Култура / Брой 8 (3031), Октомври 2026

Откъс от сборника с есета „Християнство и култура. Идеята за християнско общество и бележки към дефиницията на културата“, който предстои да бъде издаден от Фондация „Комунитас“

Забелязваме, че в наше време „културата“ започва да привлича вниманието на политиците ‒ не в смисъл че политиците задължително са „хора на културата“, а в смисъл че „културата“ се разпознава едновременно като политически инструмент, а и като нещо обществено необходимо, което по тази причина държавата трябва да поощрява. Висшите политически кръгове не само говорят за това колко важни са „културните взаимоотношения“, те създават съответните институции и назначават в тях служители с ясната цел да полагат грижи за тези взаимоотношения, от които се очаква да спомогнат за укрепването на приятелството между народите. Това, че в известен смисъл културата се е превърнала в подразделение на политиката, не бива да заличава от паметта ни факта, че в други исторически периоди политиката е била занимание, упражнявано като част от дадена култура и между представителите на различни култури.

На друго място вече съм изказал твърдението, че едно общество е застрашено от разпад, ако липсва контакт между хората, посветени на различни дейности – между политическите, научните, артистичните, философските и религиозните умове в това общество. И това разделение не може да бъде преодоляно просто чрез създаване на обществени организации. То не може да бъде преодоляно чрез обединяването на хора с различни знания и опит в комитети, в които всички съветват всички останали. Елитът трябва да бъде нещо различно, той трябва да бъде нещо много по-органично от съвет, който се състои от бонзи, племенни вождове и магнати. Хора, които се срещат единствено заради ясно определени сериозни цели и по официални поводи, всъщност не се срещат пълноценно. Възможно е те да са обединени от обща и близка до сърцето на всеки един от тях грижа, възможно е в хода на постоянните си контакти те да развият речник и начин на говорене, които да предават всеки нюанс и значение, необходими за постигането на общата им цел, ала след края на тези срещи те винаги ще се завръщат в своя социален свят, а и в своето лично уединение. Всеки е забелязвал, че основната характеристика на личната близост е способността за изпълнено със задоволство мълчание, взаимното щастие от посвещаването на обща задача или сподавената сериозност и споделената радост от една глупава шега; затова и сплотеността на всеки приятелски кръг зависи от съществуването на споделено социално съгласие, на споделени ритуали, на споделени удоволствия в свободното време. Тези пътища към постигането на близост са не по-малко важни от предаването на смисъла чрез думи и от съществуването на обща тема, по която всяка от страните има свое мнение. Злочест е човекът, чиито приятелски кръг и партньори в работата са две напълно отделни групи, но също е ограничително и когато те са изцяло една и съща група.

В наше време четем твърде много нови книги или пък сме потиснати от мисълта за новите книги, които не сме прочели; четем много книги, защото не можем да познаваме достатъчно хора, както и не можем да познаваме всички, които ще ни бъде от полза да познаваме, просто защото те са твърде много. Следователно, ако притежаваме умението да редим думите и имаме щастието те да бъдат отпечатани, ние общуваме, като пишем повече книги. Често се случва да пренебрегваме книгите тъкмо на тези писатели, които имаме късмета да познаваме, а колкото по-добре ги познаваме лично, толкова по-малка необходимост изпитваме да четем написаното от тях. Обременени сме не само от твърде голямо количество нови книги, претоварени сме от наличието на твърде много периодични издания, доклади или лично разпространявани записки. В стремежа си да следим най-важните от тези публикации има опасност да пожертваме трите вечни и най-важни причини за четенето: придобиването на мъдрост, удовлетворението от изкуството и насладата от забавлението. В същото това време професионалният политик е твърде зает, за да има свободно време за сериозно четене дори и по политически теми. А и времето, което той може да отдели за обмен на идеи и информация с изтъкнатите хора от други житейски поприща, е твърде ограничено.

В общество, което е достатъчно стратифицирано, което се отличава с няколко равнища на култура и няколко равнища на власт и авторитет, е възможно политикът да бъде ограничаван в използвания от него език от уважението си към мнението или от страха си от подигравките на една по-тясна и по-критична публика, която поддържа някакъв стандарт в разговорния стил. Ако това е и едно по-децентрализирано общество, в което местните култури процъфтяват и в което по-голямата част от проблемите си остават локални, такива, по които мнение могат да си изградят съответните местни жители въз основа на непосредствения си опит и от разговори със своите съседи, политическите изявления е по-вероятно да се отличават с по-голяма яснота и да бъдат по-слабо податливи на вариации в тяхната интерпретация. Една локална реч, посветена на локален проблем, е по-вероятно да бъде ясна и разбираема, отколкото една реч, обърната към цялата нация, както и можем да забележим, че най-много двусмислици и смътни обобщения обичайно съдържат в себе си речите, насочени към целия свят.

Политическата теория в модерните времена обръща по-малко внимание на човешката природа, защото е склонна да мисли, че тя винаги може да бъде променена, за да се впише в желаната политическата структура. Тази политическа теория е посветена на изучаването на безлични сили, които е възможно да са възникнали като последица от противоречията между хората и тяхната воля, но които са изместили хората като обект на изследване. Като академична дисциплина и предмет на изучаване от младите хора тази политическа теория крие в себе си няколко недостатъка. Несъмнено тя формира умове, склонни да мислят единствено в категориите на безличните и извънчовешки сили, и по този начин дехуманизира своите студенти. Самата култура се разглежда или като пренебрежимо странично явление, което може да бъде оставено само на себе си, или като област от живота, която трябва да бъде организирана в съответствие с конкретна представа, към която проявяваме предпочитание. И тук имам предвид не само по-догматичните и тоталитарно ориентирани философии на съвременността, имам предвид и предубежденията, които оказват влияние върху мисленето във всяка страна и които нерядко са споделяни от иначе непримирими политически противници.

Важен исторически документ за политическата употреба на културата е есето на Лев Троцки „Литература и революция“, чийто английски превод беше публикуван през 1925 г. Убеждението, сякаш дълбоко вкоренено в съзнанието на политиците в Москва, че задачата на Майка Рус е да донесе на останалия свят не само идеи и политически структури, но и тотален начин на живот, изостри и нашето съзнание за политическата роля на културата. Има обаче и други причини за развитието на това съзнание освен Руската революция. Значение в това отношение имат и изследванията и теориите на антрополозите, които ни помогнаха да подходим с по-голямо внимание към отношенията между имперските сили и подчинените им народи. Правителствата имат все по-голямо разбиране за необходимостта от съобразяване с културните различия, а тъй като колониалната администрация до голяма степен е контролирана от имперския център, тези различия придобиват все по-голямо значение. Народ, който живее в изолация, изобщо няма съзнание, че притежава „култура“. А различията между отделните европейски народи в миналото не са били достатъчно големи, за да ги накарат да приемат културите си като различни до степен на конфликт и несъвместимост: културното осъзнаване като средство за обединяването на една нация срещу другите за пръв път беше използвано от бившите управляващи на Германия. Днес ние вече имаме съзнание за значението на културата, но по начин, който подхранва едновременно нацизма, комунизма и национализма и който поощрява разделенията, без да помага за тяхното преодоляване.

Насочването на вниманието към вредите, нанесени върху местните култури в процеса на експанзия на една империя, по никакъв начин не може да бъде обвинение срещу самата империя, до каквото прибързано заключение достигат привържениците на идеята за разпадането на империята. Всъщност нерядко тъкмо същите тези антиимпериалисти поради своите либерални разбирания се оказват сред най-убедените и самодоволни изразители на превъзходството на западната цивилизация, това ги прави слепи както за ползите, донесени от имперското управление, така и за вредите от разрушаването на местната култура. Тези разпалени глави приемат, че ние постъпваме правилно, като се натрапваме на другата цивилизация, предоставяме на нейните носители нашите механични изобретения, управленски системи, образование, право, медицина и финанси, вдъхваме у тях презрение към собствените им обичаи и ги научаваме на просветителско отношение към техните религиозни суеверия, а след това ги оставяме сами да се варят в бульона, който сме им приготвили.

Най-новият вид империализъм, този на Русия, вероятно е най-изобретателният и най-подходящ за духа на днешната епоха. Руската империя старателно се опитва да избегне слабостите на империите, които са я предшествали, но в същото време е по-безмилостна и успешно се възползва от суетата на подчинените народи. Официалната доктрина е за пълно национално равенство, привидност, която Русия успява по-лесно да демонстрира в Азия както заради ориенталския характер на руското мислене, така и заради изостаналостта на руското развитие по западните стандарти. Правят се опити за съхраняване на подобие на местно самоуправление и автономия ‒ подозирам, че целта е да бъде създадена илюзията за възможна независимост в няколко местни републики и сателитни държави, докато в същото време реалната власт е упражнявана от Москва. Измамата в тази илюзия понякога може лесно да бъде прозряна, когато например една местна република бъде внезапно и позорно сведена до провинция или до колония на короната, ала тази илюзия продължава да бъде поддържана – и тъкмо това е най-интересното от нашата гледна точка – чрез внимателно поощряване на местната „култура“, но култура в ограничен смисъл на думата, защото тя включва само това, което е живописно, безобидно и което може да бъде отделено от политиката, като езика и литературата, местните изкуства и обичаи. Но понеже Съветска Русия поддържа разбирането, че културата е подчинена на политическата теория, нейният империализъм най-вероятно ще доведе до утвърждаването на чувството за превъзходство на онези нейни народи, които са формирали тази политическа теория; следователно можем да очакваме, че докато Руската империя успява да съхрани своето единство, ще бъдем свидетели на все по-голямата доминация на московската култура над останалите подчинени нации, които ще оцелеят не като отделни народи, всеки със свой собствен културен модел, а като по-нисши касти. Каквото и да се случи в бъдеще обаче, трябва да се каже, че руснаците са първият модерен народ, който съзнателно се възползва от политическото измерение на културата и подлага на атака културата на всеки народ, над който те желаят да установят доминация. А колкото по-високоразвита е една чужда култура, толкова по-изтънчени и последователни са опитите за нейното унищожаване чрез елиминиране на онези елементи, които в най-голяма степен са носители на самосъзнанието на подчиненото население.

Опасностите, които днес на Запад произтичат от „съзнанието за културата“, са от различен порядък. Мотивите ни да сторим нещо за нашата култура все още не са съзнателно политически. Тези мотиви възникват от прозрението, че културата ни не е съвсем здрава, както и от убеждението, че трябва да предприемем стъпки за подобряване на условията за нея. Това прозрение промени нашето разбиране за образованието и стана причина или за отъждествяването на културата с образованието, или за налагането на убеждението, че образованието е единственият инструмент за подобряване на нашата култура. Що се отнася до необходимостта от намеса на държавата или на някаква полудържавна институция, подпомагана от държавата в подкрепа на изкуствата и науките, в настоящите условия имаме ясно разбиране за необходимостта от такава подкрепа. Съществуват някои важни дела, които и в бъдеще е много вероятно да не могат да бъдат осъществени без някакъв вид държавна подкрепа. Напредъкът на експерименталните науки днес се нуждае от огромно и скъпо оборудване, а за практикуването на изкуствата в голям мащаб вече няма да бъде достатъчно частното покровителство. Трябва да бъдат създадени защитни механизми срещу нарастващата централизация и контрол, които крият опасност от политизация на изкуствата и науките, като това може да се случи чрез поощряване на местната инициатива и отговорности, както и доколкото това е възможно, чрез отделянето на източника на финансиране от контрола върху разпределението на средствата. Ще бъде също така полезно да наричаме субсидираните и изкуствено насърчавани дейности с тяхното истинско име: нека направим нужното в подкрепа на живописта, скулптурата или архитектурата, на театъра или музиката, на една или друга наука или област на интелектуално творчество, но да наричаме всяка такава дейност с нейното собствено име и да се въздържаме от употребата на думата „култура“ като всеобхватно понятие. Защото тогава има опасност да се поддадем на изкушението да допуснем, че културата може да бъде планирана. Културата никога не може да бъде изцяло осъзнавана, защото тя е винаги повече от това, което съзнаваме; тя не може да бъде и планирана, защото съдържа в себе си и несъзнавания контекст на цялото това планиране.

Превод от английски Момчил Методиев