Култура / Брой 2 (2965), Февруари 2020

С Мария Стефанова разговаря Виолета Цветкова

„Животът не нанася удари само на един човек. С нищо не ме е пощадил животът. Не се гордея с това, но дори когато загърбих сцената, когато реших, че съм приключила с всичко, и се затворих в моята силна болка и страдание, аз пак вървях.“

Първо „Три високи жени“ от Едуард Олби (2018 г.), после „Моята скъпа лейди“ от Израел Хоровиц (2019 г.), а сега и „Облог“ от Дейвид Линдзи-Абер… Мария Стефанова преживя четвърт век с унижението от принудителното пенсиониране на 55 години, без да знае, че един ден ще се завърне в Народния театър. През 2018 г. един телефонен звън преобръща живота ѝ на вече достолепна възраст…

Срещаме се с нея в Народния театър. Очаква ме с чашка кафе и ме поглежда с любопитство: „Как е малкото ви име?“. Виолета, отвръщам. „Добре, Виолета – нека си говорим на Мария и Виолета. Съгласна ли сте?“ Заеквам несигурно: „Респектът ми към вас е толкова голям...“ И тогава тя, изключителната актриса, изрича думи, за които друга като нея трудно би преодоляла себе си: „Защото съм остаряла, нали?!“.

Респектът ми към вас, Мария, е най-вече от достойнството, с което носите годините си и на сцената, и в живота…

Знаете ли, Виолета, моята премъдра баба казваше: „Маре, чедо, ако не е огледалото, по сърцето човек нивга няма да усети, че е остарял“. А моята модификация на тази наследена мъдрост е: Ако не е огледалото, по сцената нивга няма да усетя, че съм остаряла!

И аз това си мислех, като ви гледах на премиерата на „Облог“ – няма старост. Движенията стават по-различни и гласът не е същият, но…

Не е проблемът нито в движенията, нито в гласа – проблемът е в духа. Ако духът е високо, ако имаш идеал и той е по-високо от собственото ти дребно его, тогава няма страшно от възрастта. Но ако се отпуснеш рано-рано, някъде към зрелостта на 50-те, когато си постигнал известни неща в професията и решиш, че това е максимумът на твоите способности – тогава става страшно. Започва ранното буренясване. И да искаш след време да събудиш този дух, не можеш, защото той лека-полека дегенерира заедно с физиката.

А иначе жестът, интонацията – те са въпрос на ген и на начин на живот. Някои хора остаряват по-рано, други – по-бавно. Но ако запазиш чувството си на почуда, любопитство ако носиш в себе си, ако рискуваш и ако скочиш тогава, когато най-много те е страх, няма възраст. Няма възраст и когато сбъркаш стъпката, пряко сили се изправиш и продължиш да вървиш. Животът не нанася удари само на един човек. Животът редува черни и бели дни в календара, разпределени между всички нас. С нищо не ме е пощадил животът. Не се гордея с това, но дори когато загърбих сцената, когато реших, че съм приключила с всичко, и се затворих в моята силна болка и страдание, аз пак вървях. Бродех из празните стаи у дома – библиотеката, ателието, спалнята, кухнята, гълъбите, гугутката, котетета долу, параклиса, сътворен от съпруга ми… Вървях постоянно, но бях затворила моя свят в един оазис, в който се чувствах добре.

Чувствахте се добре в болката си?

Това беше страшното. Толкова свикнах да си живея с болката и страданието, че си ги вардех някой да не ми ги разтвори и да се лиша от тях. Само човек, който го е изживял, може да ме разбере... Но един ден се случи това малко чудо с мен. Телефонът не беше спрял да звъни, но този ден звънът беше от… Народния театър. След толкова години! И настъпи голямото земетресение в мен. Два дни не можех да си намеря място. Бродех из къщи, казвах си: не, няма да се върна, не съм в състояние, не бива да развалям това, което съм направила. Страх ме е, радостно ми е, боли ме, пък съм възторжена, че… Театърът позвъни и разби всичките ми бариери. И се предадох.

Разби и капсулирания ви свят. Какво обаче остана от него, тъгата носите ли я още?

О, аз не съм човек, който се разделя лесно с нещо (усмихва се). А тъгата много помага. Знаете ли, преди началото на всяко представление се моля на мама, макар че тя твърде отдавна си отиде от този свят. Пὸ би трябвало да се моля на Христо (съпруг на актрисата е вече покойният художник Христо Стефанов, б.а.), но аз се моля на мама. На началото. С нея ми е свързано влизането в Народния театър… Моля ви, от време на време ще плача, но не ми обръщайте внимание. Аз съм сантиментална и си плача.

И сълзите на Мария Стефанова бликнаха. От този миг тя отвори цветни спомени за хора, за места, за събития. Там, в началото, наистина е нейната майка, учителката по литература, която превръща живота ѝ в безкрайно приключение със словото. Детство, белязано от неподправената атмосфера на столичната ул. „Цар Иван Асен II“, на кино „Влайкова“, на библиотеката в читалище „Антон Страшимиров“ и големите автори (от Иван Вазов и българските класици до Пърл Бък, Стефан Цвайг, Маргарет Мичъл и т.н.); белязано от срещи с живеещите в съседство Ран Босилек и Гюрга Пинджурова, от стиховете на Блага Димитрова и Веселин Андреев, които малката Мария рецитира на кварталните тържества, от духа в прогимназията „Васил Априлов“, от детската театрална школа на Парис Николов в профсъюзния дом и любимите представления с музика на живо в Младежкия театър… Отново майка ѝ един ден казва: „Хайде, вече порасна, стига детски пиеси и Младежки театър. Дай ръчичка да те заведа в Народния театър“.

Кога пристъпихте за пръв път този праг?

Някъде в началото на гимназията. Толкова бях сграбчена от този Народен театър, че сутрин преди училище заставах на ъгъла, за да гледам как се събират преди репетиция артистите. Славка Славова идваше на колело, а на Апостол Карамитев въобще не можехте да му видите обувките, така търчеше, че само подметките му се показваха. Ружа Делчева – красива, естествена, шумна; идваше и изящната Ирина Тасева, тънка, чиста, с шапчица… красота. А Андрей Чапразов единствен имаше кола, синя на цвят с номер 70-11….

И помните всичко това?

Да, да, помня. Тогава открих кошарата на Народния театър – един парапет отзад в залата отделяше евтините правостоящи места за ученици и студенти. След училище, ако нямах детска театрална школа, обезателно денят ми завършваше там, в кошарата. Познавах „Ромео и Жулиета“ с всички четири Жулиети. Знаех на кое място Апостол Карамитев ще мине на авансцената и ще му се търколи сълзата на бузата, знаех кога в „Дванайсета нощ“ Константин Кисимов ще се засили и ще иска да се покатери по стената… Този театър влезе в кръвта ми. И сега ще ви кажа нещо, което съм споделяла само веднъж преди повече от 20 години. Имах приятелка от детството, с която обичахме да вървим по „Раковски“, за да погледна за пореден път Народния театър. Бяхме още ученички, когато ѝ казах: „Един ден аз ще играя там“. Може би е било прекалено самочувствие, а може би съм усещала притегателната сила на нещо предопределено.

Преди да влезете в трупата на Народния театър обаче, минавате през Враца, Русе, Пловдив…

Точно така – 14 години на сцени извън София. Имах Сарафовска стипендия и бях длъжна да отида по разпределение в театър извън столицата. Взеха ме във Врачанския театър, където наскоро за директор беше назначен Цвятко Николов, един неповторимо земен артист, а Орлин Василев, който беше направил политически гаф със своята пиеса „Заровеното слънце“, за наказание бе изпратен там като драматург.

Там е и професионалният ви дебют, нали?

Беше с „Емилия Галоти“ от Лесинг с режисьор Николай Фол. Аз – неопитна, Лесинг – тежка материя. Кошмар! Пишех писма на моя професор Моис Бениеш, той ми даваше съвети, бях отчаяна, живеех в една ледена къща, театърът беше в ремонт, сутрин пътувахме до Мездра, за да репетираме там, връщахме се, вземаме торбичките и тръгвахме на турнетата из околността… Дойде премиерата, от София пристигна и моят професор с едно нежно букетче за мен, а аз направих всички възможни грешки, пропуснах текст, настъпих шлейфа на моята колежка, на финала бях в пълно отчаяние. Свърши представлението, седях си отстрани, а Моис Бениеш дойде при мен: „Е, Мария?!“. А аз: „Ами това е положението“. Но той се усмихна: „Много добре. Само не се навеждай толкова“. Това беше забележката му.

Заради трагедия в личния живот актрисата не дочаква края на тригодишното разпределение и отчаяна, иска да избяга още по-далеч от София. Тогава започват наситените с много роли две години в Русенския театър. Една от тях е цветарката от „Я, колко макове“ на Никола Русев. С нея участва в поредния национален театрален преглед, печели награда и… получава покана от Народния театър по много странен начин. Среща Кръстьо Мирски, който ѝ казва: „Иди до Народния театър, нещо се мъти около тебе“. Мария отива и чува следните думи от директора Славчо Васев: „Правим голяма реформа в театъра и сме набелязали няколко млади актьори и актриси, които да привлечем. Вие сте една от тях, не заминавайте за Русе, изчакайте“. Вслушва се, минават дни, никой не ѝ се обажда, накрая разбира, че мястото е заето от съпругата на Любомир Киселички – току-що женен, той споделил, че ще приеме поканата от националната трупа, ако е със семейството си… „Но, казал ѝ Славчо Васев, знаете ли как ви искат в Пловдив – ще играете Настася Филиповна в „Идиот“, в „Преспанските камбани“, в „Железният светилник“. А на служебния вход на Народния театър я чакали Кирил Илинчев, Христо Христов и Атанас Бояджиев, директорът, главният режисьор и драматургът на Пловдивския театър. Със същите обещания.

„Нека си помисля“, отвърнала Мария, а зад гърба си чула: „Но до довечера, защото трябва да си намерим актриса!“. Хукнала по улиците плачешком и някъде към Борисовата градина чула гласа на майка си: „Уморих се бе, Маренце, да тичам след теб, седни, стой спокойно… Какво толкова страшно се е случило – ще ходиш там, където те искат. Където не те искат, един ден те ще съжаляват“.

Така започва голямото приключение с изкуството в Пловдив – от първия ден с неочакваната среща с петимата големи пловдивски художници, сред които е и голямата ѝ любов Христо Стефанов, през всички обещани и изиграни роли, „вторите ѝ театрални университети“ с режисьора Пантелей Пантелеев и незабравимата среща с Антон Горчев в „Укротяване на опърничавата“, през влюбването ѝ в „този неизтребим град, с това невероятно чувство на независимост, с тези улици, под които дремят пластове древна култура, и с тези хора – българи, арменци, евреи, турци, цигани, които живеят в мир“ – там в нея животът се събужда отново. Живот, пълен с много писма на благодарност от почитатели. Още ги пази, най-много са от ученици от Търговската гимназия…

Десет години по-късно мечтата Народен театър се сбъдва. Дебютира с „Лес“, режисирана от Кръстьо Мирски, редом до „големите лъвове“ Славка Славова, Стефан Гецов, Асен Миланов. Още помни „ледените очи на Славето“ при първата им среща, но и прошепнатите по-късно от нея думи: „Вие не сте случайно в този театър!“. И както се шегува сега Мария, мушва това късметче в джобчето и така е до днес. Нищо че през 1994 г. е отстранена. Навършените години за пенсия са формалната причина, а истинската е бунтът ѝ срещу уволнението на големите Масалитинова, Гец, Славова… Те обаче я приобщават в своя малък частен театър „Барбуков“, с тях години наред пътува из България и играе. Един по един обаче те отлитат, болката – физическа и душевна – се загнездва в душата на Мария… До онзи телефонен звън на директора на Народния театър Мариус Донкин, до спонтанното ѝ завръщане на сцената с прекрасните ѝ „американски баби“ от „Три високи жени“, „Моята скъпа лейди“ и „Облог“, две от които режисирани от Стефан Спасов – нейния „нов жокер“ в Народния театър. Толкова го цени, той според актрисата е бъдещето на тази трупа.

Когато говорите за мига, в който се повдига завесата, очите ви светят – тогава ли към актьорския занаят се прибавя и онази щипчица от сърцето, която сътворява чудото?

Ето това е магиката на театъра. Ако работата ти е свършена като занаят, ако по пътя, който си извървял с режисьора и колегите си, си изпитал радост от откритията в текста и имаш огромното желание да го споделиш, завесата се вдига, черният квадрат се отваря, близва те прожекторът и… става магията. При мен прожекторът играе много специална роля, той ме разсъблича, показва всички мои недостатъци, показва и добрите, и хубавите неща, които нося…Миг преди да се вдигне завесата, в полутъмното аз усещам колегите ми с тяло, с дъх, с очи, със сърце. Тогава усещам, че нещо ме повдига „на една педя над земята“.

А когато пада завесата и то изчезне, как става така, че се връща отново и отново?

Това вече е тренингът на актьорската природа. Помня как, когато репетирахме „Неочакван гост“, Леон Даниел седеше долу в залата и за една сцена в трета картина ми каза: „Мара, тука е голямата сълза“. Не знам как, но всеки път точно в този миг се отронваше една сълза. Винаги. Заклевам се! Вероятно Леон е надграждал, надграждал нещата, които се случваха на моята героиня, за да ме доведе и до финалния миг, в който тя със замах разрязва съдбата си. И когато на премиерата най-после го направих, аз тичах после по пътеката от сцената към гримьорната и виках „Успях, успях, успях“…

Това ли е щастието на актьора?

Това е! Когато направиш нещото, към което си пътувал, когато усетиш, че силите ти са стигнали, а усилията ти са споделени с публиката. Иначе никога не ме е блазнил ефектният свят на театъра. Никога. За мен театърът е работната маса, на която започваме репетиции, и хората в театъра – от администрацията до последния пожарникар… Знаете ли, когато Мариус Донкин организира моя 79-и рожден ден с 800 души в големия салон, получих много цветя и подаръци, но най-скъп ми е подаръкът от един сценичен работник. Помнеше от миналите години и ми беше запазил при ремонта на Народния театър парче от дъските на голямата сцена. Поставих го в скъпа кутия и до ден-днешен, като го видя, се насълзявам.

През тези 25 години идвахте ли на представления, или бяхте заключили за себе си тази врата?

Бях заключила вратата на служебния вход. Но никога не съм заключвала главния вход към Народния театър. Разбира се, че идвах. Сядах си кротко в публиката. Гледах с особен интерес, когато дойдоха тези млади момчета и нашумяха. Гледах „Дон Жуан“, гледах „Хъшове“, гледах „Буря“… Не можех да си позволя да отида в Камерната зала, защото там веднага щяха да ме разпознаят. Не исках да демонстрирам… отхвърлената актриса. Аз съм честолюбива. На достойнство съм възпитана от баща си.

В началото на разговора ни казахте „почуда“ – кои са нещата, които продължават да предизвикват вашата почуда?

Вкъщи на северния балкон гледам гълъби. На южния балкон гледам две гугутки, две свраки, а сега се появи и едно синигерче. Наблюдавам двете гугутки, нежни бежови топки, как ме чакат да сложа зрънцата, застават и едната стои чинно, докато другата яде. След което се навежда и започва да я пощи по главичката. Този чист свят на животните винаги ме е удивявал.

Удивява ме, когато открия например как моята дъщеря, която толкова малка изхвръкна от къщи и общуваме всяка вечер по телефона, наследи баща си във всичко – любопитството му, познанието, проучването на нещата до корена им, съсредоточеността и хапливия му хумор… А когато я видя на живо, изведнъж откривам усмивката на майка ми…

А за какво бихте сключили облог и с кого?

(Замисля се.) Почти всеки ден някой се хваща на бас за нещо около мен. Но има един облог, който аз нямам сили да сключа – облог със съдбата в името на това да спечеля нещо. Там съм безсилна. Но бих могла да рискувам да сключа облог, че ако съдбата е решила, мога да направя още една роля. Но само ако 50 на сто тя е до мен. Сама не мога вече. Знам, че пред мен хоризонтът е твърде съкратен, наясно съм и не изпитам страх. Но ми се живее. Вече имам радост. В мен има толкова много радост и обич, толкова състрадателност и възторг, че понякога имам чувството, че ще се пръсна и изпитвам нужда да ги раздам. Обичам всичко, с което общувам в моя свят – птиците ми, животните, параклиса, градината, съкварталците ми, племенниците ми… А как обичам дъщеря си! Обичам си колегите. Не се състезавам с никого. Вече е много късно и много смешно би било на моята възраст, с опита, болката, загубите, компенсациите… Имам една любима реплика от „Американска терапия“: „Когато разбереш цената, ти вече си платил дълга си“. Аз всичко съм си платила в този живот. Знам цената. И знам, че не ме е било страх да се изправя и да вървя. Не знам откъде идва това, по-скоро е от селския корен, който нося, но… да, не ме е страх.

Мария Стефанова е родена през 1939 г. в Горна Джумая (днес Благоевград). Завършва ВИТИЗ „Кр. Сарафов“ и 14 сезона работи в театрите във Враца, Русе и Пловдив, печели награди от национални прегледи за театър и драма, след което е поканена в НТ „Иван Вазов“. Забележителни са сценичните ѝ превъплъщения като Ния в „Преспанските камбани“ и Костанда от „Железният светилник“, Катерина от „Укротяване на опърничавата“, Настася Филиповна в „Идиот“, Нора от „Душата на поета“, Масларска от „Милионерът“ и др. Снима се във филмите „Вчера“, „Всичко е любов“, „Петък вечер“, „Равновесие“, сериала „Сами сред вълци“ и др.