Култура / Брой 9 (2962), Ноември 2019

Минало и бъдеще в края на Първата световна война. Откъс от книгата „Пресиленият мир. Версай и светът, 1918–1923 г.“

Наистина ли беше грипът? Във всеки случай Франц Кафка имаше температура, дори много висока температура. Докато навън по улиците на Прага размириците осезаeмо се разрастваха, лекарят, повикан на 14 октомври 1918 г. в дома на Алтщедтер Ринг, установи телесна температура над 40 градуса. За писателя, на когото през 1917 г. беше поставена диагноза белодробна туберкулоза, това означаваше непосредствена опасност за живота. На своя приятел Макс Брод болният написа със съжаление, че засега се налага да откаже общите часове по иврит. Това е била последната новина от него за повече от четири седмици. Когато Кафка излиза от най-тежкото състояние, един свят вече е загинал. Поданикът императорски и кралски се е превърнал в гражданин на новата чехословашка държава, чието провъзгласяване е отпразнувано на 28 октомври 1918 г. от ликуващата тълпа на пражкия площад „Венцел“.

Навсякъде могат да се видят знаците на разпространяващата се инфекция: тя се разнася за няколко дни, често за няколко часа. Ужасяваща за съвременниците е внезапността на заболяването, обратът от видимото здраве към непосредствената близост на смъртта. При здрави хора без оплаквания той започва със силно главоболие, болки в ставите, треска и се усилва за кратко до много висока температура. Подобно на мнозина, и 18-годишната Агнес Ценкер от Саксония усеща в началото на ноември 1918 г. силен копнеж по мира, въпреки че това ѝ се струва „ужасно непатриотично“. Ала внезапно всичко се променя под въздействието на болестта, която в края на войната се разпространява като зловещ танц на смъртта. С огромна сила грипът сякаш изглажда всички различия между фронта и родината, затова Агнес Ценкер е обзета от чувството за болезнена справедливост: „Да, всичко е отвратително и все повече млади хора трябва да умрат. Освен това грипът (инфлуенцата) обикаля за втори път. Появява се в целия свят и е много по-опасен, отколкото първия път. Повечето хора получават усложнение – белодробно възпаление, и умират от него. Всеки ден във вестниците са имената на много от починалите… Струва ми се, че трябва да има равновесие. Нали умират толкова много млади мъже, трябва да си отидат и млади момичета. Защо не?“.

Пандемията спохожда първо Африка, Азия, Съединените щати и Латинска Америка, за да пристигне накрая и в Европа. Протичането ѝ далеч надминава онова, което дотогава военните общества познават като страдания. Рязко увеличеният брой на жертвите показва колко изтощени са хората. Който може да си позволи да щади достатъчно дълго собственото си тяло, има реален шанс да избегне смъртта, ала за мнозина в големите градове това е илюзия с оглед на всекидневната битка за прехрана. Срещу тази пандемия, която наричат Испански грип, защото първи испанските вестници са съобщили за нея, класическата медицина не разполага с ефективни средства, особено срещу съпътстващото я белодробно възпаление. Неговият основен причинител, вирусът HiNi, е доказан едва през 90-те години.

Испанският грип се превръща в световно историческо събитие едва в ретроспекция. Глобалното разпространение и целият мащаб на болестта съвременниците изобщо не осъзнават. Много повече ги тревожат други новини от фронтовете и политическите промени в родните им общества. Пандемията взема общо 20 милиона жертви, повече от военните и цивилните жертви през цялата война. Въпреки това глобалната демографска катастрофа в края на войната не се осъзнава и няма адекватна реакция от страна на държавните институции. Австрийският министър за народното здраве вярва, че може да успокои обществеността с новината за три тона аспирин.

Испанският грип е катастрофата, случила се в сянката на многобройни политически преломи, въпреки че е обхванала в невидима мрежа целия свят далеч преди военните примирия от 1918 г. и мирните конференции от 1919 г. Тя се препокрива с много събития по едно и също време, които повличат хората в своя ход: с края на войната, с революциите и гражданските войни в много части на Европа, с разпада на стари и създаването на нови държави, с едно бъдеще, което в своята неопределеност изглежда едновременно многообещаващо и застрашително. Повечето хора се концентрират върху това да преживеят тези седмици, да организират изхранването на собствените си семейства или да стигнат до надеждна информация за местонахождението на някой роднина на фронта или във военен плен. За тях многото случаи на болестта са само още един знак за една катастрофална военна година.

При това разпространението на пандемията се ускорява тъкмо в момента на кризисен преход към едно непредвидимо бъдеще. В Африка тя унищожава общества, които от години се състоят от отслабнали жени, хронично недохранени деца и старци, защото мъжете, които издържат семействата, са постъпили като колониални войници, в резервните части, или пренасят военната техника. Там умират до пет пъти повече хора, отколкото по време на войната. В Европа грипът попада на институции, които не могат да се справят с предстоящия край на войната и демобилизацията на милиони войници, с насилието, затрудненото снабдяване с хранителни стоки и държавния разпад. Това засилва чувството за несигурност и хаос. Същевременно болестта определя индиректно и политическия развой на събитията, изключвайки за седмици важни актьори в един драматичен момент на най-голямо напрежение. През есента и зимата на 1918 г. грипът е елементът, който забавя – и тъкмо затова влияе политически. Когато ционистите в европейските държави с оглед на разпада на Османската империя трябва да намерят отговор на въпроса как да създадат собствена държава в Палестина, лидерът на движението, Мартин Бубер, е поразен от белодробно възпаление и по съвет на лекарите трябва да се оттегли за дълго от обществена дейност. Густав Ландауер, дългогодишният приятел на Бубер и войник пацифист, отдавна копнее да види края на Райха на кайзер Вилхелм, ала в решителните седмици на преврата в Мюнхен е парализиран от грипа. В края на войната болестта не подбира. В края на октомври 1918 г. нейни жертви са художникът Егон Шиле, както и френският писател Гийом Аполинер в Париж – само два дни преди примирието през ноември 1918 г., а също и британският дипломат Марк Сайкс, един от архитектите на новия ред в Близкия и Средния изток по време на мирните преговори в Париж в средата на февруари 1919 г. Въздействието на грипа се забавя, понеже мнозина изтощени хора нямат съпротивителни сили срещу поредната инфекция: нито Софи Фройд, малката дъщеря на виенския психиатър Зигмунд Фройд, която умира на 25 януари 1920 г., нито германският социолог Макс Вебер, отишъл си на 14 юни 1920 г. в Мюнхен. Грипът напомня за основния опит на войниците на фронта: постоянната близост на смъртта и случайната гибел.

Оцелелите са осъдени да бъдат само наблюдатели дни и седмици наред по време на болестта или на мъчителното оздравяване – а от това, което виждат, дъхът секва. Докато Франц Кафка се бори със смъртта, пред семейния дом на Алтщедтер Ринг в Прага ритъмът на световната история се ускорява. За 14 октомври обединилите се в национален съвет чехословашки партии в цяла Бохемия отправят призив за масови демонстрации. В Прага според слуховете искат да обявят независима чехословашка държава. Докато полицията и войската отцепват Алтщедтер Ринг – една последна демонстрация на власт от страна на Хабсбургската монархия, Prager Tagblatt[1] вече пише за „ликвидация на старата държава“, която трябва „да си отиде в пълен покой“. Две седмици по-късно това е факт. На 28 октомври хората могат да прочетат на големи афиши думата „примирие“. Дали иде реч все още за слух, или за конкретно предложение към противниците – това е от решаващо значение за живота или смъртта на войниците на фронта. Ала на хората в Прага думата е достатъчна, за да се отприщят многото натрупани очаквания. Внезапно в политиката се задава раздвижване, което улавя всекиго и го принуждава да заеме позиция.

И в жилището на Кафка нахлуват виковете на множеството, което приветства ръководителя на чехите в изгнание Томаш Масарик и американския президент Удроу Уилсън. Докато румънски и унгарски войници, разпознаваеми по своите кокарди все още като поданици на Австро-унгарската империя, наблюдават нерешително събитията в Прага, без да се намесват в случващото се, чешките бойни единици се разпускат и създават общовойсковите съединения на новата държава, допълнени от членове на чешкото гимнастическо дружество „Сокол“ в техните характерни червени ризи. Преходът от монархия към република се извършва първо символично: на мястото на хабсбургския двуглав орел като символ на старата държава сега по фасадите на официалните сгради се веят чешки и американски знамена. Почти изненадан от лекотата на прехвърлянето на властта, Чехословашкият национален съвет обявява независимата държава на чехи и словаци. Този прелом е троен: към провъзгласяването на суверенната нация се прибавят създаването на една нова държава чрез отделяне от имперския съюз на Хабсбургската монархия и преходът към република. Отсъствието на съпротива и относителната липса на насилие в тази революция показват колко подкопан е редът в монархията, колко е отслабнало доверието в институциите на държавата.

Както началото на войната през август 1914 г., така и краят ѝ изправя всеки отделен човек пред ситуация, в която се срещат епохата и всекидневието. Семейството на Кафка изчаква, тъй като през войната евреите са се научили колко бързо настроението може да се обърне срещу тях. Когато Кафка е преживял кризата на болестта през ноември и от балкона на къщата хвърля поглед към толкова познатия му Алтщедтер Ринг, старият свят е вече погинал. Евреинът, поданик на Австро-унгарската империя, който пише своите текстове в Прага на немски, се е превърнал в гражданин на Чехословашката република, в която германците са малцинство. По улиците на града сега се движат освободени от плен войници – доскоро заклеймявани от военната пропаганда противници, французите, италианците и руснаците изведнъж са станали приятели на новата държава. Навсякъде нови имена възвестяват настъпилия прелом: жп гарата, която дотогава е носела името на починалия през 1916 г. император Франц Йосиф, династически символ за единството на Хабсбургската монархия, е станала Nádraží Wilsonovo, гара „Уилсън“. Търсейки нови личности, с които да се идентифицират, властите наричат старата държавна гара на името на Масарик. Всичко това говори за ясно изразеното съзнание на съвременниците, че са свидетели на световен момент, на един rite de passage, когато ставаш нещо, което никога преди това не си бил. Когато са важни знаците: знамената, именуването на Прагер Щрасе на датата 28 октомври, което чешките оператори запечатват на големи филмови ролки. Кафка установява не само нови серии пощенски картички с антигермански и антисемитски карикатури, които в магазините са заменили свидетелствата за издръжливия патриотизъм на Австро-унгарската империя, но и внезапно опознава световноисторическия прелом съвсем конкретно: новата чешка дирекция при досегашния му работодател, Института за застраховане от злополуки на работниците, отменя немския като официален език. Като се имат предвид над 80 милиона крони военни заеми, които сега са се обезценили, съществуването на осигуряването изглежда възможно най-несигурно. От същата съдба са застрашени и личните спестявания на Кафка, около 18 000 крони, които през 1915 г. той влага във военни облигации и с които възнамерява да си осигури писателско съществуване, независимо от семейството и най-вече от баща си. Австро-унгарската империя, която би трябвало да е отговорна за изкупуването на облигациите и на която във втората година на войната все още патриотично се вярва, вече не съществува. Така символичната валоризация на новото и обезценяването на старото изграждат двете страни на този исторически момент. За Кафка бъдещето, непрестанно бленувано по време на войната, след войната внезапно става несигурно и заплашително в своята отвореност. Същото се случва с милиони хора.

Как се съотнася опитът от есента на 1918 г. към лятото на 1914 г.? Първоначално Кафка реагира на избухването на войната непреднамерено лаконично: „Германия обяви война на Русия – следобед училище по плуване“. Така гласи прочутото му изречение в дневника от 2 август 1914 г. След което той проследява „с лошо око“ маршируването на доброволците в Прага и техния патриотичен възторг. И докато на 2 август 1914 г. никой не подозира каква динамика ще разпали тази война и поради това никой не може да разбере значението на този ден, което ще се разкрие едва в ретроспекция, през октомври 1918 г. хората имат зад гърба си 51 месеца опит, който поставя под условие всяко очакване за сигурност. Докато в началото на август 1914 г. при марша на войските се смесват германските викове „Хайл“ и чешките „Наздар“, то през октомври 1918 г. всекидневната национализация на обществото може да се наблюдава като в епруветка и под лупата на времето.

Какво минало е оставила войната, какво бъдеще обещава краят ѝ? През 1914 г. един член на бохемското движение „Вандерфогел“[2] проклина избухването на войната, „защото тя внася размирици в моя спокоен и красив свят, възбужда моето мирно сърце“. Ала едновременно с това той я приветства като „пречистваща буря, която може да сложи началото на едно ново време“. А 1918 г.? Във всеки случай двойният юбилей, оповестен от Роберт Музил в неговия роман „Човекът без качества“, отпада. В романа математикът Улрих решава през 1913 г. да си вземе една година „отпуска от живота“. Ала убеден от своя баща, накрая той се кандидатира за едно място, на което трябва да подготви особен двоен юбилей: защото 70-годишният юбилей от възкачването на трона на император Франц Йосиф и 30-ата година от управлението на кайзер Вилхелм II ще съвпаднат през 1918 г. Ако героите на Музил се провалят в „паралелната акция“ и задачата да приложат в практиката една универсална идея, защото представляват само специализирани области, то между 1917 и 1923 г. четири монархии в континентална Европа – Русия, Германия, Австро-Унгария и накрая Османската империя, стават жертви на войната и нейните последици. Германският райх оцелява, но се разпадат царска Русия, Хабсбургската монархия и малко по-късно Османската империя.

Така 1918 г. не минава под знака на един монархически двоен юбилей, а на многобройни кризисни преходи, обхванали обществата в целия свят. Първо това е пътят от войната към примирието, оттам към мирните конференции и накрая към формалните мирни договори. Ала краят на войната маркира и преминаването от монархии към републики, от ограничено политическо участие към практиката на масова демокрация чрез свободни избори, които сега в много общества се провеждат за първи път. Същевременно се разпадат – първо с царска Русия през 1917 г. и ускорено през есента на 1918 г. с Германия и Хабсбургската монархия, европейски империи, които със своите династии от векове определят историята. Османската империя първоначално преживява края на войната, ала нейната териториална цялост е поставена под условие. На картата многото мултиетнически и мултирелигиозни империи в континентална Европа отстъпват пред новите национални държави. Ала техните хомогенни цветове и прецизно прокарани граници предвещават еднозначност и стабилност, които ще се разбият в действителността на сложни проблеми с малцинствата. Със засилването на революциите се изостря въпросът за политическия и социален хоризонт на идеологически обоснованото насилие. Наследените водещи политически понятия от XIX век – либерализъм, консерватизъм, социализъм, но също така нация и национализъм – са предизвикани от радикално нови обещания за бъдещето, представени от руските болшевики. Накрая се разпада и европейската система на баланс на силите, актуализирана през 1648 г. в Мюнстер и Оснабрюк, както и през 1815 г. във Виена. Световната война предизвиква глобална динамика на промени, чиито последици ще променят значението, очакванията и позициите на цели региони в света.

Превод от немски Людмила Димова