Култура / Брой 6 (2979), Юни 2021

„Какъв е смисълът на нашето съществуване, ако в най-тежки за хората моменти ние също се отдръпнем?“

С Найден Тодоров, директор на Софийската филхармония, разговаря Светлана Димитрова

Разговаряме в един прекрасен момент за Софийската филхармония и за българските музиканти – в зала „България“ има нов роял „Стейнуей“. Разкажете ни как го получихте.

По проекта работим повече от две години. В един момент не бяхме сигурни дали ще успеем – започна пандемията, финансовите проблеми. Но в началото на тази година всички юридически пречки бяха отстранени. Имахме много стабилен контакт със „Стейнуей“. Тогава се появи нов проблем. Когато трябваше да изберем роял, Германия се затвори в нов локдаун и нямаше как да отидем. Няколко пъти се готвехме да заминем с български пианисти, които да пробват инструментите, и все не успявахме. Накрая се обърнах към прекрасния пианист Евгени Божанов. Той живее в Германия и се съгласи да замине за Хамбург, за да избере инструмента. По време на избора бяхме в директна връзка. Имаше доста рояли, като последният избор трябваше да е измежду шест инструмента. Евгени беше в изключителен възторг, когато попадна на този. След това ми обясни, че са му харесали два рояла, но единият от тях е мечта и това е избраният. Имаше проблем и с транспортирането му. Не мога да опиша радостта на всички тук, когато инструментът пристигна. След две години мъки! Миналата година през януари Иво Погорелич, който имаше концерт, нарече роялите тук „сандъци“. Тогава той каза на министърката на външните работи, че не може оркестър като този и зала като тази да нямат един роял, за да поканят големи пианисти. Ситуацията с идването на Марта Аргерич беше драматична. Тя беше свързана с докарването на инструменти от Германия, тъй като нашите не стават. Надявам се да продължим постепенно да обновяваме нашия инструментариум, защото целият оркестър се нуждае от нови инструменти. Предстои обществена поръчка, но имаме проблеми от финансово естество. Ние сме с малко неясен бюджет тази година, а и не знаем идеите на новия министър на културата. За пореден път се налага да изчакваме. Надявам се, че здравият разум и желанието ни да покажем пред света и хубавото, което имаме, ще надделеят и Софийската филхармония ще получи инструментите, които заслужава.

На финала сме на един сезон, който обещаваше още когато го обявихте, че ще е повече от звезден. Изпълнихте всичко въпреки пандемията. Май само цигуларят Огюстен Дюме не успя да дойде.

Вече се шегуваме с него, защото през последните години за трети път отлага гостуване в България. Но сега иска дата за следващия сезон. Този сезон беше предизвикателство не само заради имената, които бяхме поканили, но и поради всички непредвидени обстоятелства. Много хора ми казваха, че трябва да се откажем в тази ситуация. Какъв е смисълът на нашето съществуване, ако в най-тежки за хората моменти ние също се отдръпнем? Това е моментът, когато трябва да застанем зад тях, да им дадем сили да преодолеят всички проблеми, а те не са само здравословни, политически, икономически. Усеща се по начина, по който хората се държат един с друг. Вижда се и в парламента, същото е и на улицата, навсякъде. Вярвам, че това е така заради една болест във всички нас – загиването на емпатията ни. Как се събужда емпатията? С изкуство. Това беше моментът, в който трябваше да дадем най-доброто, на което сме способни. Затова се случиха всички тези концерти – на Хуан Диего Флорес, Максим Венгеров, Елизабет Леонская, Марта Аргерич, Миша Майски, Евгений Кисин, Гидон Кремер… И на българските изпълнители, които са на върха – Светлин Русев, Людмил Ангелов, Евгени Божанов, Емануил Иванов, Лия Петрова. Съжалявам, че не можа да се случи концертът на Минчо Минчев, но дано стане другия сезон. Диригенти бяха Емил Табаков, Георги Димитров, Росен Миланов, Павел Балев. Искаме да дадем на хората най-доброто, което има България, и най-доброто, което можем да доведем от света. Дано наистина помогне, за да се преодолее духовната и душевна криза, в която се намираме.

Успяхте да извоювате в най-тежкото затваряне да се проведе концерт, макар и с „онлайн“ излъчване. Интересът беше огромен.

Когато става дума за Марта Аргерич, още през миналата година, когато съобщих на приятели, че след една година тя ще е в България, всички казаха: „Не бъди толкова сигурен. Тя отказва навсякъде“. Посъветваха ме да си подготвим резервен вариант. През последните десетилетия много пианисти са започнали кариерата си, замествайки я на концерт. В договора имаше клауза, че при повишаване броя на заболелите в България тя има правото да откаже концерта. Числата скочиха и аз бях в паника. В момента, в който тя потвърди, че въпреки всичко ще дойде, правителството реши да затвори залите. Мисля, че за нейното идване най-много допринесе Евгени Божанов. Първите ми разговори за нейно гостуване бяха през 2017 г. Първоначално отговорът беше с насмешка, че няма как да се случи. После се забеляза, че се променят нещата около Софийската филхармония, и в един момент ми се каза, че може да се помисли, но скоро няма как да се случи. Тогава се появи Евгени Божанов и каза: „Има вариант. Ние се запознахме, свирихме камерна музика. Има как да се случи“. Започна нова кореспонденция и дори стана така, че тя потвърди концерта преди агента си. И ето, концертът се случи, а след него тя заяви, че е много щастлива от престоя си в България и е готова пак да дойде. Това е най-важното за нас. Не просто да дойдат големите музиканти, а да им хареса и да разберат, че тук не е някакво забутано място, както ние самите дълго време се оценявахме, че София е достоен културен център, наравно с другите в Европа и света.

Елена Башкирова каза, че тук се усеща друга атмосфера, която на много места е изгубена. Усетихте ли и вие тази атмосфера през сезона?

Откакто съм тук, непрекъснато я усещам. Но през този сезон се случиха и други неща. Не трябва да си правим илюзии. Тази пандемия се отрази и ще се отразява зле и в бъдеще на нашата публика. Много хора са изплашени и не идват на концерти. Ходенето на концерти, театър, изложби, на кино е свързано с навици. Когато повече от една година човек не прави това, се изгубват навиците и всичко трябва да започне отначало. Въпреки това по време на пандемията се случи нещо много интересно. Голяма част от нашата публика реши да си остане вкъщи, затова пък ние увеличихме стриймингите. Едно излъчване в интернет на концерт по никакъв начин не може да се мери с преживяването на живо, но поне е някакъв заместител. В залата обаче се появиха нови хора, които не бяхме виждали преди. Много от тях са млади. Ние от години се опитваме да привлечем нова публика още чрез програмата „Фортисимо“. Когато влизат в залата нови хора, те не са наясно с правилата – кога да ръкопляскат, кога да се смеят, кога да викат. Чувстват се неловко. Ние сме толерантни към подобен тип поведение, например когато някой започне да ръкопляска в паузите между частите на творбата. Не го възприемаме като проблем. Това значи, че е нов човек тук, но това е хубаво. Той тепърва ще открива тази музика.

Научават се. Помня един Реквием, на който публиката ръкопляскаше след всяка от частите.

Да, но в последните месеци публиката ни вече реагира съвсем адекватно. Тя се научи как се държи човек в концертна зала и кое е общоприето. По света съм виждал какви ли не реакции, нищо не може да ме изненада. Това говори добре за интелектуалния багаж на нашата публика.

Вие сигурно сте готов и с новия сезон. Кога смятате да го обявите?

Новият сезон е готов много отдавна. В момента готвим резервни варианти. В подобна ситуация човек трябва да има план В и план С. Започнахме да мислим за този сезон още преди година и половина, тогавашните планове бяха грандиозни. Сега трябва да се съобразим с факта, че извънредните ситуации няма да приключат.

Имам и една голяма болка. Трябваше да отбележим годишнината на Националния филхармоничен хор. С изискванията за дистанция обаче не можем да допуснем хор и оркестър на сцената. В малкото концерти, които си позволихме, хорът пееше от ложите и в намален състав. Надявам се да дойде моментът, когато всички предвидени концерти с хор и оркестър ще се случат.

Главният гост-диригент Саша Гьотцел си мечтае да направи опера.

Той не е единственият, аз също си мечтая за опера. С прекрасни певци си говорим за различни проекти. С Александрина Пендачанска искаме да направим „Саломе“. Аз съм неистов почитател на музиката на Пучини. Имам желание да направя концертна поредица на Пучиниеви опери. Театърът ни дава история, онова, което да ни е интересно. Но музиката ни кара да се разплачем или да се разсмеем. Искам да покажем на хората кое е това зад историята, което ни разчувства.

Скоро попаднах на програми отпреди доста години, когато сте дирижирали концерт на Анна Томова-Синтова. Работите с Райна Кабаиванска и нейния майсторски клас. Винаги сте били свързан с големите имена на оперната сцена.

Имах щастието да започна ударно своята оперна кариера. Помня първата певица, с която работих, Цветелина Малджанска, и това беше, след като дълги години отказвах да правя опера. На един от първите големи оперни концерти в Пловдивската опера, които правих на сцената, до мен бяха Никола Гюзелев и Гена Димитрова. Колко хора могат да се похвалят с такъв късмет! Пяха още Калуди Калудов, Мариана Цветкова. Беше закриване на Вердиевия фестивал на Античния театър. Когато човек в началото на своя път се срещне с такива певци, как няма да не е влюбен завинаги в операта. Последва тази експлозия в живота ми с Райна Кабаиванска. Няма да забравя концертното изпълнение на „Сватбата на Фигаро“ с Анна Томова-Синтова, концертите ѝ в Софийската опера и в Стара Загора. Ние продължаваме да си пишем и тя ме изумява с невероятно милото си отношение към хората и към света. Много хора, загледани в своята кариера, губят човешкото, което тя никога не изгуби. В Америка имах щастието да работя със Самюел Рейми, в Румъния с Едуард Тумаджян. Големите певци, когато ги каниш, питат кое е заглавието, колко са репетициите. Но има сред по-младите такива, които питат колко ще получат. Много често те дори не желаят много-много да репетират. Бях изумен, когато след огромната загуба на Камен Чанев, а той е човекът, който промени моя живот, се появи подписка за спиране на представленията. В цял свят хората се подписват, за да подкрепят изкуството и то да продължи, в България се появи обратната подписка. Разбира се, това беше свързано със страх, беше емоционален ход. Но аз нямаше как да се съглася, защото, ако сега изкуството спре, никога няма да се върне.

Филхармонията започна гостувания в чужбина. Бяхте във Виена, в Китай. Дали ще имате възможност да продължите?

Смятам, че един уважаващ себе си оркестър трябва да работи не само на своята сцена, но трябва да бъде виждан и на най-добрите сцени. Смятам, че Софийската филхармония има всички качества да бъде такъв оркестър. Мнението на гостуващите днес солисти и диригенти го потвърждава. Но когато човек отвори Златната книга на Софийската филхармония, може да прочете мненията и на Шостакович, Рихтер, Ростропович, Светланов… Тази книга продължава и без да знаят какво е написано преди тях, изпълнителите пишат същото. Радват се на оркестъра, възхитени са от него. Затова вярвам, че този оркестър трябва да бъде видян на повече места. Помня, че преди две години бяхме във Виена (смее се). Сякаш беше в друг живот. Надявам се след една година да помня, че пак сме били във Виена. Такава покана съществува и тя е в много напреднал етап. Имаме разговори за Будапеща. Пропаднаха плановете за Амстердам, Прага, Атина, Лондон, Загреб. Подготвяме нови планове за гостувания. След концерта във Виена рязко се промени говоренето за нас. Общото говорене за Софийската филхармония създава желание у големите да дойдат тук. Ние сме много благодарни на тези изпълнители, които сякаш се превърнаха в посланици на Софийската филхармония навън. След гостуването на Анжела Георгиу, където и да отидех, все някой казваше: „Анжела много говори за Софийската филхармония“. Разбрахме за срещата на Елена Башкирова с Марта Аргерич след концертите им в София. Имали са и малка закачка. Марта казала колко хубаво било в София, а Елена отвърнала: „Да, но моят концерт беше с жива публика“. (Смее се щастливо.)

Марта Аргерич е като сестра за съпруга на Башкирова – Даниел Баренойм. Като гледах кого сте поканили – Майски, Кремер, все исках да попитам къде е Баренбойм?

В момента мислим в тази посока. През февруари имахме концерт с Максим Венгеров, през март беше Евгений Кисин, а малко по-късно двамата имаха концерт в Дубай. И коментирали, че не са свирили заедно от деца. Но сред публиката на концерта на Миша Майски в София беше Евгений Кисин. Това създава усещането, че зала „България“ е специално място.

А колегите от Музикалната академия веднага се възползваха и срещнаха студентите с Кисин, Майски, Земцов.

С ръководството на Академията коментирахме, че това трябва да е пътят. Артистите, които имат време и желание, да дадат част от своето можене на младите. Така може би ще се върне интересът на студентите не само да вземат диплома, а и да бъдат музиканти. Аз съм натъжен, че в зала „България“ не виждам учениците от Музикалното училище и студентите от Академията. Разбирам, че нашата публика е тази с белите коси. Прочетох в една статия от XIX век, че класическата музика ще отмре, защото публиката ѝ е застаряваща. Но ето, век и половина по-късно още сме тук. Осъзнавам, че младите хора са вгледани в себе си, но онези, които следят какво се случва и около тях, могат да научат повече. Във Виена аз научих най-много от концертите в „Музикферайн“ и в операта. Още през първата година проф. Карл Остерайхер дойде при мен с един топ билети за различни концерти и ми каза: „Ти ще ставаш диригент, а това са места, от които се вижда лицето на диригента“. През деня учех в Академията, а вечерта учех какво правят най-големите – Абадо, Джулини, Мути, Мета, Озава, Шолти. Имаше произведения, които смятах за неинтересни, но през погледа на големите диригенти се влюбих в тях. Започнах да мечтая и аз да ги направя.

Ще ми се да ви поздравя за един концерт, който направихте с Емил Табаков – с балетна музика.

Огромен успех имаше този концерт. Първият балет, който съм гледал, беше точно „Лебедово езеро“ и до ден днешен е моят любим балет. По-рано следях руската телевизия, защото всеки месец пускаха различно изпълнение на „Лебедово езеро“. Първият ми шок беше, когато разбрах, че има различни версии. В моите представи доброто побеждава, но се появи постановка, в която принцът се удави, тя остана лебед и злото победи. Балетите носят съвсем друга красота. Малко хора знаят колко болка има зад тази красота. Мисля, че трудът на балетистите може да се сравни с този на миньорите. Аз, като балетен зет и съпруг, съм дирижирал балети къде ли не, но съм влюбен в балета много преди това. Един от първите спектакли, които съм дирижирал, е „Ромео и Жулиета“ на Прокофиев в Софийската опера. Има толкова много произведения, писани уж за балет, а са се превърнали в музикална класика. Концертът на Табаков доказа, че повече такива произведения трябва да се слушат и биха имали успех.

Извън сцената, директорството, зала „България“ за какво ви остава време?

Чета книги, покрай тях започнах и да пиша. Във всеки град, в който отивам, разглеждам сградите. По тяхната архитектура мога да съдя за народа, който населява даденото място. Има един много интересен израз, че архитектурата е замръзнала музика.

Естествено страдам от болестите на нашето време и компютърът е винаги с мен. По никакъв начин не са ми чужди компютърните игри, напротив, понякога прекалявам с тях.

Другата ми голяма любов е киното. До началото на пандемията ходех всяка седмица на кино. Наскоро си дадох сметка, че не съм си задавал въпроса: „Кога ще отида на кино?“. Това е страшното. Вкъщи продължавам да гледам филми. Абониран съм за стрийминг платформи. И това е страшното. Изживяването в салона не може да се сравни с изживяването пред малкия екран. Хората губят навиците си и започват да се задоволяват с по-малко.

Във Виена не пропусках изложба, ето че от няколко години не съм ходил на изложба. Оправданието е неприятно: „Зает съм“. И тъй като следващото ми ходене във Виена ще бъде с дъщеря ми, реших, че за да ѝ покажа някои изключителни художници, аз отново ще обиколя галериите.

И все пак какъв ще бъде следващият сезон?

Залагаме на нещо съвсем различно, но няма да кажа имена. Тъй като през този сезон акцентът бяха солистите, през следващия ще заложим на диригентите. В България публиката няма отношение към тях, каквото има в чужбина. Тук един диригент не продава концерт с името си. Странно е, че народ, който търси силната ръка в живота, не се интересува кой е силният, обединителят на оркестъра. За мен това е куриоз. Затова следващия сезон ще покажем на българската публика диригенти, които могат да променят оркестри.

Найден Тодоров е роден през 1974 г. в Пловдив. През 1990 г. създава там младежки оркестър, с който пътува и прави записи. През 1995 г. е диригент на Врачанската филхармония, на следващата година специализира в Израел. През 1998 г. е главен диригент на Видинския симфоничен оркестър, от 2000 г. – музикален директор на Пловдивската опера и Пловдивската филхармония, 2003 г. – главен художествен ръководител на Оперно-филхармоничното дружество в Бургас, 2005 г. – директор на Държавна опера, Русе, а от 2017 г. – директор на Софийската филхармония.