Култура / Брой 6 (2979), Юни 2021

Мирела Иванова за новата си пиеса „Бележките под линия“ в разговор с Виолета Цветкова

Пиеса за жени, от жени, но не само за жени – това е премиерният спектакъл „Бележките под линия“, режисиран от Катя Петрова на сцена „Апостол Карамитев“ в Народния театър „Иван Вазов“. Шест героини (в ролите Мария Каварджикова, Ана Пападопулу, Илиана Коджабашева, Вяра Табакова, Параскева Джукелова и Ирина Митева) на различна възраст, с различни характери, професии, усещане за света и хората разказват за час и половина най-важното, което се случва с нас през последните три десетилетия; пресъздават радости и тъги, успехи и провали, (не)случили се любови и мечти; срещат се, разделят се, изповядват се, заблуждават се, нараняват се, обичат се… Драматургът Мирела Иванова смесва в пиесата си минало и настояще по неповторим начин, лек и поетичен, събирайки „малките“ женски светове в голямото живеене.

В програмата към „Бележките под линия“ споменавате историята на леля Л., която ви подтиква към написването на пиесата – има ли и друго реално вдъхновение за вас?

Срещата с леля Л. внезапно отключи гласовете на множество жени и множество всевъзможни участи, които буквално се „разкрещяха“ в сумрака на зазоряването и полусъня ми, навярно защото настояваха да бъдат чути. Нали си представяте – като отприщване на бент. Всъщност, искам или не, натрупвам много „човешка информация“, вървейки по улиците, чакайки на спирките, пътувайки с трамвая, разговаряйки с безброй хора – сетивата ми са като антени, пък и днес всеки говори, говори, особено по телефона, няма милост, няма социално приличие и ако умееш да слушаш, от площад „Журналист“ до площад „Славейков“ вече си готов с три разказа или едно действие от пиеса. Само че не е толкова фасулска работа, не можеш просто да препишеш живота надве-натри, налага се да му вдъхнеш и от душата си, и от духа си, и от опита и страданието си, да го заселиш с висок смисъл. Самотата на съвременния човек се е нагнетила до пръсване от познание, спомени, амбиции, опит и сякаш е несподелима поради стреса, който ни движи и задушава в прегръдката си; няма време, задъхано прескачане от реалност в реалност, запенена битка за оцеляване, за печелене на пари, за успех… кога да се разкаже, с кого да се сподели.

Не зная дали да го нарека вдъхновение или копнеж да изговоря болката и силата да се справиш, или да събера в цялост разпадащия се човек, или да разкажа през другите усещането си за своето време, за своя живот дори. Така започнах да пиша разказите си някога – осланяйки се на автентични събития и съдби, обгърнати и завършени от въображението ми. За „Бележките под линия“ най-силно ме провокираха близначките, различието им, от външния вид до житейското им осъществяване. Говоря за конкретни момичета, които познавах като деца, но и за абстрактното си вълнение от темата за близнаците, за болезненото разкъсване на изначалната им сдвоеност. Направо ми е като обсесия, за която като че ли имам не едно и две обяснения... По време на перестроечния литературен ентусиазъм ме разтърси великолепната повест на Анатолий Приставкин „Пренощува облачето златно“ – чудя се дали оттогава не се вглеждам така втренчено в близнаците.

После дойде образът на Юлия, на майката, или всъщност този образ най-трайно се разрастваше у мен като стълпотворителна мъглявина – познавам стотици такива жени, непречупени въпреки чудовищните изпитания, опазили децата си, достойнството си, смисъла и духа си с кански усилия и неугасваща любов.

Героините се обистряха една подир друга – изтърсачето Нина се яви, за да сглоби фигурата на класическия драматичен триъгълник, а и защото покрай дъщеря ми преживях трусовете на поколението „мрежови бунтари“; Лора възникна сякаш от непреработените огорчения на мислещите и способни, осъществени хора, които тук все замитаме под килима, защото ни е трудно да понесем чуждия успех. Видях и Магда с разполовената ѝ биография и фантомната болка по изчезналия син, тя е трептящият, болезнен образ на нашите майчици. Стремежът ми бе да се движа по ръба между всекидневна автентичност и висока литературност, затова в текста са кодирани множество цитати и езици. За който иска и може да ги разчете, естествено.

През 2014 г. ваши стихове бяха вплетени от Боян Папазов в „Бясна, кривогледа и лакома“ – пиеса за Жената с целия хаос от тъга, любов, самота; през 2020 г. създадохте колаж от стихове на Вазов в „О, ти, която и да си“ – отново спектакъл за Жената (обичаната, музата, изкусителката, неуловимата); през 2021 г. вече имаме и цялостна ваша пиеса също за Жената (майката и дъщерята, влюбената и разлюбената, търпящата и арогантната, младата и възрастната). Защо пишете за жените?

О, този въпрос съдържа твърде много сюжети и е много труден тъкмо защото е много простичък и категоричен. Ще опитам първо с еднозначен отговор: жените са ми по-интересни от художествена гледна точка, по-провокативни в жанровите ми бягства от поезията. Но да започна с моноспектакъла „Бясна, кривогледа и лакома“ на великолепната актриса Йорданка Стефанова по пиесата на Боян Папазов – там се събра екип, който трептеше от взаимност и обич. Режисьор бе Валентин Ганев. Моето участие бе „наготово“ – Боян Папазов много харесва стихотворенията ми и не за първи път взема стих или епиграф от тях като заглавие. Малко да се поизфукам, филмът „Жесток и невинен“ (1990) по негов сценарий (реж. Искра Йосифова) също си „служи“ с моя „Балада“, писах и песничките за „Муа у тупан“, звучат абсолютно по граовски. Дългогодишното ми приятелство с Боян е сред уникалните подаръци, които съм получавала. Та той бе убеден, че някои стихотворения от антологията „Любовите ни“ дозавършват замисъла на неговия текст, придават му друго озарение. Пък и Йорданка Стефанова ги обича и успя да създаде от тях моноспектакли в моноспектакъла. С други думи, в изградения образ на онази Жена в „Бясна, кривогледа и лакома“ имам само „приложно“ присъствие.

В „О, ти, която и да си...“ жените пък са с „приложно“ присъствие, сумрачни сенки на обичаните, вдъхновяващи, несподелими и несподелени спътници на Поета, записани с инициали или с изречени полушепнешком имена в заника на дните му.

Години наред ме е вълнувал този „личен“ прочит на Вазов, този премълчаван биографичен отломък, напълзян най-вече от лешоядно любопитство. Защо възжелаваме и въздигаме националния си класик само като монолитен паметник, защо го четем единствено в патоса, а не в смълчаването му на самотник, в горчивите му упреци към народа, който инак обича до несвяст, в страданието на неосъществената му сдвоеност с Жената, с любовта ѝ, която да кръжи и озарява дните му?

За „Бележките под линия“ вече споменах, че е опит да разбера своето разтърсващо и всеобемащо време, себе си и собствената си артистична попиляност или вглъбяване в необята на Словото, да проумея единния образ и висок смисъл през гледните точки и съдбите на различни жени в различни роли, да се въвлека в трагикомичната игра и веселия ужас на съществуването...

Непосилно е да обобщим Жената: обидно се „освети“ в публичността телесната ѝ силиконова разпарчетосаност на гърди, устни и прочее, чалга подрусването ѝ, инструментализирането ѝ като обект на похотта, грозна работа. Обидно се премълча същностната, интересна жена с нейната ценностна посветеност, с опита ѝ да удържи в любовта разпадащия се живот: истинските героини на нашето време са жените, които съхраниха духовността, останаха в здрачевината на многото си отговорности и не се предадоха. Как се живее с дълбоките прорези в биографията, с обърнатия с хастара навън професионален път, с отчаяния и объркан мъж до теб и децата, които си длъжна да окуражиш с обичта си, да нахраниш, изслушаш, приласкаеш? И всичко това пътьом, докато работиш триста работи – каква енергия е нужна, колко сила…

Да, непосилно е да обобщим Жената – но пък какви величествени опити има само! Един от тях направо ме главозамая. Принадлежи на Маргьорит Дюрас в книгата ѝ с есета и размисли „Материалният живот“, излязла наскоро във великолепния превод на Тодорка Минева.

Бойка Велкова, която режисира „О, ти, която и да си“, каза, че този текст е вашето спускане в сърцето на Вазов – докъде искахте да се спуснете сега?

Е, аз съм достатъчно храбра и винаги искам да се спусна в най-дълбокото, където малцина се осмеляват дори и да надникнат.

А защо вплетохте в „Бележките“ и свои стихове (например „Голямата гора“ от дебютната ви книга „Каменни криле“)?

В първия вариант на пиесата почти нямаше стихове освен „Голямата гора“ и финалното стихотворение. После, по настояване на режисьорката Катя Петрова, чийто театрален и игрови свят ценя и обичам, „понаместихме“ още някое и друго стихотворение. Прекрасната Илияна Коджабашева пък се развихри по своя си настойчив и неумолим начин и изтръгна от поетичните ми книги още неща – разбира се, не възприехме устрема ѝ, но го оценихме и оставихме някои стихотворения.

„Голямата гора“ написах на двайсет години в Пловдив. Днес то се чете съвсем другояче, но бе любовно стихотворение, вградено в първия ми драматургичен опит, едноименна камерна пиеса за мъж и жена, челен любовен сблъсък, тъй да се каже. Остана си неосъществен текст, дори не знам дали пазя някъде единствения екземпляр. Но понеже ми харесва да мисля за протяжната непрекъснатост на пътя, затова и исках да се свържа с неопитната си, неопитомена младост, да прозвънне в мен самата онази трагическа чистота и наивност, с която приемах и възпявах всичко. Ценя паметта, личната и общата ни памет, пък е и някакъв жест към мен самата. Радостно щракване с пръсти, игрив отблясък: ей, сбъдна се мечтата отпреди 35 години... Колко многотърпеливо, неспокойно и преизпълнено време оттогава!

Иска се смелост и опитно око, за да се създадат портрети на две епохи чрез жените в „О, ти, която и да си“ и в „Бележките под линия“. Но ако в стиховете на Вазов са неговите наблюдения, то за вашата пиеса сама сте трупали човешки съдби, ситуации, събития – случайно или преднамерено ги събирахте?

Българските епохи, прочетени през личностите и културния живот, са мое истинско, отколешно пристрастие. От Възраждането насетне те съдържат общо огнено ядро, настръхнало от копнежи и полети на духа, от зависти и ненависти, и когато то се нажежи на максимална степен, избухват и братоубийствените ни извержения, и страховитият ни нихилизъм, тогава се раждат и шедьоврите на литературата и изкуството. Да не повдигаме въпроса на каква цена.

След като завърших университета, се заех с удвоено усърдие да проумея литературното ни минало. Привличаше ме, най-вече защото там се чувствах свободна, нецензурирана, отхвърлила разните му идеологически лъжи и фалшификации, струваше ми се, че дишам само „висок въздух“, разлиствайки старите вестници и списания. Така се случи, че първо възприех следосвобожденската епоха и естетическите ѝ, литературни сблъсъци от гледната точка на кръга „Мисъл“. По-сетне я преживях и осмислих и през Вазов и така сдобрих у себе си онова преинтересно, разтърсено от противоречиви енергии и паметно за литературата ни време, сдобрих жестокия „жрец и воин“ на модерността Пенчо Славейков с Вазовата достолепна класическа осанка, могъща и неотместима като Балкана. Но цялостната, завършена и сложна картина е видима само отдалеч.

Отблизо и отвътре е другояче: осланям се на чувствителността и интуицията си, „не събирам и не трупам“ насила човешки съдби, не ги търся, сами ме намират. Моето или нашето време е твърде щедро, подари ни свобода, изпитания, въодушевяващи и сломяващи събития, няколко живота в рамките на един, не е ли предостатъчно... Как да не пожелаеш да осмислиш и запишеш цялата тази центробежност, в която сме завихрени? Как да останеш равнодушен, недосегнат от разноликите ѝ участи, съдбовни личностни преобразявания, неправдоподобни ситуации, надмогнати трагедии, озаряващи примери...

Но защо мъжът отсъства във вашата пиеса – той е просто Антон, обсъждан болезнено от жените…

Не отсъства – просто е име, спомен, фантомна болка.

Според вас жените ли изнесоха голямата тежест на прехода?

Не съм феминистка, не искам и да насаждам някакво убеждение, че жената стои по-високо от мъжа или пък обратното, не вярвам в разпалените и разпенени междуполови войни. Обичам и мъжете, и жените поради тяхното уникално различие, поради Божията вмененост да бъдат двете допълващи се половини на цялостния човек. Но все пак да бъдем честни: жените изнесоха огромната, всекидневна, омаломощаваща тежест на прехода, най-вече защото умеят да провиждат цялото във всяка подробност на денонощната месомелачка и бита; и има ли работа, трябва да се свърши, има ли температура, трябва да се свали, има ли детски плач, трябва да се утеши, има ли нещо за ядене, не, и трябва да се сготви... Да, изглежда дребнаво или надребнено от мънички битчици и болчици, но то е заради щастливата болка да бъдеш майка, да раждаш и отглеждаш бъдещето, да съществуваш усмихната с буцата тревога в слънчевия сплит. Мъжът се прояви в голямото: да си припомним голямо насилие, голямо отчаяние, големите далавери, големите абстрактни думи, големите идеи...

Героините ви са разделени и в отношението си към ценностите от миналото – това ваша лична болка ли е?

Да, и моя лична болка е. Ще повторя, че вярвам в паметта, в непрекъснатостта на личния и общия ни път и лесната, небрежна или злонамерена забрава на вчерашния ден дори просто ме вади от обувките. И личните ни неудачи, несъстоявания, провали, и общностните ни грешки и несбъднатости са пуснали корени в нашето късопаметство, в хоризонта до носа и хляба, в ожесточения ни шмекерлък. Все си представям, че ще прочетем с повече прозорливост миналото си – и тягостните му, и общозначимите му, крайъгълни смисли, за да вложим и повече градивна всеотдайност, повече радостно и разумно съучастие в живота си сега и тук.

Ваша лична болка е и отношението на съвременното поколение към езика, издават го и реплики в пиесата – докъде сме се докарали, Мирела, дотам млади и стари да говорят на различни езици ли?

Какво, ако не съдба, отечество, безкрай и свобода е родният език за всеки писател? Необятът на живото му тяло непрекъснато бива разкъсван, нараняван, смаляван, направо разкостван. Отнемаме от звучността, красотата, многоказващата му същност и възможности и опростявайки го, опростяваме и ние, опразваме същността си от сложност и емоционална интелигентност, надребняваме мисленето си, побираме себе си в триста думи... Не мога да повярвам в чудовищното лекомислие, в епическата глупост, с която се отказваме от всемогъществото на родния си език.

Антон, „чайчицата ми“; Лора, Мила, Христофоров… това подсказки за недоразказаната ви любов към театъра ли са? Към Чехов и Яворов?

Това е почтителният ми, любовен поклон към великите майстори на поетичното и театрално Слово.

А какво ви гневи и какво ви кара да се усмихвате?

Гневят ме глупостта, черното сеирджийство на мнозина, всезнаещият мързел, простащината, агресията, няма що, отгледахме доста неизкореними плевели в общата ни нива. Но като жена, бронирана с усмивката си, откривам и много уравновесяваща радост в изградените с години ритуали, които ме преизпълват с красиви, нежни ненужности, с милост, с обич. Харесва ми да мечтая надалеч, наблизо, да се разхождам из центъра на София или из нашия квартал и да си съчинявам невъзможно бъдеще, да обмислям възможни, но неосъществими литературни проекти, да обикалям из магазини за платове и да си представям дрехите, които ще ме изразяват, да чета нови книги, да препрочитам любими. Да бъда с дъщеря си, да си говорим и да се смеем, вече имам и внучица, още е съвсем миниатюрна, но ми е умилително и обично да я наблюдавам, да си представям как расте като пламъче.

Вдъхновяващо ли е да се живее в 2021 г.? Или по-скоро трябва да търсим спасение, защото …някой е изсякъл Голямата гора. / Достигнахме сърцевината на дървото, / осланяйки са на жестокостта, / а собствените ни сърца остават ненадникнати…?

Винаги е вдъхновяващо да се живее! Изпитанията и трудностите също са тръпно, силно предизвикателство.

Ако трябва да завършите по друг начин своето „Механика на предопределението“: …О, пътят ни към ада е покрит с възможности, как би звучало то днес, 20 години по-късно?

Май по същия начин. Но понеже обичам играта, ще си послужа със завършека на друго стихотворение, „Опит“: Но жив ли си, съществуват и повече от една поанти.

Мирела Иванова е родена на 11 май 1962 г. в София. Автор е на седем поетични книги („Каменни криле“, „Памет за подробности“, „Разглобяване на играчките“, „Еклектики“, „Любовите ни“ и др.), на сборниците с разкази „Бавно“ и „Всички разкази са за теб“ и на два тома с публицистични текстове. Носител е на Наградата за модерна поезия от Източна и Югоизточна Европа, присъждана от немския медиен магнат д-р Хуберт Бурда, на Националната награда за съвременна българска литература „Христо Г. Данов“ (за „Еклектики“), на Наградата за литература на София, на призовете „Николай Кънчев“ и „Перото“ (за „СЕДЕМ. Стихотворения (с) биографии“). Повече от петнайсет години работи в къщата музей „Иван Вазов“ в София, а от 2016 г. е драматург в НТ „Иван Вазов“.