Култура / Брой 8 (3031), Октомври 2026

„Каварненски разкази“ е нарекла новата си книга писателката, която описва живота на обикновени, но цветни в същността си хора

Има автори, които пишат превъзбудено или патетично. Други – възвишено или показно интелектуално. Трети, като Здравка Евтимова, просто са родени да разказват. Въвлича те в неподозирани светове, недоумявайки как се появяват „момиче с лешникова гора в очите“, „вятър, зъзнещ от студ“, „тъга, която преводът превръща в разцъфнала липа“, „текстове, тежащи като варели, пълни със сълзи“… Питаш се откъде се раждат мъдрости като: „Ако животът е тояга, която те налага, стани електрически трион. Нарежи дните на парчета, подреди ги, както ти е угодно“ и „Можеш да видиш дали Бог е останал у някого, ако този човек гали пребито куче“…

Имах радостта да общувам отблизо със Здравка Евтимова по време на Международния джаз фестивал „Д-р Емил Илиев“ – първо като модератор на срещата ѝ с читатели в Самоков, а после и в дългите ни разходки из Боровец. Питах, а тя ме даряваше с думи и истории по нейния си топъл, човешки, лишен от превземки начин.

След „Разкази срещу тъга“, „Разкази от сол“ и „Разкази за приятели“, след „Пернишки разкази“, „Юлски разкази“ и „Луничави разкази“ написахте и „Каварненски разкази“ – откъде е вдъхновението за тях, г-жо Евтимова?

На шест километра от Каварна е село Божурец с 32-ма постоянни жители. Там си купихме бунгало. Нямаше покрив, но го направихме. А да направиш покрив на бунгало, означава да започнеш да познаваш местните, тоест някой да дойте и да ти каже: „Тука не растат череши. Само сливи има“; а аз да му отговоря: „Ще видим“. Какво направих ли? Нали съм от село Църква, сега квартал на Перник, в семейството ни умеем да ашладисваме дървета. Отидох в Голо бърдо, извадих глог и на него присадих круши, мушмули, диви ябълки. Хората в Божурец казаха: „Ще изсъхнат“. Е, шеста година не изсъхват. (Смее се.)

Как няма да напишеш „Каварненски разкази“, когато дойдат поне осемнайсет човека, за да си откъснат от моите джанки, родили се на дивачка в двора ни и ей такива станали! Как да не напишеш разказ за Ненко, който ми вика: „Ти не можеш да плуваш, щото в Перник нямате море!“. Ооо, той нямаше как да знае, че като малка се научих да плувам в гьол с пиявици, а баба с нож ги вадеше от крака ми. После каза: „Добре, а оттука ще скочиш ли?“. Как няма да скоча – та аз скачах от железния мост, за което баща ми ме заключи вкъщи цяла седмица. Скочих и хората в Божурец се спогледаха: „Тая е наш човек“. Така че моите „Каварненски разкази“ са за хората, които видях там: Ненко, Аджитин, Вяра, Дучо с 12-те кози, който е на 103 години, но тича всеки ден подир тях…

Живеете там от шест години, а с толкова обич говорите за хората…

Това е другата причина да напиша „Каварненски разкази“, защото, ако човек държи обичта скрита в себе си дълго, тя гноясва. Ако пък държиш болката си, тя се превръща в тумор, но като я оставиш да живее в някой разказ, полека ще се превърне в небе за другите. Имам три разказа за трима човека от Божурец – за тях е книгата, с голяма обич и с пожелание да са здрави. Единият беше болен, но му казах: „Ще ти напиша разказ и отново ще се качиш на колелото“. А той: „Вие, перничаните, сте лъжци“. Ненчо, викам му, кажи пак, че сме лъжци, и ще те хвърля в морето. „Не мой ме вдигнеш, че съм 103 кила“, смее се той, но и аз се не давам: „Опитай само!“. Видях го отново на колелото. Едва ли бе заради разказа ми, но ми каза: „Верно бе, напиши ми още един, за да не ме болят и рамената“. (Смее се.)

Такъв е и любимият ми „Щастлив разказ за Ели“ – вярвате ли, че всеки може и сам да напише щастливия си разказ?

Може би сам не може. Трябва да иска много силно нещо за друг човек. Всеки е щастлив разказ или за близките си, или за приятел, или за непознат, стига да е казал нещо добро. Защото какво като кажеш злобна, гадна дума. С нея не обиждаш този насреща ти, а разкриваш собствената си слабост; показваш, че ти е тъжно, и с обидата към другия крещиш: „Боже мой, скършил съм се, ей толкова кожичка ми е останала, която ме държи прав и жив“. Според мен тия, дето удрят и обиждат, всъщност са болни и нещастни.

Между другото, Карл Густав Юнг пише в свое есе, че това, което ни измъчва, може да се обобщи в пет точки; станете, казва, в шест сутринта, напишете тези точки и ще видите, че четири от тях могат да отпаднат и ще остане една – ти си сам и точката е сама, какво толкова има да се страхуваш! Могат и да те наритат, мисля си пък аз, но какво от това! Колко пъти са ме ритали и какво – ставах по-яка след всеки ритник. Няма сила на ритника, която да ни пречупи, ако до нас има кой да ни каже: „Спокойно. Знаеш, че на дръвчето, като се пречупи, му остава малка част, забиваме до нея колче, връзваме, поливаме и… помни, аз съм твоят кол. Сега си счупен, но част от душицата ти е жива. Ще стоя тук колкото трябва, за да разбереш, че точката, дето не си могъл да победиш и те е наритала, се е превърнала в прашинка, а аз съм я превърнал в земя, която дава сила на корените ти“…

Не обидни думи, а жестокост има в „Блей“ – от какво е провокиран този разказ?

В двора ни в Божурец хванахме сколопендра, достига 55 см, изключително агресивно животно, при полазване може да предизвика дори парализа на дишането. Историята е в разказа, но ме питате какво ме накара да го напиша. Най-голямото предизвикателство за мен е да срещна арогантен човек. Има една мисъл, че глупостта е по-опасна от злобата, а Макиавели казва: „Глупакът върши злостни неща, без да има самият той полза от това. Просто е вградено в гените на човешката му природа“. За мен по-опасна от глупостта е арогантността. Арогантността, наглостта, струва ми се, е сплав от липса на качества.

Когато имаш качества, ти не се подмазваш, не предаваш хората; когато можеш нещо, не могат да те затворят – и да те затворят, после ще дойдат на колене да ти се молят да излезеш, за да оправиш бъркотията. Арогантността обаче е и липса на качества, скривана зад високомерие. Когато видя навирен нос, знам, че човекът няма да свърши работа, защото не я може. Човекът, който може, казва, примерно: „Ела в четвъртък в десет без петнайсет“. Работно. Или: „Сигурно няма да стане, но ще направя всичко каквото мога“. Докато арогантният щраква с пръсти: „Готово!“. А то никога няма да стане, защото той не знае, очаква някой да се обади за него, да го спусне с парашутче. Арогантният е и сплав от глупост, защото в гените му е вградена мисълта, че всичко му е позволено...

Ако имаме знания, ако се изправим и държим главата си гордо, ето така (показва), като Марк Аврелий – не с вирната, а с успоредна на земята брадичка, това значи, че можем и не ни е страх нито от глупостта, нито от наглостта. Никой не може да ни мачка, защото работим. Аз, когато съм най-смазана или ми е и най-щастливо, окопавам дръвчета. Дървото ти казва, че нито си заслужава заради някое магаре да се ядосваш, нито да си вириш носа, защото би означавало спад в твоите качества. Затова нека стоим като Марк Аврелий и дойде ли работа, колкото и да е трудна – ела ми (плясва с ръце), аз съм от Перник, аз съм от Търново, от Павликени, от Самоков… ела ми, знам какво да правя.

В новата си книга споменавате Каварна и Варна, но усещането е и за Югозапада, все към Перник и Радомир ви влече…

Когато правя разказ – умишлено казвам „правя“, а не „пиша“ – аз работя с думи и създавам някаква сграда, някакъв подслон. Не е луксозен, не е дори категория четири звезди, но е сигурен. „Каварненски разкази“ са такъв подслон за мен. Човек се намира географски на едно място, а духът му отлита оттам – няма значение дали ще попадне на юг от София, важно е, че човекът, който докосва думите, има подслон. За мен това е районът около Каварна. Място, което пораства заедно с огромното желание да се случи историята, която е в ума ти. Историята обаче не се случва точно така, както е живяла в мислите ти. Измъква се и се превръща в изненада. Това е Каварна за мен, това е Божурец за мен – една голяма изненада. Сигурно историите са ме увлекли към други географски ширини, защото подслонът ми е направен с възможност да летя. Не аз, а хората, които живеят в разказите ми, да отиват, да действат, да чувстват по определен начин. Този подслон ги е направил такива, каквито са.

Винаги ли знаете какъв ще е краят на разказа?

Ако знам края на разказа, това означава да се движа по жп линията Горна Оряховица – Варна, която вече знам наизуст и не ми е интересна. Ако знам края на разказа, няма да го пиша, защото ще се отегча. Времето е късо, задачите – много, а разказът за мен е радост. Възможно ли е човек да знае края на радостта?! То няма да бъде радост, а просто кафе, което се случва всеки ден – може би ще е с по-различен вкус, но пак ще е кафе. А разказът е вселена от кафеени плантации, зърна, чашки и най-вече хора, които очакват разбуждащата ги сутрин глътка. А аз, ако зная финала на разказа, нито ще виждам хората, които пият кафето, нито кафеената гора, нито реката, която я разсича на две… Не, ако зная края на разказа, няма да го напиша. Или така ще го напиша, че този край да бъде разбит на пух и прах, да избяга някъде от срам и да се скрие. (Смее се.)

Част от героите ви свирят на тромпет, на кларинет, акордеон... Любим ми е „Кларинетът“ от „Пернишки разкази“. Откъде е любовта ви към музиката?

Като бях дете, живеехме в края на селото, а до нас – ромската махала. Там имаше един Митьо, който така свиреше на акордеон, че седях с часове да го слушам въпреки заплахите на баща ми, че имало лисици и щели да ме изядат. Страхувах се, но разбрах, че лисиците не обичат светлина, и за да не ме изядат, носех свещ, държах я запалена и слушах. Е, натупаха ме веднъж циганетата, защото сме били богати с нашите осем кокошки (смее се), но не спрях да ходя там, защото Митьо свиреше прекрасно… Науката още не може да обясни силата на таланта.

Тъй като ви е любима територията на юг от Витоша, имам следния въпрос – ако Йордан Радичков възпя Северозапада, приемате ли да сте авторът на Югозапада?

Не приемам подобно сравнение, защото Югозападът е много бързо развиващ се район. Той е хлъзгав, но не като риба, а като влажна скала, по която се опитваш да се изкатериш на сигурно място. В тоя район сигурните места отдавна са платени и заети от хора, по-големи от нас. Съжалявам, че ги наричам хора, защото хвърлят срам върху тази хубава дума със своята арогантност, липса на знания и самохвалство. Това обаче прави региона интересен, а местните – много силни, защото презират „заетите“ места.

В този изменчив регион, който обичам и познавам, думите са пораствали с мен. И от настроението на човека зависи как ще го опишеш. Когато е тъжен и се насочи към река Струма, тя може да спре своя ход, защото се е впечатлила от болката му. А когато е щастлив, никакви сигурни места и представители на хомо сапиенс с арогантност, липса на качества и самохвалство не могат да прекъснат пътя на човека, тръгнал да победи. Защото мястото, където съм родена, има една особеност: внушава на хората под тази част от българското небе, че са се родили, за да победят. От тях зависи какво разбират под победа. Дали да сторят някаква парична далавера, или да направят града си по-щастлив, да работят така, че Струма за малко за спре своя ход, защото се е възхитила от постигнатото от човека. Особен регион, харесва ми.

Струва ми се, че пропуснахте думичката „алчност“.

Алчността е болест. Носи зло само на алчните. От желанието да поглъщат още и още накрая всичко погълнато се превръща в отрова. Човекът е роден да живее не с отрова, а с усмивка. Отровата и усмивката са две противоположни неща. Алчността убива усмивката и създава само отрова. Слава богу, алчността много отдавна остави на мира живота ми. Когато толкова много исках велосипед, че веднъж даже излъгах мама – а то да излъжеш счетоводител е невъзможно – тя каза: „Докато съм жива, няма да караш велосипед“. Заради това обаче намерих много приятели, идваха с техните колела и аз ги карах. (Смее се.) Тогава алчността ме напусна. Разбрах, че е по-хубаво да имаш приятел, който ще ти даде да покараш неговия велосипед. И че ако бях алчна, накрая сигурно щях да имам колело, но да загубя приятелите, които и сега са в живота ми.

Пътувате по света, сблъсквате се с различни хора и събития – различно ли е времето, в което живеем тук и навън?

Където и да отида, след като постоя малко, си казвам, че хората са дълбоко близки, даже еднакви в същността си. Искат да превърнат своя дом в пристан на стабилно здраве, на разбирателство и обич. Друг е въпросът, че където и да отидеш, се говори за нестабилност, за унищожение, за война. Виждаме два огромни полюса – грозната смърт срещу желанието да отгледаш децата си, да се радваш на тяхната радост. Най-голямото щастие за човека е да се радва на радостта на децата си. А войната заличава и тях, и мислите за радост. Така че да, навсякъде хората се стремят към спокойствие, към сродна душа.

Интересно, но и в Индия, и в Лондон чух, че едно от най-ведрите лица на любовта е да имаш с кого да се скараш и той бързо да ти прости. После и в Париж, и в Божурец ми казаха: „Не си богат с банковата си сметка, а с доброто, с което хората ще си спомнят за теб“. Чух го от французи с академично образование, но и от стария Дучо, който не е завършил докрай гимназия. Закарах му количка с ябълки от моето дръвче, а той се зарадва: „И отгоре, като отида, ще ги помня тия ябълки! Какво ме интересува онзи, дето минава с кола, по-голяма от селския магазин. Ако беше нормален и ми каже „Здрасти“, щях да го запомня, а така какво – даже не се вижда, само музиката му гърми и плаши гаргите“.

Явно Божурец е извор на добро…

И друго ще ви разкажа. Отидох да си купя хляб, извикаха ме и ми подариха грамаден домат. Добри, който също няма академично образование, каза: „Твоите домати са абсолютна мизерия (смее се), но вземи този, за наше общо здраве. И другия път като минаваш, да знаеш, пия водка“. Няма да те огрее, викам (смее се), аз не пия и няма да те черпя. „Нищо, отвърна Добри, аз ще си мисля, че си ме почерпила.“ Като срещнеш такива хора, почваш да ги обичаш. Общото между тези без високия академизъм и другите, с огромна обща култура, е желанието да направят нещо, с което за десет секунди да се почувстваш щастлив. Не образованието е основният компонент в нашия духовен строй, а желанието да дадеш усмивка на някого. Може да е с огромен домат или с количка ябълки, с хубава новина или с красива мисъл – важно е да държим сетивото за това добро, да не го отминаваме като зарязана кола на паркинга, която дори крадците не искат да оберат.

Последния си засега роман нарекохте „Резерват за хора и вълци“. Ако си представим България като резерват, остана ли ни нещо, което да опазим в него?

Ммм, да! В този резерват винаги ще остава талантът на българина. Питала съм се как е възможно толкова много талант да има сред толкова малък брой население. Как става това? Може би е отговор на Вселената за всички травми, които сме преживели в своята история. Приличаме на дива вишня, която някой стъпкал от злоба, но тя пак поникнала; тъкмо разцъфтяла, паднала слана и съсипала плода ѝ; после друг, който е в лоши отношения със стопанина ѝ, дошъл и я отсякъл, ей така, от злоба – имаме го в националния ни характер, наред с огромния талант. Талант и злост явно могат да живеят в един и същи ум. Но злостта не може да унищожи вишничката и тя отново вдига своето зелено знаме към света.

Ето това сме и ние. И може би заради своя талант продължаваме да живеем въпреки горчивината, че сме били стъпквани, въпреки историческите слани, които са ни попарвали, и злостта на някого, който е искал да ни унищожи. Талантът ни е неизкореним – колкото е по-труден животът, толкова по-голям е броят на талантливите хора тук. Вероятно е някакъв вселенски закон. И Вселената прави реверанс към нас. Защо? Защото имаме здрав корен. Това ще остане в резервата България – здравият корен, който никой не може да изтръгне и винаги ще дава една дива, непокорна вишничка, пълна с талант. Всяко зрънце от това дръвче ще е огромна радост за децата ни, диви и пакостливи, но като си откъснат от нея, ще знаят, че утре светът ще говори с възхищение за постигнатото от тях.

А накъде ще ни поведе следващият ви роман?

Не мога точно да отговоря. Правя сега една история на английски език, но ми се иска да направя нещо на български, защото в думите ни болката и щастието така са свързани, че дори да си болен, ще оздравееш. Защо? За да преживееш още един път щастието и да прогониш болката. Българският език е точно такъв – когато го освободим от ругателните думи във всекидневието, той става лекарство. В крайна сметка може би е тънка пътечка към щастливи дни. А знаем, че пътечката е тънка, когато човек се страхува да мине по нея, тъмно е, страшно е, мисли си кой ли ще го причака зад завоя. Но нека знаем също, че щастието е там, зад завоя, и който и да ни причака, ще бъде по-слаб от щастието, защото ние вървим към него. Може да ни изритат, да ни оклеветят, дори да ни окрадат всичко, което имаме, но не могат да откраднат стремежа ни да дадем щастие на децата си. Ако трябва, даже да им дръпнем ушите, като сбъркат, и да не забравяме римската поговорка, че камъните, които премахваме от пътя на децата ни, се превръщат в свлачище, което след години се изсипва върху нас. Тоест нека бъдем по-скоро нежно сурови – това е оксиморон, но за мен е вярно: нежността да създаде суровост, която помага на характера на младия човек да стане твърд и в твърдостта си да има и сетива за красота, за съчувствие и добро.

*

„Разказите идват, където е спокойно, при жени, които никой не може да натика в ъгъла“, казва една от героините в „Каварненски разкази“ (2026, „Жанет 45“). Такава видях отблизо и Здравка Евтимова – жена, която никой не може да натика в ъгъла.

Здравка Евтимова е родена на 24 юли 1959 г. в Перник. Завършва английска филология във ВУ „Св. св. Кирил и Методий“ и специализира художествен превод в Сейнт Луис, Мисури, САЩ. Превежда повече от 25 романа от английски, американски и канадски автори, както и произведения на български писатели на английски език. Автор е на „Разкази срещу тъга“ (1985), „Разкази от сол“ (1990), „Сълза за десет цента“ (1994), „Кръв от къртица“ (2005), „Юлски разкази“ (2017), „Луничави разкази“ (2023), „Каварненски разкази“ (2026), на романите „Четвъртък“ (2003), „В гръб“ (2010), „Една и съща река“ (2015), „Резерват за хора и вълци“ (2022) и др. Нейни творби са публикувани в Европа, САЩ, Канада, Австралия, носител е на национални и международни отличия.