Култура / Брой 6 (2979), Юни 2021

Германският социолог Хартмут Роза пред Петер Унфрид от „Тагесцайтунг“

„Вирусолозите казват, че вирусите се появяват, когато е нарушена връзката на един организъм с неговата среда. А връзката със света е най-дълбоко уязвена, когато вече не мога да се доверя на диханието, не вдишвам и издишвам безгрижно.“

Диагностицирахте ускоряването през модерността като проблем на нашите общества – все по-бързо, все повече… Как се съотнася пандемията, която забави всичко, към вашата теория?

Коронавирусът наистина се погрижи за гигантско и исторически безпрецедентно забавяне във физическо-материалния профил на Земята. От XVIII в. насам нейната динамика е нараствала постоянно на всички нива. Това провокира друг въпрос: трябва ли да сме доволни?

Мнозина очевидно не са.

Първо, за някои хора животът не се забави, а се ускори. Помислете за системата на здравеопазване. Второ, забавянето оказва различно влияние върху качеството на живота. Впрочем аз никога не съм бил проповедник на забавянето, никога не съм го приемал романтично. Според мен въпросът е за отчуждението. Натискът на ускоряването през модерността е проблем там, където води до отчуждение, следователно се нуждаем от рецепта срещу отчуждението. Това е резонансът, а той може да възникне веднъж чрез забавяне, друг път чрез ускоряване. Във всеки случай постоянното ускоряване подкопава възможностите за резонанс.

Как това се отразява на хората, които работят от дома?

В реалност се превърна това, което Пол Вирилио е описал през 1980 г. като „бясно бързащ застой“. Аз работя от вкъщи, цял ден стоя в една и съща позиция пред компютъра, пред камерата и микрофона. Наистина съм в застой. Ала след час имам лекция в Университета на Индиана в Блумингтън, преди ден говорих в Делхи – информационните потоци неимоверно нараснаха. Аз галопирам от едно място към друго, но физически съм в пълен застой.

В началото на пандемията си представяхме, че забавянето ще ни позволи да прочетем „добрите“ книги, за които толкова се говори. Да имаме време за размисли и творчество. Не се получи, поне при мен.

Преживяхме огромно свиване на пространството, а мястото, където живеем, отново е центърът на нашия свят. И по отношение на времето имаме свиване, защото вече никой не може да каже какво ще се случи след половин година или след един месец. Това ни позволи да изпробваме предполагаемите потенциали на резонанса в близост – да се разхождаме, да се занимаваме с градинарство или да свирим на пиано. И тогава установяваме, че не е толкова просто да повишим потенциалите на резонанса, тоест да свирим проникновено на пиано или да четем класиците.

Сега ли открихте, че безпокойството идва отвътре, а не от външното колело на хамстера?

Противоречивостта на модерността: натискът на ускорението идва не просто отвън, а желанието за резонанс не само отвътре. Ако капитализмът е виновен за колелото на хамстера, то той е и вътре в нас. Теоретично това ми беше ясно, но не го бях изживявал толкова непосредствено, както днес. Ала има и един друг аспект: появява се не просто агресия, но и един вид летаргия и изтощение. Току-що направих семинар върху въпроса откъде идва енергията? Позовавам се до голяма степен на социолога Рандал Колинс[1]. Ние винаги сме вярвали, че енергията е индивидуално физическо качество.

Не е ли така?

Вече вярвам, че енергията, която ние имаме и превръщаме в социална интеракция, идва от самата непосредствена интеракция. Също и от дразнещата интеракция, например когато някой грубо се нахвърли върху мен.

И интелектуално?

Точно така. Днес ние виждаме колко много се нуждаем от предизвикателствата, изненадата, от приятна или неприятна социална интеракция, за да можем да излезем от нашата рутина, включително и мисловната. Дигиталният обмен, който днес практикуваме, е удобен за бързо споделяне на информация. Ала културата, казва Ханс Блуменберг, възниква, когато вървим по обиколни пътища – а тези обиколни пътища днес липсват. Не мога бързо да отида да пия кафе, на кино или да се срещна с някого. Не само че много от хората са неспокойни и осите им на резонанс не функционират толкова добре, колкото си мислят, но им липсва дори импулс за социални контакти, които биха могли да имат. Нямат енергия, а загубата на енергия идва от липсващата гъстота на интеракциите.

Днес имам време за размисъл, ала мисля само за това, за което винаги мисля. Тогава си казвам: помисли за нещо друго. Не става. Успявам едва когато се обадя по телефона на хора, които интелектуално ме предизвикват.

Това е решаващото и тук не помагат многото контакти в Зум. Не става дума само за количеството, а и за качеството на срещите. А то възниква от случайни или предизвикателни срещи, които ни зареждат с енергия. Без тях ние се движим емоционално, психосоциално и дори интелектуално все по едни и същи релси, които вече познаваме. Ситуацията с коронавируса засилва това.

По отношение на климатичната криза има две политически и обществени алтернативи: да вървим по стария път или да го сменим с нов. Ала дори и тези, които проповядват нов път, в живота трудно се справят и с най-малките промени.

За да преоткрием себе си във всекидневно практическото, се нуждаем от енергиен импулс, а в момента той отсъства. Освен това липсва и визия. Ала въпреки това се придържам към моята преценка, че кризисната ситуация е подходящ момент за промяна. За разлика от всекидневието на едно ускоряващо се общество. Тогава всички следят внимателно своите вериги от интеракции, тогава нищо не променяме, опитваме се да си изпълняваме задачите. Едва когато тези вериги от интеракции се прекъснат и рутината вече не съществува, можем да помислим дали да не опитаме другояче. Ала очевидно е голямо желанието да се върнем към старото и нормалното… Социалното дистанциране всъщност беше замислено като дистанциране в пространството, ала се превърна в социално дистанциране в пълния смисъл на думата и атомизира обществото. Резултатът е, че се чувстваме като изолирани атоми в една студена вселена. Това е основният страх на модерността. И това чувство парализира всяка енергия за културна и социална промяна.

От друга страна, ние искаме да бъдем отделни личности.

Колегата Андреас Реквиц описа тенденцията на сингуларизация, според която всеки иска да бъде неповторим. Ала всичко това си има и обратна страна и тук е дълбокият страх от самотата, от изолацията, от съществуването извън резонанса със света. Отговорът на десните политици е колективната сингуларност. Представата за единство и хомогенност. Искам да бъда едно с другите и да споделям общи възгледи за правилното и доброто.

Каква е либералнодемократичната алтернатива?

Алтернативата е да се свързвам с другите при среща, да намирам мостове, да усещам обвързаността, но само ако цената не е да се придържам упорито към моята идентичност, а да мога да се променям.

Как приемате университетското всекидневие?

Когато погледнем къде в света се правят открития – културни, практически, технически, политически, най-често това са университетските градове. Защо? Защото там има висока честота на интеракции сред млади хора, които все още нямат установено място в света. Които все още търсят, все още не са заседнали в своята рутина и в големите вериги от интеракции. Така възниква среда, която разгръща висока социална и трансформационна енергия. Новото възниква чрез ходене по обиколни пътища, напълно случайно. И точно този начин на живот днес е парализиран. Мисля, че за младите хора, за студентите, но и за обществото като цяло това е по-скоро катастрофа – просто да се затворят университетите и да се каже, че по интернет може да се учи точно толкова добре. Те могат да учат, да усвоят материала. Ала е стопиран тъкмо този процес на креативно усвояване, чрез който възниква новото. Това засяга не само университетските градове, а изобщо този вид креативни срещи. Затова в днешно време не могат да възникнат нови практики, във всеки случай не и креативни, които са резултат от интелектуална интеракция.

Сякаш точно младите хора са особено тежко засегнати от пандемията.

Да, младите са най-губещи, жертвите на настоящата политика. Когато имаш работа, семейство, къща, установил си се, не е толкова зле, ако физическите контакти и интеракции са възпрепятствани за една година. Във фазата, когато хората са завършили училище и са започнали да следват, е друго. Те трябва да намерят мястото си в света – във физически, социален и културен план. Този процес понастоящем е изцяло спрян. И последиците – физически и социални, наистина са напълно подценени. Непрекъснато четем, че младежта не е достатъчно солидарна, това започва да ме ядосва. Междувременно в младежката психиатрия се говори за нова форма на триаж, тъй като вече не могат да се поемат всички опити за самоубийство. Аз самият го усещам – склонността към депресии и отчаяние сред младите наистина е висока. Ала те имат усещането, че не трябва да се оплакват толкова гръмогласно, защото още са здрави и сравнително незастрашени от коронавируса. Заплахата обаче се крие другаде, големи американски изследвания на душевното здраве показват, че отраженията върху психиката на младите са много, много по-големи, отколкото при по-възрастните.

Доколко пандемичният опит подкрепя вашата теория, че връзката на човека със света през модерността е нарушена?

Вирусолозите казват, че вирусите винаги се появяват, когато е нарушена връзката на един организъм с неговата среда. Това, разбира се, напълно съвпада с моята теория. Този вирус показа, че връзката на обществото със света е нарушена. Основната връзка със света е диханието. А връзката със света е най-дълбоко уязвена, когато вече не мога да се доверя на диханието, не вдишвам и издишвам безгрижно. Днес аз се нуждая от филтър между мен и света. Това е възможно най-голямата загуба на увереност, защото земята под краката и въздухът са най-фундаменталното, което познаваме. Вече не мога да вярвам на самия себе си – може би вирусът е в моето тяло. И не мога да вярвам на другите – може би те ме заразяват. Когато връзката със света е заредена с толкова фундаментално недоверие, нямам основание да вярвам на политиците. Следователно тук недоверието се фундаментализира и така може да се появи нова форма на разгневено гражданство.

На другия полюс имаме обичайните романтици, които си представят, че чрез коронавируса ще настъпи човешка солидарност и задружност. Изобщо не ги забелязвам.

На този етап и аз наблюдавам по-скоро загуба на енергия, психична и социална парализа, които не пораждат усещане, че ще се появи нещо ново. Ала имам известна надежда за парадоксалeн ефект. В нашия университет всички бяха изненадани, понеже диагнозата на апостолите на дигитализацията беше, че ще направим гигантска крачка напред в нея и децата и младежите няма да имат никакъв проблем, само ние, възрастните. Ала в университетите, но и в много училища се случи точно обратното. Преподавателите по-лесно приемат дигиталното обучение, повечето и без това пътуват, а сега не се налага да го правят, просто включват компютъра. Студентите обаче масово настояват за присъствено обучение. За тях то е невероятно важно, затова аз вярвам, че е налице безумен копнеж по човешка близост, бих казал, по телесна заедност. Мога да си представя, че точно това ще се превърне в енергийния резервоар, от който след кризата ще произлезе нещо ново.

А ако няма „след“?

Ако продължи вечно така, защото мутациите на вируса следват една след друга, мога да си представя, че ще се стигне до революция. Тъкмо младите хора казват, че рискът не е от значение.

Коронавирусът не създава ли мизантропи?

От една страна, доминира чувството на скука, която прави хората агресивни, когато някой се доближи твърде много до тях, например на някоя опашка. Защото другият определено е заплаха. Недоверието и чувството, че човешката близост е опасна, учудващо бързо приемат телесен израз, например когато трепваш, понеже във филма хората се прегръщат. От друга страна, възникват прояви на абстиненция. Установявам, че без тези други, без опасните други, съм летаргичен и депресивен. Парадоксално объркана ситуация.

Със съкращения

Превод от немски Людмила Димова