Култура / Брой 6 (2979), Юни 2021

Божият път за нас винаги води до тихо пристанище.
 

* * *
Едва когато изпитанията ни смажат и гордостта ни се превърне в страх и паника, казваме като победения Савел: „Какво искаш да направя, Господи?“.

* * *
Първото момиче, с което се озовах в леглото… Нощ, радиото свиреше тихо. Класическа музика, една чудна мелодия. „Какво си представям сега? – каза тя. – Нещо кристално чисто.“ И потъна в тъгата, обвила ни като мъгла. Това е, което ми остана от нея.

* * *
Истината е, че съм обичал само една жена. Голяма благодат.

* * *

Исус е последната врата за всеки човек, който се е блъскал в живота и е търсил изхода. Всъщност единствената врата.

* * *

Светът в иконите е по-голям от земния. Зад образа е празно. Една безкрайност.

* * *

„Видях как един мъж оправи якичката на една жена в трамвая и разбрах, че не зная нищо за любовта“ – тя се разплака.

А имаше три брака.

* * *

Един приятел, Тошко Патриков, мина край дома ни една вечер. Много приятно, той е чудесен християнин. Жена ми беше направила доматена супа, имахме и пилешки филенца. Добре е като за случаен гост. Тошко пусна няколко хлебни залчета в супата, всичко му се услади. Когато си тръгна, почувствах, че съм преживял едно от най-хубавите и най-простите неща в живота – да нахраниш човек.

* * *

Бог е едновременно много далеч и много близо, по-близо до нас от собствения ни дъх, от собствените ни мисли. Обгръща своето творение, то живее в Него. Той е в моята стая, в твоята стая и при всеки друг на всяко място. Ние живеем в Бога, както рибите във водата и птиците във въздуха. „Духът Господен изпълва света“ – Соломон.

* * *

Веднъж един от най-добрите ми приятели каза: „Няма Бог“. Не бях вярващ тогава, но изтръпнах. Той почина преди двадесет години. Постоянно мисля за него и се питам къде е душата му.

* * *

Едно болно дете, което вижда над себе си лицето на Спасителя и протяга ръце към Него… Нямам сили да продължа.

* * *

Няма значителен грях, за който да не съм бил наказан, и не се е случвало Бог да ме изостави, докато трае наказанието ми.

* * *

Всяко движение на Блага Димитрова беше християнско, но не стигна до вярата. Толкова много хора я занимаваха със себе си… Кой от тях обаче се помоли за душата ѝ?

* * *

Как да си Го представиш?

Това е работа на сърцето. Всяка представа се развива като част от духовното ни движение в правилната посока. Във всеки случай ние поне знаем как е изглеждал Исус тук, на земята. Лицето Му със затворените очи и летящото тяло. Говоря за Торинската плащаница, считана за погребалната му повивка. Какво не бих дал, за да видя очите Му, за миг макар, да чуя гласа Му. Една дума, един звук. Не губя вяра, че Бог може да ми даде такова благословение насън.

* * *

„Ново вино се налива в нови мехове“ – каза Исус. Духовното слънце изгряваше. Юдейската религия беше пренатоварена от предания, които се спазваха с ритуали и забрани. „Този народ ме почита с устата си – повтори Той думите Божии, – но се подчинява на човешки заповеди.“ Дошло беше време да се разбере, че вярата в Бога е освобождение. „Вятърът духа, дето иска, и гласа му чуваш, но не знаеш отде иде и накъде отива; тъй бива с всекиго, роден от Духа.“ Бог е Дух. Исус работеше с евреите, но изпрати най-великия си служител, апостол Павел, при езичниците. Не беше нужно да минават и те през цялата юдейска школа. Избраният народ свърши своето. Ритуалите и забраните наложиха идеята за Божията святост. Павел започна веднага с проповедта на духовната свобода. Той обяви всички храни за чисти, всяко място за свято, всеки ден за свят и всяко действие за осветено от Бога, като тръгна от онова, което ни „държи“ живи – яденето и пиенето. Важно беше само от какво е мотивирано. А светът на хората? Вярващите щяха да живеят в него като светии, като бъдещи деца на Царството Божие. Това, което трябваше да му отдадат, бе изпълнението на задълженията им там, където се намират. Толкова. „Роб ли си, да не те е грижа.“ Вярата на царя и на роба е еднакво ценна за Вседържителя. Душата им можеше да ликува, да обича, да е щастлива.

* * *

Силен шум в ушите. Стотици безсънни нощи, хиляди часове на борба за намаляването му. Безброй молитви. Никога не забравям, че това страдание е благословено. Без него щях да съм духовно мъртъв. То ме доведе при моя Бог. Имаше моменти, когато казвах: „Господи, вече не получавам помощ от шума в ушите. Вече е само пречка. Не ми позволява да славя Името Ти. Премахни го и всичко ще завърши съвършено, както са съвършени всичките ти дела“. Много скоро разбирах с изумление, че се лъжа. Приемането ми на Бога се оказваше по-различно от преди и нищо друго не бе ме водило натам освен моето страдание. Мисля, че има едно решение и то е най-доброто. Да оставя всичко в Божиите ръце. Според лекарите след шест месеца този шум е необратим. Сигурно е така. И все пак има разлика. Аз го оставям в ръцете на Всемогъщия лекар.

* * *

Нашата способност да обичаме е най-великото, което сме получили като сътворени същества. Но тя е само отражение на безграничната Божия любов: „Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“.

* * *

– Притисни се до мен – каза полското цвете на щуреца. – Идва косачът.

Защо ме разтърси толкова тази малка измислица? Някъде я прочетох.

* * *

Нараних добър човек само с една дума. Една-единствена необмислена дума. Как да се опазвам от езика си, Господи? Малко невнимание, и думите ми стават по-лоши от мен.

* * *

Много пъти съм си представял, че вървя след Исус и опитвам, както много други, да докосна края на дрехата Му, за да оздравея. Успявам. От хитона на това място се разсипват рой звездици. Внезапно ожаднявам жестоко. Но къде да намеря вода между хилядите, които Го следват? Той се обръща внезапно и ми подава пълна чаша. Не се усмихва. Исус никога не се усмихва.

* * *

Моята дъщеря, моето свято дете…

– Аз ти я дадох – каза ми Бог. – Позна ли я?

Помолих Го да изчака отговора. Аз съм малък човек, Господи. Въпросът Ти е по-голям от мен.

* * *

Колко е страшно да гледаш как времето на много близък човек, прекрасен човек, който не е стигнал до вярата, изтича. Ден след ден. И не знаеш какво да направиш. Нищо не ти се удава.

* * *

Някъде го прочетох. Стар руснак, отдавна живеещ в Париж, казал на свой познат:

– Когато бях млад, убих един човек на дуел. Но не си спомням името му.

Убитият бил Пушкин.

* * *

Целият облик на човечеството и човешкият живот би се променил, ако разберем колко е благосклонно Небето над нас.

* * *

Исус никога не дава идеи и не изказва мнения. Неговите думи са самата истина.

* * *

Женен съм от 50 години. Тия дни почувствах необходимост да кажа на жена си колко много я обичам. Да ѝ говоря за това. Малко ми е неловко, така беше и когато ѝ го признах за първи път.

* * *

Бог може да ни откаже нещо, което смятаме, че е справедливо да получим. Той не изяснява причината, просто възпълва всичко стократно.

* * *

В кадър от стар руски документален филм мярнах надпис върху опушена фабрична стена: „Дело безбожников – дело Ленина“. Рядко съм изпитвал такова усещане за страшна пустота.

* * *

За Бог няма значение степента на дарованията ни. Той приема с еднакво удовлетворение всяка любов и преклонение, които Му отдаваме.

Един може да ги изрази блестящо, а друг – много скромно. За Него е важно дали идват от сърцето.

* * *

Християнската свобода. Падат всички земни вериги. Всичко, което измъчва твоя суетен „аз“, така лесно раним от глупави обиди, от празни думи и постъпки. Понякога са нужни години. Най-трудно е да се освободиш от робството на самия себе си, от претенциите си. Една по една. Вече не си Буда, не си икона, не си малък цар, който се охранява сам в своето миниатюрно царство. Като Божие дете ти си много по-голям от онова, което си бил в стария живот.

* * *

Как е възможно тази трохичка във Вселената, човекът, да бъде високомерен?

* * *

Човек се учи на християнска доброта и любов към ближния. Учи се с години. И един ден сърдечните му реакции към хората стават толкова кротки, с толкова съпреживяване, та се чуди понякога на самия себе си. „А си мислех навремето, че съм добър – казва си той. – Не съм знаел колко стъпала трябва да изкача, за да предположа, че е наистина така.“

* * *

Няма нищо по-разтърсващо от първата истинска молитва, от човешкото пробуждане. Може да се пробудиш на 20 години, а може и на 70. Понякога се случва внезапно, като гръм небесен, а друг път, след като си свалял ден след ден пластове от гордост, самолюбие и безверие, лицемерие, страх и срам от себе си. Но когато това се случи, твоят ум, душа и тяло, вечно притеснени, усещат непозната топлота и сладост. Така преуморен пътник се отпуска в благословеното си легло. Тогава започваш да плачеш за нея, похабената си душа, някога чиста и прекрасна, за пропилените години, лъжата, в която си живял, отвращението, което си вдъхваш. И същевременно не си имал по-светъл час. Чувстваш как огромната мръсна тежест си отива, изтича пред очите ти; виждаш всичко с цвета и формата му – егоизъм, завист, плътска сквернота, заради която си забравил що е нормално и що е извратено, безкрайните амбиции, затворили твоята врата към царството на светлите и безкористни души…

„Аз не бях този, Господи, за който се представях пред човеците.“ Когато кажеш това, сълзите ти бавничко пресъхват. Все някъде ще спреш, смъртно уморен и неподозирано щастлив. И тогава затваряш очи, за да изпиташ колкото е възможно по-дълбоко едно усещане, което ти е непознато… Ти си приет.

Ти си приет. Как е възможно, Господи, да си толкова добър? Наистина ли не ме гледаш вече с презрение и гняв? И обгръщащ душата ми с такова състрадание? Оставаш дълго със затворени очи. Когато прогледнеш, сълзите потичат наново. Сега си новородено същество, което посреща с плач първия лъч на светлината. Всяко изтръгване от тъмното най-напред е вик и болка.

* * *

Да седя тихо в някой ъгъл на Твоето царство, да бъда удостоен, макар и много рядко, да виждам лицето Ти. За нещо повече не смея да помисля.

* * *

Когато татко получи леко схващане на лявата ръка за първи път, каза: „Това е покана“. Не знаех какво да отговоря. Двама души, изгубени в един празен свят, където се живее без надежда.

* * *

Сляпата тревога за нашето себеутвърждаване в този свят ни преследва цял живот. Най-добрия знак за дълбочината на християнската ни вяра получаваме в часа на благодатния отказ от това самоизтезание: „Повече няма да мисля за такива неща, Господи. Оставям Те да свършиш Своята работа. Ти знаеш по-добре от мен какво ми е нужно“.

И виждаме с удивление как Бог променя собствения ни план така, че душата ни се успокоява напълно. Онова, което сме чакали с нетърпение, полека се забравя. Най-поразяващо е вниманието, с което се отнася Всемогъщият към един малък човек, какъвто е всеки от нас.

* * *

Мога да потвърдя, че категоричното и окончателно приемане на християнската вяра е второ раждане.

* * *

Страхувам се от идващата нощ, Господи. Предишните две бяха тежки. Измъчен съм и съм уморен. Моля те, дай ми почивка. Правил Си го безброй пъти. Това е целият ми живот. Мъки и почивка. Подари ми тази нощ. Да отворя очи в тъмното и да ми е хубаво. Да почувствам присъствието Ти и тази спокойна сигурност, която изпитва само малкото дете, когато се събуди и види лицето на своята майка.

* * *

Да изпитвам неприязън към някой човек? Няма нищо по-тежко.

* * *

Новият Йерусалим ще има граници. А жителите му ще обитават безгранично царство.

* * *

Видях за първи път съпругата си, когато беше на 12 години. Майка ѝ я доведе у дома, за да взима уроци по пиано при моята майка. Всичко е Божие предопределение. Можеше да я заведе при друга учителка.

* * *

Като си представя, че колеги на моята възраст още се интересуват от литературни успехи и неуспехи, литературни съперничества, литературни клюки, нещо, което прилича на ужас, ме обхваща.

* * *

Ако Бог ми каже „Искам да си избереш само една молитва и да я повтаряш“, навярно пред очите ми ще се изпишат думите: „Господи, дай мир на душата ми“.

Умората.

* * *

Говорейки на митинг пред хиляди седесари, извиках три пъти „Свобода!!!“. И те подеха тази жадувана дума. Така страшно се вълнувах, струваше ми се, че това е върхът на човешкия живот. Беше през 90-а.

* * *

Всяка вечер се моля, чета, пиша пред Твоя образ. Лицето Ти от плащаницата. Стъмни ли се, то е на бюрото ми. Духът Ти вече е проникнал във всичко – стените, въздуха, най-малката вещ. Стаята ми се превърна в свято убежище, всичко се извършва в присъствието Ти. Действителното Ти присъствие.

* * *

Бог никога не бърза. Той знае колко време Му е нужно, за да подготви избрания човек за неговата мисия. Често сроковете Му са дълги и е изключено да бъдат съкратени. За онова, което извърши, Моисей е подготвян 80 години.

* * *

Да се почувстваш малка душичка, живееща единствено по Божията милост: съвършено невинна, с нежно сърце. И да не знаеш, че има и друго.

* * *

Умението да чуваме тихите и кротки гласове е в основата на земното ни спокойствие.

* * *

Когато бях млад, честичко се фуках с едно или друго. Усетех ли, че хората са впечатлени, бях доволен. Случвало се е, макар и рядко, да го правя доскоро. После, през нощта се чувствах отвратително. Самолюбието е тъмнина и се слива с тъмнината. Чаках първите лъчи на слънцето, те ми връщаха усещането за действително смирение, което лекува обърканите и тревожните. „Всичко, което съм, е без значение, ако не е ценно пред Теб – казвах тогава. – Благодаря Ти, че ми го напомни.“

* * *

Кръстът е великото изображение на Божията любов към света.

* * *

Неръкотворният образ на Господ Исус от Торинската плащаница е най-ценното притежание на човечеството. Той е достатъчен, за да оправдае вярата ни.

* * *

Който се смири, става милосърден. Той знае вече колко малък, слаб, беззащитен е всеки от нас. И не казва никому „аз ще те защитя“, а моли усърдно Бога да помогне на изпадналия в беда.

* * *

Ако сме зле и имаме само една минута, за да молим Бог за помощ, все още имаме много. Бъди напълно искрен и ще кажеш най-важното.

* * *

Бог няма произход. За разлика от всичко и всички.

* * *

Имало ли е някога човек, способен да измисли доктрината за Светата Троица? Да потреперим и да замълчим.

* * *

Аз разбих бутилката с шампанското в печатарската машина преди завъртането на първия брой на вестник „Демокрация“. Почти не вярвах, че се случва. Постарах се да не улуча Желю Желев, който бе съвсем наблизо. Ставаше нещо много важно и това ме движеше. Първите дни на 90-а.

След 43 години щяхме пак да видим как излиза български опозиционен вестник. Началото на края на „Дългата нощ на комунизма в България“, използвам заглавието на една много силна книга от Георги Фотев. Призори тръгнахме с автомобили из София, раздавахме вестника на първите минувачи. Превръщахме ги в исторически свидетели на събитие от голям мащаб.

* * *

Подкрепи, изслушай, утеши човека. Утре може да е късно, можа да го няма.

* * *

„Дето е Духът Господен, там има свобода“ (2 Кор. 3:17). Нужно ли е да обсъждаме повече къде е свободата? И защо хиляди хора, които дадоха своя принос за падането на диктатурата, не чувстват истински, че тя е тук?

* * *

Толкова мъдрост крие вечерната тишина. Усещаш как се кълби и подготвя нещо съдбовно. Усещаш движението на Божията ръка, която пренарежда съществуващото. Чувстваш как милостта Божия докосва твоето лице като нежен вятър. Как ангелите разпределят в небесните кутийки случилото се в изминалия ден. Ти не си никъде и си навсякъде. Ти си част от Духа и вечността.

* * *

Искам да забравя толкова много неща. Искам да е много тихо, много светло и някой да се усмихва.

* * *

Най-важното, което един човек може да довери на друг: „Ще бъдем заедно във вечността“. Сега няма да добавя нищо повече. Има думи, които се произнасят само веднъж. То е достатъчно. Огромната врата се открехва леко, утре ще се е поместила още мъничко. И така всеки ден.

* * *

Не се страхувайте от старостта, приятели. Обратно, тя е времето на поправителния изпит. Всеки ден от нея би могъл да е безценен. Всички похоти, всички самовлюбвания, всички надменности, цялата твоя суета са назад и вече са излишни. Внезапно се оказва, че няма нищо повече на пътя между теб и Бог. Само едно е ужасно, да не го разбереш.

Аз говоря за началото. Онова начало, което ще ти върне простата детска вяра. И тогава ще почувстваш изведнъж, че обичаш безброй хора. Хора, напуснали света, живи и такива, за които не знаеш още ли са с живите. Душата ти ще пламне от любов и тези, които са до теб, последните, с които завършва земното ти пътешествие, ще бъдат щастливи. Така и ще отидеш при Онзи, Който дава всичко това, изпълнен от радост, с цялата тази любов.

* * *

Един надарен автор…

Изгревът сутрин съдържа в себе си нещо тържествено. Също така тържествено е изгряването на младата душа за бъдещия отговорен живот. Да видиш как набъбва в нея семето на доброто, болката за човешките беди и любовта. Това е самият Бог, Който работи и създаваното е прекрасно.