Травмата „Ньой“. Разговор с Николай Поппетров и Стефан Дечев

Травмата „Ньой“. Разговор с Николай Поппетров и Стефан Дечев

Първата световна война показва, че лозунгът за национално обединение не е единственото, което движи България. Настроения за война има по-скоро сред градското население, което е по-националистически ориентирано в резултат на водената от десетилетия пропаганда. Включването ни в съюз с Централните сили води до активирането на претенции и националистически мечти, които само са припламвали в миналото, а сега стават част от една съвсем реална програма. Тук не става дума само за Южна Добруджа или дори за Македония, където през 1915 г., за разлика от 1941 г., българската армия е посрещната като своя. Тук има идея за разширяване в посока на Поморавието, има претенции за изграждане едва ли не на регионална империя, за обща българо-унгарска граница, за превръщането на Албания в български протекторат. Тъй че става въпрос за мегаломански амбиции, които краят на Първата световна война ще стопи напълно. [...]

А. Б. Йехошуа: Парализирани сме от паметта

Най-важното в литературата е да се придаде смисъл на нещата. Ето защо лично аз съм против литературата на Пол Остър. За него най-важно е „инцидентът“, нещата да започнат внезапно. И няма обяснения. Как обаче можем да живеем без обяснения? Аз непрекъснато се опитвам да давам обяснения. Например, когато говорим за Холокоста, аз се връщам не само към историческото събитие, а се опитвам да поставя въпроса и другояче – защо евреите са се превърнали във вечните жертви? Защо това се повтаря непрекъснато? [...]

Литературата е за свободните. Разговор с Яна Букова

„Поетично“ време не мога да се сетя да е съществувало някога. Да не говорим, че няма по-голям враг на поезията от т.нар. „поетичност“, каквото и да се съдържа в това название. На социалните сътресения реагират – злободневно и журналистически – обикновено пишещите лоша поезия. Поезията с качество винаги съдържа кризите в себе си, за нея не съществуват „спокойни периоди“ в историята. Мисли и напипва напреженията още преди да бъдат усетени, предвижда симптомите на сривовете още преди най-малката податка. [...]

За писането и бокса. Разговор с Палми Ранчев

Имам доста изострено чувство за самота. Усещам го и когато съм сред много хора. Прилича на тласък към думите, създава образи, често действа или замира в ступор, докато постепенно ги оформи в истории за разказване. Тогава успявам с някаква своя част да се отдалеча от себе си. Наблюдавам какво не бих направил или каквото правя, без да искам позволение от когото и да е. И скоро забравям началото, повлечен от потока на не чак толкова логични действия и без-действия. [...]

Климатът и децата

Когато моята съпруга и аз решихме да имаме седмо дете, ми писаха, че допринасям за самоубийството на планетата. Отговорих, че не е моя вината, ако планетата е самоубийца. Днес имаме осем деца. Всички те са уникални, техният поглед обновява света и ме подтиква да се боря за неговото бъдеще. Мисля си две неща: че Земята е красива само чрез живота, който се разгръща на нея; и че този живот се проявява най-вече в рационалното (но и често неразумно) животно, което наричаме човек. [...]

Ролите на Ирини Жамбонас. Разговор с актрисата

В VIII–lX клас бях в едно студио на Филип Трифонов, моя първи и най-истински учител. Там направихме едно представление – „Предложение“ на Чехов. Започнахме да обикаляме цяла България с него. Наистина беше много сполучливо. Това, което ме влюби – общо взето всичко идва от учителя – е, че на всяко представление той идваше да говори с мен и ми предлагаше да изиграя ролята ту като недоволна учителка по история, ту по друг начин. Аз си казвах, че това е много хубаво. Всеки път е нещо различно. [...]