Култура / Брой 8 (3031), Октомври 2026

Разговор с проф. Владимир Градев

„Франциск дава нов поглед, преоткриващ дълбочината на творението. Той възвръща увереността, че Бог обича този свят и тварите в него. И тази Божия любов става явна, ако гледаш творението отдолу нагоре, а не отгоре надолу“

Как да определим Франциск от Асизи – като поет, обичащ творението, или като проповедник, отрекъл се от всичко материално, като спасение за Църквата или като изпитание за нея? Кой е той, ако подобно на историка Жак Льо Гоф тръгнем да търсим днес „истинския Франциск“?

Бих казал, че истинският Франциск е преди всичко светецът. Светостта, разбира се, е трудна за дефиниране. Всеки светец има собствената си святост, която отразява Божия лик по своеобразен начин. Особеното при Франциск е, че до такава степен е бил разтърсен от явяването на разпнатия Христос в църквата „Сан Дамяно“, че от тази среща възниква ново отношение между Бог и човека Франциск, което напълно променя неговия живот. Той тръгва гол да следва голия Христос и го прави в света. Защото Бог не е отвъд света, а е тук и сега, в дълбините на нашия свят. Това е духовната революция на Франциск. Той показва, че няма нужда да се бяга от света зад стените на манастира, че е възможно и нужно да се живее в света според предписанията на Евангелието, като при това успява да постигне хармонично единство между външния свят и вътрешния опит. При традиционната духовност целта е обожението, постепенното изкачване чрез аскезата по стълбицата на съвършенството към Христос в слава, в светлината на Възкресението.

Франциск показва друг път – следването на Христос на тази земя. Отъждествяването с Христос на кръста, чиито белези (стигматите) той получава и носи, е осезаемо, затова и го наричат alter Christus (друг Христос). Една изключителна новост за времето, възприета с ентусиазъм от съвременниците му, тъй като им позволява да бъдат активни участници в собственото си спасение. Това дава възможност на най-обикновени хора, миряни – повечето от тях необразовани, невежи – да проповядват, тоест публично да споделят своя собствен опит.

Ще дам един пример от Цветенцата на св. Франциск, прекрасния сборник със съхранените в народната памет разкази за неговия живот, дела, чудеса. Брат Руфино не бил учил, не знаел и не искал да проповядва. Един ден Франциск го изпратил да проповядва пред народа за всичко, с което Бог го вдъхновил. Руфино дълго го молил да му спести това мъчение, защото бил „прост и глупав“. Ала Франциск му наредил в името на послушанието да отиде в църквата и да се съблече гол, както се е родил, за да покаже буквално, че е „чиста дъска“ и че казаното идва не от него, а от Бог. Руфино влязъл в църквата, качил се на амвона, съблякъл се и започнал да проповядва, всички започнали да се смеят и да викат, че е полудял. Франциск междувременно го затерзала съвестта, че той самият трябва да изпита онова, което изисква от другите, отишъл в храма, застанал до Руфино, съблякъл се и той и започнал да проповядва за голотата и унижението, на което бил подложен Исус в Своето страдание. Всички се разплакали.

Ето това е светостта на Франциск, той променя чувствителността на християнския Запад, както никой светец не е успял да го направи преди и след него. Канадският философ Чарлз Тейлър в своята книга „Секуларният век“ (2007) на въпроса защо е било толкова лесно да се вярва в Бог през 1500 г., а е толкова трудно днес, дава изненадващ отговор: причината, според него, не е толкова в секуларизацията и модернизацията, а в това, че тогава водеща е била христоцентричната духовност – практиката на отъждествяването с живота и страданията на Христос, образеца на която задава свети Франциск.

Каква обаче е реакцията на Църквата при появата на Франциск, а и на францисканството? Не е ли бил той шок за църковните среди?

Да, шок, но оздравителен. Негов съвременник е Инокентий III, един от най-силните папи в историята на Католическата църква. И той реагира изненадващо положително, когато малката „банда“ от 12 бедняци, водени от Франциск, отива при него. Благославя ги, позволява им да проповядват. И така се ражда францисканското движение. Следващите папи също подкрепят делото на Франциск. Църквата тогава усеща нуждата от обновление и приема духовното водачество на св. Франциск и неговия съвременник св. Доминик, защото осъзнава, че те, както казва Данте, „държат по верния път Петровия кораб в открито море“.

В какъв свят живее свети Франциск? Ако слънцето е брат, водата – сестра, земята – майка, как се променя самото разбиране за човека? И какво остава от традиционната представа за него като господар на творението?

Свети Франциск е в основата на едно по-различно възприемане на природата. Той освобождава своя съвременник от господстващото дотогава усещане, намерило ясен израз в прочутия трактат на папа Инокентий III „За презрението към света“ (1195). Според това светоусещане природата е в плен на демоничните сили. Затова средновековният човек не ѝ се възхищава, не разпознава нейната красота. Докато Франциск показва деликатна любов както към живите твари, така и към неодушевените неща. Всички те са част от Божието творение, израз на неговото величие и красота. Франциск дава нов поглед, преоткриващ дълбочината на творението в светлината на Въплъщението. Той възвръща увереността, че Бог обича този свят и тварите в него. И тази Божия любов става явна, ако гледаш творението отдолу нагоре, а не отгоре надолу. Това е новата перспектива, която дава Франциск.

Френският историк Мишел Пастуро твърди, че дължим на францисканството съвременното схващане за света в цветовото му многообразие, тъй като дотогава творението се възприема сякаш монохромно. Така ли е наистина?

Съгласен съм напълно. Благодарение на францисканството всяко създание, има своето индивидуално съществуване – било то човек, стрък трева, или камък – и е ценно тъкмо в своеобразието си. То, както по-учено го формулира францисканският богослов Дънс Скот, има своята haecceitas (от латинското haec – това-тук-нещо). Така човекът престава да се мисли като господар на света, а като създание сред създанията, които всички заедно участват в Божието битие. Отново Дънс Скот ще разгърне богословски това прозрение, като казва, че Бог е излял безкрайната Си благодат в крайните и видимите неща и форми. И тук някой би се запитал не е ли това пантеизъм? Не е. Франциск и францисканството (и в случая Дънс Скот) са категорични: всичко не е Бог, но всичко е в Бога. Творението и Бог са различни, но имат „един глас“. Тъкмо този „един глас“ улавя Франциск. Всички същества, ако се върнем към простия поетичен език на Франциск, са част от Божието семейство. И затова всички те са наши братя и сестри, и той се обръща към тях с думите брате Слънце и сестро Луна. Неговата „Похвала на творенията“ е своеобразна литургия за света. С нея Франциск се присъединява към космическия хор на природата, която в цялото си разнообразие възпява Божията слава.   

А с какво това негово отношение към творението го прави привлекателен днес за младите „зелени“ и екологичните движения?

Признавам, че не следя отблизо „зелените“ и съвременните екологични движения, може би защото и техният глас днес е по-слаб и по-незабележим, макар да е тъй нужен в епохата на вече необратимо климатично затопляне и на Тръмповия императив Drill, baby, drill (Сондаж, приятелю, сондаж).

Съвременното влияние на свети Франциск минава безспорно през забележителната енциклика Laudato si (2015) на папа Франциск. Особено интересно за мен е влиянието на свети Франциск върху идеите на големия френски социолог, теолог по образование, Бруно Латур (1947–2022). Той посвети последните години от своя живот на развитието на „хипотезата Гая“ – за „сестра Земя, майката наша, която ни поддържа и отглежда“, както я възпява Франциск. Майка, която ни дава живот и трябва синовно да я уважаваме и да се грижим за нея. Според „хипотезата Гая“, на която Латур даде нов тласък, Земята е една цялост, съставена от всички живи същества и физически елементи – атмосферата, водата, почвите и пр., които не могат да съществуват едни без други, и тъкмо това я прави място, подходящо за живот. Земята, накратко, е жива планета, единен жив организъм, от който ние хората сме малка, но съществена част. Латур настояваше – по повод на екологичните движения – че е необходимо те да се освободят от своята „политическа теология“, от идеологията, че трябва да възстановят рая на Земята. Задачата на екологичната политика, според Латур, е далеч по-скромна – „малко повече да продължат да живеят живите“. Следвайки Франциск, той искаше просто да се живее по-леко на Земята. Да не ѝ бъдем в тежест. Да се освободим днес от всяка претенция за господство, от всеки опит за насилие над природата, които неизбежно се обръщат против самите нас.    

Как обаче се съчетават бедността, проповядвана от Франциск, и тази детска, почти екстатична възхита от сътворения свят?

Знаем, че след смъртта на Франциск се води почти вековен спор как точно да бъде разбирана и живяна бедността. Спор, който Умберто Еко блестящо пресъздава в романа си „Името на розата“. Няма да навлизам в него. Бих казал само, че за Франциск бедният не е онзи, на когото липсва насъщното. Напротив, бедният е този, който живее само с насъщното, с единственото потребно, както казва Христос. Бедността, която живее и проповядва Франциск, е не просто отказ от земни блага и притежания. Тя е отказ от най-скъпото и ценното ни притежание –  собственото его. Тя не е живот в нищета и недоимък, а е изпразване от собствения ни аз, за да се освободи в нас място за Божията благодат. Затова Франциск казва, че бедният е радостен. Ако не излъчва съвършената радост, значи не е наистина беден. Никой не е поразен от болести и несгоди повече от Франциск, но и никой повече от него не се смее, радва и танцува. 

Безспорно Франциск е един от най-обичаните и популярни светци не само сред християните от всички деноминации, но и отвъд границите на християнския свят. Откъде идва тази удивителна способност на Бедняка Божи да „прониква отвъд нашите прискърбни идеологически бариери“?

Мото на Францисканския орден са думите, с които е поздравявал самият Франциск: „Мир и всяко добро“. Чудесен отговор на вашия въпрос дава легендата за вълка от Губио, която публикувате в този брой. Голям, свиреп вълк нападал хората и стадата и всявал такъв ужас в градчето Губио, че никой не смеел да излезе насреща му. Франциск обаче отишъл при страшния вълк и въоръжен единствено със своята доброта и любов, успял да го усмири. А когато се върнал при жителите на Губио, им казал, че вълкът просто бил гладен и ако го хранят, нямало да ги напада. Така Франциск успял да влезе дори в кожата на „брата вълк“, frate lupo, да схване неговите нужди. Затова и всеки може да припознае себе си в неговите послания. Светецът разбрал, че на вълка му е нужно не да убива, а да бъде сит и нахранен, докато хората се нуждаят от сигурност и безопасност. Затова предложил „мирен договор“ на вълка и гражданите на Губио: те ще му осигуряват редовно храна, а пък той ще остави тях, овцете и пилците им на мира.

Очевидно вълкът в тази легенда е олицетворение на нашите човешки политически страсти, които и днес заплашват града и нашето съвместно живеене – прекомерната власт, безогледната воля за налагане и алчността. Франциск задава образеца на францисканския подход към сякаш „вълчата“ по своята природа политика, съчетавайки ненасилие и рационалност. Другата основна поука, която ни дава тази красива легенда, е, че не бива да се страхуваме от срещата с вълка вътре в самите нас. Можем да опитомим и този вълк, но не като си мислим, че щом сме го вързали, сме го обуздали, а като станем приятели с него и го преобразим.

Как образът на Франциск от Асизи е повлиял на литературата и изобразителното изкуство? Например върху Джото и Данте?

Францисканският дух – и това е особено характерно за него – поражда прекрасни художествени творби, издигайки изкуството до най-високо равнище. Стените на голямата базилика в Асизи, построена само за две десетилетия след смъртта на Франциск, са изписани от най-добрите художници в света от онова време, които идват не само от Италия, но и от Византия, Германия, Франция, Англия. Тази първа по рода си среща на толкова художници оказва огромно влияние върху европейското изкуство. Последен, в края на XIII век, тук идва и Джото. Неговият цикъл фрески задава образец за представянето не само на живота на Франциск, но и на този свят. С тях се ражда зората на Ренесанса. С поразителна художествена сила Джото изразява любовта и грижата на Франциск към този свят, дава художествения образ на „Похвалата на творенията“, като рисува птиците, животните, природния и градския пейзаж такива, каквито са, защото тъкмо в своето своеобразие те славят своя Творец. Това е „Джотовият реализъм“ – революцията, която той извършва в изобразителното изкуство.

Франциск е поет, трубадур на Бога. С неговите песни започва италианската литература. Той освобождава лиричната сила на италианския език и изразява чувствата си, без да се въздържа. Този пламенен ентусиазъм намира своя силен израз както у Данте, така и у автори като поета францисканец Якопоне да Тоди. Темата за Данте и Франциск е огромна, тя изисква специален разговор. Струва ми се обаче достатъчно да спомена, че Данте е член на третия клон на миряните на Францисканския орден. Учил е във францисканската школа във Флоренция, намирал е убежище през годините на изгнанието във францискански манастири, погребан е във францисканска дреха и във францисканска църква. Франциск улавя красотата на този свят, която се открива на сетивата и чиято духовна красота и дълбочина той прозира. Това, което Франциск изразява като чиста религиозна интуиция, е гениално осъзнато и разгърнато в „Божествена комедия“.

На какво се дължи интересът на киното към свети Франциск? Толкова много режисьори правят филми за него (Роберто Роселини, Франко Дзефирели, Лилиана Кавани с етапната роля на Мики Рурк) – кой от тях предпочитате и защо?

Животът на Франциск, както показват и епизодите от цикъла фрески на Джото – бих казвал, че това е първият „комикс“ в световното изкуство – е изключително кинематографичен. Когато гледах филма на Роселини, бях впечатлен от неговия суров реализъм, който обаче сякаш отдалечава светеца от днешния зрител. Дзефирели се отличава с елегантен, бих казал твърде елегантен маниер в своя „Брат Слънце, сестра Луна“ – филм, който завладява световните киносалони през 70-те години на XX век и който наложи Франциск в съвременното „въображаемо“ – с пламенен и нежен характер, добродушен и чистосърдечен, обичащ да говори с птиците и да се здрависва с вълците… . Но тази фигура е леко подсладена, достатъчно е само да видим няколко кадъра и да чуем превърналата се в хит песен Dolce sentire на Клаудио Бальони. Светостта на Франциск не е просто внимателна и мила. Тя е решителна, дръзка и импулсивна. Именно върху тази страна на светеца поставя акцент филмът на Лилиана Кавани, който е антипод на творбата на Дзефирели и преминава от лиричния патос в драматична патетика. Мики Рурк е чудесен актьор с великолепна роля, но според мен той въплъщава по-скоро един героичен beau ténébreux, „тъмен красавец“, който има малко общо със самия Франциск.

Лично за мен големият францискански филм – и мой най-любим – е „Птичища и птиченца“ (1966) на Пазолини, в който участват легендарният италиански комик Тото и любимият актьор на режисьора Нинето Даволи. Пазолини гениално улавя факта, че Франциск се появява в повратен момент на европейската цивилизация, когато тя започва да навлиза в своя период на рационалност, функционалност и експанзия. Той се явява точно тогава – както би казал Жак Льо Гоф – когато по църковните кули започват да слагат часовници вместо камбани. Франциск обаче показва, че в този нов свят може да се живее по различен начин. И той живее в него като „един нов луд в света“ (unus novellus pazzus in mundo), както се казва житието му, обсебен от лудостта на Кръста, заразен и заразяващ с Божията любов. Пазолини проследява историята на двама братя на Франциск, двама стари нови луди, Тото и Нинето, които светецът изпраща да проповядват на птиците. Те чудодейно попадат в съвременна, бързо индустриализираща се Италия, която обхождат, срещайки нейните хора, все същите хищни птици и безпомощни птиченца като двамата стари нови луди. За мен този филм предава духа на Франциск по най-великолепен начин и е един от шедьоврите на Пазолини.

С какво от портрета на Франциск в биографиите на Г. К. Честъртън и Жюлиен Грийн сте съгласен? И в какво тези двама големи писатели не успяват?

И двамата са великолепни писатели, но аз бих добавил към тях Херман Хесе и Никос Казандзакис, които също пишат за живота на Франциск. Особено място в тази поредица заема за мен и френският писател Кристиан Бобен, чийто шедьовър „Всенисшият“ (Le Très-Bas) е поетична медитация върху живота и личността на Франциск. Силата на тези модерни жития и размишления е в това, че всеки голям писател ни предлага своя перспектива към светеца, дава ни различен поглед към него, което е ценно и заради това си струва да ги четем. Слабостта се явява, когато надделеят предзададените идеи и образът на свети Франциск започне да се напасва към тях. Това дразнещо доминира при Казандзакис, но се забелязва дори при Честъртън, който вижда във Франциск най-вече католика демократ. Друга особеност – която не бих нарекъл непременно слабост – е когато писателският аз с неговите търсения, колебания и предпочитания стане водещ и започне да хвърля своята сянка върху фигурата на Франциск. Например в сцената със стигматите, когато Жюлиен Грин посещава Ла Верна, опитвайки се не просто да разбере, а по-скоро да въобрази случилото се.

Какво е отношението на Франциск към смъртта? Той я нарича „сестра“. Какво означава това – победа над страха от смъртта или приемане на смъртта като част от творението и един от даровете на битието?

Франциск добавя този стих за нашата сестра, телесната смърт, sora nostra Morte corporale, в последните дни на живота си. За него тя е сестра както луната, водата, земята. Смъртта намира своето място в неговия хармоничен светоглед, защото той е сигурен в Божията доброта и промисъл. Франциск няма страх от смъртта, защото е уверен, че дареният от Бога живот не може да изчезне, че той е поток, който ни води към светлото блестящо отвъд, към срещата с Него. И затова моли Бог да ни намери в часа на смъртта, приели Неговата свята воля. Той знае също, че преминалите през първата, духовната смърт – умирането на егото, за което говорих – не губят нищо, защото тя не може да им причини никакво зло. Тя може само да им отвори вратите на вечния живот и ги „отваря, отваря, отваря“, както настойчиво повторя той в последните си часове. „Добре дошла, сестро“ – с тези думи светецът посреща смъртта в нощта на 3 срещу 4 октомври 1226 г., легнал по свое желание гол върху голата земя.

През XVII век поетът мистик Ангелус Силезиус пише: „Пред гроба на свети Франциск съм. Тук лежи Серафим. Изумен съм, че камъкът върху огнения пламък още трае“. Същото споделя през 30-те години на миналия век, когато посещава Асизи, и френската философка Симон Вейл. Удивена е, отбелязва в писмо тя, че от гробната плоча на Франциск се излъчва същият пламък на любовта, озарявал и движил целия му живот.

Дали историята не „опитомява“ Франциск? Възможно ли е изобщо да се институционализира едно толкова радикално разбиране за свободата и любовта?

Лично аз намирам, че историческото изследване е необходимо, защото ни позволява да осъзнаем по-ясно промяната, дошла в света със свети Франциск. Векове наред легендата на свети Бонавентура и „Цветенцата“ са единственият източник за живота и личността на Франциск. В края на XIX век обаче френският протестантски историк Пол Сабатие пише „Животът на Франциск от Асизи“, с което повдига тъй наречения „въпрос за Франциск“ и вече век и половина тече изключително сложен академичен дебат, фокусиран най-вече върху достоверността на ранните източници, от които са останали само фрагменти, а задачата на историка е да ги подреди в свързано и достоверно цяло. Нещо, което е от ключово значение, защото Франциск не е легендарна личност като крал Артур или свети Георги. Той не живее само в житието си. Той се ражда в конкретен исторически момент и място. Културният, социалният и религиозният контекст са безспорно важни за разбирането на казаното и стореното от Бедняка, защото думите и делата означават малко или стават твърде двусмислени извън своя контекст. Един и същи жест има различни значения в различни времена и култури. Можем да разберем различните жестове на Франциск – както когато двамата с брат Руфино, за което вече споменах, проповядват заедно голи – ако познаваме добре епохата, ако знаем какво е прието, какво е ново и шокиращо в нея. Историкът привилегирова свидетелствата за неща, които намира, че реално са се случили, за тях той може да се произнесе. Така фигурата на Франциск бива историзирана, но и „освободена“ от най-радикалните, смущаващи за нас черти и събития: на първо място стигматите, но и чудесата, с които той се прочува в своето време. Историкът разглежда Франциск като личност, обусловена от своята епоха и намираща се в сблъсък със своето време. Но той методологически трябва да се въздържа – в рамките на своята историческа дисциплина – от оценка на духовната стойност и святост на Бедняка, на неговия живот, дело, личност. Ала именно те в крайна сметка определят уникалността на Франциск – и по отношение на съвременниците му, и на нашия интерес и почит към него днес, след 800 години. 

Разговаря екипът на сп. „Култура“

Проф. Владимир Градев преподава теория на религията в специалност „Културология“ на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и „Философия на религията“ в Нов български университет. Основните му изследователски интереси са в областта на философия на религията, съвременната философия, културологията и политическите науки. От 2001 до 2006 г. е посланик на България при Светия престол и Малтийския орден. Автор е на книгите „Силите на субекта. Опит върху философията на Мишел Фуко“ (1999), „Прекъсването на пътя“ (2000), „Политика и спасение” (2005), „Между абсолютното тайнство и нищото“ (2007), „Това не е религия“ (2013), „Излизания“ (2015), „Разпознавания. По пътищата на душата“ (2017), „Приближавания“ (2019), „Прочити на Данте“, том 1–3 (2023).