“. Това важи за литературата точно толкова, колкото и за вярата. Всичко е дар. Всичко е благодат.“

За изкуствения интелект и вярата

Как се отнася писателят към факта, че изкуственият интелект (ИИ) вече публикува стихотворения, разкази и романи. Как да се защити неповторимият глас на човека? В първата си енциклика Magnifica humanitas Лъв XIV разглежда опасностите, пред които ни изправя ИИ (вж. сп. „Култура“ 2026/7, б.р.).

Юн Фосе заявява, че не се страхува за истинската, за качествената литература, „в която писателят има свой собствен, разпознаваем глас“. Тази литература притежава толкова силно духовно измерение, каквото една машина никога не би могла да има. Машината обаче може да я копира, да създаде нейни варианти и фалшификати. Но това вече се случва: след Пикасо се появяват много негови имитатори. Може би ИИ ще насочи вниманието ни към това какви видове епигонство съществуват.

От друга страна, съвсем сигурно е, че ИИ може да пише точно толкова добра жанрова литература, колкото и всеки автор на криминални романи. И при това по-бързо. „Дълго време беше политически коректно да се заличава разликата между сериозната и развлекателната литература. Този проект беше унищожен от ИИ. Попартът вече не съществува като интересна художествена възможност, но гласът на един нов Марк Ротко ще бъде по-силен от всякога“, убеден е нобелистът.

В обръщението си към писателите папата отбелязва още: „Когато се спускаме в най-съкровените дълбини на нашето човешко битие, ние не сме далеч от Бог, защото там, сред твърде човешките истории, се разкрива Бог“.

За Фосе би било хюбрис дори да си помисли, че Бог би могъл да се разкрие в неговото писане. Защото това е „точно обратното на онова смирение, което е нужно, за да можеш да пишеш“. В тритомното си произведение „Септология“ писателят е вплел основни християнски молитви като „Аве Мария“ и „Отче наш“. Как се съотнасят според него разказването и молитвата?

„Тези вечни молитви са изключително важни за мен. В известен смисъл тези истински молитви влизат в противоречие с представата, че писането и литературата също биха могли да бъдат форма на молитва. Молитвата „Отче наш“ надминава по стойност всяка литература. Възможно е тя да съдържа цялата литература в себе си. Да дойде Твоето царство.

Не знам защо написах „Септология“ точно по този начин. Тя просто дойде при мен по този начин: това е най-честният отговор, който мога да дам. Въпреки това е грешка да използвам думата вдъхновение, поне така, както аз разбирам това понятие. Опитвам се да разбера защо. Може би се дължи на това, че вдъхновение звучи толкова пасивно, докато писането, обратното, е дейност – то е акт, дори и да е вярно същевременно, че то се случва (съ-бива), както казва Мартин Хайдегер. Вслушването в този смисъл също е акт. Всичко е дар, разбира се, но ти или нещо в теб трябва да отговори на този дар, за да го превърне в творба. И това е вид работа. В него има нещо занаятчийско… Едно знам със сигурност: думата вдъхновение според мен не улавя напълно това, което се има предвид под писане. Казано по друг начин: тя е твърде малко телесна, в нея има твърде малко плът.“

Превод от немски Людмила Димова